Разбудени фурии

— Силви Ошима. Екип от пет души — каза стюардът и вдигна глава да ни преброи. — Оборудването вече е натоварено.

— Точно така.

— Настаняване по каюти. — Той присви очи над екрана на четеца. — Уредено. От 19 до 22 на долната палуба.

Откъм горната част на рампата долетя шумотевица. Всички освен Ядвига се озърнахме назад. Видях жълтеникави одежди и бради, гневни жестове и разправия на висок глас.

— Какво става? — попита небрежно Силви.

— О… Брадите. — Стюардът й върна сканираната документация. — Цяла сутрин дебнат из пристанището. Май снощи са имали сблъсък с двама демилити в някакво заведение далече на изток от тук. Нали ги знаете какви са.

— Да, знаем. Скапани изроди. — Силви взе документите и ги натъпка в джоба на якето си. — Имат ли описания, или ще се задоволят с когото пипнат?

Стюардът се изкиска.

— Разправят, че нямали видеозапис. Заведението използвало целия си капацитет за холографско порно. Но пък имат описание от свидетелите. Жена. И мъж. А, да, жената имала коса.

— Божичко, досущ като мен — разсмя се Силви.

Ор я изгледа странно. Зад нас гълчавата се засили. Стюардът сви рамене.

— Да, може да е всеки от двайсетината координатори, които пропуснах оттук тая сутрин. Хей, едно бих искал да знам — какво могат да правят цяла тайфа свещеници в кръчма с холопорно?

— Да лъскат бастуни? — предположи Ор.

— Религия — каза Силви и издаде глух гърлен звук, сякаш се канеше да повърне. До мен Ядвига залитна и завъртя глава по-рязко, отколкото правят нормалните хора. — Хрумвало ли е някому, че…

Тя изръмжа мощно, от дъното на гърдите си. Стрелнах поглед към Ор и Кийока, видях как лицата им се обтегнаха. Стюардът я гледаше любопитно, но все още без тревога.

— … че всяко човешко свещенослужение е евтин параван, че…

Нов задавен звук. Имах чувството, че нещо изстисква думите от дълбини, задръстени с пресован пясъчник. Ядвига залиташе все по-силно. Сега лицето на стюарда почна да се променя, беше усетил общата атмосфера на тревога и отчаяние. Дори и екипите на опашката зад нас престанаха да обръщат внимание на караницата в горния край на рампата и насочиха интереса си към бледата жена и странната реч, която се лееше от устните й.

— … че цялата човешка история може да е просто някакво скапано оправдание за неспособността да се осигури свестен женски оргазъм.

Жестоко я настъпих по крака.

— Край на цитата.

Стюардът се разсмя нервно. Квелистките настроения, та били те дори ранни и поетични, все още се смятаха за взривоопасни според културните канони на Харлановия свят. Твърде голяма беше опасността всяко увлечение по тях да прелее към по-сетнешната й политическа теория и, разбира се, практика. Ако искаш, наричай корабите на въздушна възглавница с имената на революционни герои, но непременно гледай да са от такава историческа древност, че никой да не помни за какво са се борили.

— Аз… — каза озадачено Силви.

Ор пристъпи да я подкрепи.

— Нека го обсъдим по-късно, Силви. Хайде първо да се настаним. Гледай. — Той я смушка с лакът. — Ядви едва се държи на крака, а и аз не съм по-добре. Може ли…

Тя схвана. Стегна се и кимна.

— Да, по-късно.

Тялото на Ядвига престана да се люшка, дори съвсем естествено избърса чело с опакото на китката си.

— Ендорфинов махмурлук — казах аз и намигнах на стюарда.

Тревогата му изчезна и той се ухили.

— И аз съм си патил, мой човек.

Нова блъсканица в горния край на рампата. Чух как някой изкрещя думата богохулство, после пукот на електрически заряд. Силов бокс, вероятно.

— Тия не си знаят мярката — каза стюардът, надничайки покрай нас. — Трябваше да домъкнат повече народ, щом са решили да се репчат на цял кей, пълен с демилити. Добре, това беше. Можете да минете.

Минахме през люка без повече препятствия и тръгнахме по кънтящите метални коридори да си търсим каютите. Зад гърба ми трупът на Ядви крачеше с механични движения. Останалите се държаха тъй, сякаш не бе станало нищо.

— Какво беше това, дявол да го вземе?

Най-сетне успях да задам този въпрос около половин час по-късно в каютата на Силви. Колегите й смутено стояха наоколо. Ор беше принуден да се навежда заради подсилващите ребра по тавана. Кийока зяпаше през малкия илюминатор с огледално покритие, като че бе открила нещо много интересно във водата отвън. От Ласло все още нямаше никаква вест.

— Беше засечка — каза Силви.

— Засечка. — Кимнах. — И често ли ти се случват такива засечки?

— Не. Не често.

— Но са се случвали и преди.

Ор се приведе под стоманената греда и застрашително надвисна над мен.

— Защо не вземеш да си затраеш, Мики? Никой не те е довел насила. Ако не ти допада компанията, можеш да вървиш на майната си, нали?

— Просто съм любопитен какво ще правим, ако Силви изведнъж блокира и почне да ръси квелизми насред сблъсък с миминтите. Това е.

— Миминтите ги остави на нас — изрече безизразно Кийока.

— Да, Мики — ухили се презрително Ор. — С това си изкарваме хляба. Ти просто седни и се наслаждавай на пътуването.

— Искам само да…

— Затваряй си устата, че ще…

— Вижте. — Беше казано съвсем тихо, но Ор и Кийока рязко се завъртяха към източника на гласа. — Защо не ни оставите да си поговорим насаме с Мики?

— Ама, Силви, той е просто…

— Има право да знае, Ор. А сега ще ни оставите ли на спокойствие?

Тя ги изпроводи с поглед, изчака вратата на каютата да се затвори, после мина покрай мен и седна.

— Благодаря — казах аз.

— Виж. — Трябваха ми една-две секунди, за да осъзная, че този път говори буквално. Тя бръкна в гъстата си коса и изтегли централния кабел. — Знаеш как действа. В това нещо има повече процесорна мощност, отколкото в базите данни на повечето големи градове. Трябва да има. — Тя пусна кабела и тръсна косата над него. По устните й трепна лека усмивка. — Там можем да получим вирусен удар с такава сила, че умът на обикновен човек би се пръснал като презрял плод. Или пък просто интерактивни кодове на миминтите, опитващи да се размножават, машинни системи за проникване, атаки на изкуствени личности, остатъци от предавания и какво ли не още. Аз трябва да мога да поема всичко това, да го прегледам, да го използвам и да не допусна какъвто и да било пробив към мрежата. С това се занимавам. Отново и отново. Но колкото и съвършени да са почистващите системи, част от боклука остава. Трудни за унищожаване кодове, следи. — Тя леко потръпна. — Призраци на неща, които вече не съществуват. Долу, под защитата, лежат слоеве, за които дори не ми се мисли.

— Май ти е време за ново оборудване.

— Да. — Тя се усмихна кисело. — Просто не разполагам с толкова много налични в момента. Нали знаеш какво имам предвид?

Знаех.

— Най-нова технология. Гадна работа, а?

— Аха. Най-нова технология на