Разбудени фурии

„Пушки за Гевара“ изключи двигателите и се плъзна странично между двете подводници. Няколко души на кея спряха работата си и над все по-тясната ивица вода прелетяха викове към новодошлите. Повечето дейности се извършваха от безшумни машини. Бреговата охрана провери навигационния интелект на кораба и даде разрешение за акостиране. Автоматичните закрепващи системи се свързаха с гнездата върху стената на кея, споразумяха се за траекторията и изстреляха кабелите. Стоманените въжета се изпънаха и придърпаха кораба. Сгъваемият ръкав за пътници се събуди и плъзна към страничния бордов люк. Антигравитационните платформи трепнаха и се издигнаха до нивото на палубата. Резетата на масивните врати изщракаха.

— Време ми е да тръгвам — каза Ласло и изчезна надолу като плъх в дупка.

Ор направи неприличен жест подир него.

— За какъв дявол изобщо ни домъкна тук, щом толкова си се разбързал да изчезнеш?

От коридора долетя неясен отговор. По металната стълбичка затракаха стъпки.

— Зарежи го — каза Кийока. — Така или иначе няма къде да отидем, преди да си поговорим с Курумая. А около бараката му сигурно ще има опашка.

Ор погледна Силви.

— Какво ще правим с Ядви?

— Ще я оставим тук. — Координаторката гледаше с удивителен копнеж към грозното селище от сиви сферични бараки. Трудно ми беше да повярвам, че я е очаровала гледката. Може би слушаше разговорите на автоматичните системи и следеше как сетивата им се събуждат, после отново заспиват, щом отмине потокът от информация. Тя внезапно се сепна и извърна лице към екипа си. — Разполагаме с каютите до пладне. Няма смисъл да я местим, преди да сме изяснили какво ще правим.

— А оборудването?

Силви сви рамене.

— Същата работа. Нямам намерение цял ден да мъкна камари багаж, докато чакаме Курумая да ни изслуша.

— Мислиш ли, че пак ще ни наеме?

— След миналия път? Определено не ми се вярва.

Долу тесните коридори бяха препълнени със забързани демилити, метнали ръчен багаж на раменете или главите си. Вратите на каютите зееха разтворени, хората вътре подреждаха багажа си, преди да се втурнат в навалицата. Тук-там над главите и ъгловатите сандъци отекваха свадливи крясъци. Човешкият поток бавно се точеше напред и наляво, към пътническия люк. Водени от Ор, ние се вмъкнахме в тълпата и запъплихме заедно с нея. Аз вървях последен и прикривах ранените си ребра доколкото можех. От време на време не успявах да ги опазя. Стисках зъби и търпях.

Сякаш мина цяла вечност, докато най-сетне се измъкнахме от ръкава и спряхме сред топчестите бараки. Пред нас роякът демилити се отдалечаваше към свързочната мачта. Ласло ни чакаше, седнал на строшен пластмасов сандък. Усмихваше се широко.

— Защо се забавихте толкова?

Ор изръмжа и шеговито замахна към него. Силви въздъхна.

— Кажи поне, че си взел чип с номер за опашката.

Ласло направи тържествена физиономия на съзаклятник и протегна към нас разтворена длан, върху която лежеше черно кристалче. От мъгливата светлинка в средата му изплува цифрата петдесет и седем. При тази гледка Силви и спътниците й почнаха да ругаят.

Ласло сви рамене.

— Да, ще се позабавим. Много народ е останал от вчера. Още не са приключили с тях. Чух, че снощи в Разчистената зона станало нещо сериозно. Като ще чакаме, поне да похапнем.

Той ни поведе през селището към дълга сребриста каравана близо до телените мрежи. Около гишето за сервиране стърчаха евтини пресовани масички и столове. Неколцина сънливи клиенти седяха безмълвно над чаши кафе и чинийки от фолио. Зад гишето трима души сновяха насам-натам като на релси. Обгърна ни облак ароматна пара, изпълнен с тъй пикантен мирис на храна, че задейства дори калпавите вкусови рецептори на синтетичния носител.

— Мисо и ориз за всички? — попита Ласло.

Демилитите изсумтяха утвърдително и насядаха около две масички. Аз поклатих глава. За езика на един синт дори и най-добрата супа мисо има вкус на помия. Отидох заедно с Ласло до гишето да видя какво друго предлагат. Избрах си кафе и две пасти, наблъскани с въглехидрати. Посегнах да извадя кредитен чип, но Ласло размаха ръка.

— Хей, аз черпя.

— Благодаря.

— Дреболия. Добре дошъл сред Неуловимите на Силви. Забравих да ти го кажа вчера. Извинявай.

— Е, вчера станаха доста неща.

— Аха. Искаш ли нещо друго?

На тезгяха имаше стойка с кожни болкоуспокояващи. Издърпах две лепенки и ги размахах към продавача. Ласло кимна, извади кредитен чип и го метна на тезгяха.

— Значи са те надупчили?

— Да. В ребрата.

— Така и предположих, като те гледах как вървиш. Ония приятели вчера ли?

— Не. Преди това.

Той вдигна вежда.

— Не си губиш времето.

— Нямаш представа колко си прав.

Откъснах доза от едната лепенка, навих ръкав и си я сложих. По ръката ми плъзна приятна топла вълна. Взехме подносите с храна и ги отнесохме на масичките.

Демилитите се хранеха в съсредоточено мълчание, което странно контрастираше с предишните им закачки. Масите около нас почнаха да се запълват. Няколко души кимнаха мимоходом, но повечето не ни обръщаха внимание. Екипите се задоволяваха да общуват помежду си. Дочувах откъслеци от разговори, изпълнени със съкращения, технически термини и същото подчертано спокойствие, което бях забелязал у новите си приятели през последното денонощие и половина. Продавачите подвикваха номерата на поръчките, някой настрои радиото на станция, излъчваща джаз от годините на Заселването.

Омекнал и безтегловен от болкоуспокояващото, аз подхванах звука и усетих как ме отнася назад към годините на моята новопещенска младост. Петък вечер в кръчмата на Ватанабе — старият Ватанабе беше страстен поклонник на великите джаз музиканти от Заселническата епоха и ги пускаше непрестанно, предизвиквайки от страна на младата клиентела отчаяни стонове, които постепенно се превърнаха в ритуал. Посещаваш ли редовно кръчмата на Ватанабе, каквито и музикални предпочитания да имаш, накрая обикваш за цял живот ония привидно безредни, насечени ритми.

— Това е старо — кимнах аз към високоговорителите.

Ласло изсумтя.

— Добре дошъл на Ню Хок.

Другите се усмихнаха и докоснаха пръсти.

— Парчето май ти харесва, а? — попита Кийока с пълна уста.

— Харесвам подобни. Точно това не ми е позна…

— Дизи Чанго и Великата Весела Гъба — обади се неочаквано Ор. — „По еклиптиката“. Но всъщност е кавър по оригинала на Таку Черния. Таку за нищо на света не би пуснал цигулка на преден план.

Погледнах го с изненада.

— Не го слушай — каза Силви, като се чешеше разсеяно из косата. — Ако се върнеш към ранното творчество на Таку и Иде, ще видиш, че е пълно с цигански цигулки. Махнали са ги едва за милспортските концерти.

— Не е вяр…

— Хей, Силви! — Един младолик координатор с дълга коса, щръкнала от статичното електричество, спря до нашата маса. На лявата си ръка крепеше поднос с чаши кафе, а върху дясното му рамо неспокойно потрепваше кабел под напрежение. — Върнахте ли се вече?

Силви се ухили.

— Хей, Оиши. Липсвах ли ти?

Оиши сведе глава в шеговит поклон. Подносът дори не трепна.

— Както винаги. Което не би могло да се каже за Курумая-сан. Смяташ ли днес да се срещаш с него?

— А ти не смяташ ли?

— Не, ние няма да тръгваме. Снощи Каша прихвана някакво контраизлъчване и ще й трябват два-три дни да се оправи. Засега си почиваме. — Оиши сви рамене. — И ни плащат. От фонда за непредвидени разходи.

Ор наостри уши.

— Мамка му, от фонда за непредвидени разходи ли? Какво е ставало тук вчера?

— Ама не знаете ли? — Оиши ни огледа с разширени очи. — За снощи. Не сте ли чули?

— Не — отвърна търпеливо Силви. — Затова питаме.

— А, добре. Мислех, че вече всички са чули. Връхлетя ни бродещ рояк. В Разчистената зона. Снощи почнаха да сглобяват артилерия. Самоходно оръдие, много голямо. С шаси „Скорпион“. Добре че Курумая вдигна всичко живо на крак, инак щяха да ни засипят със снаряди.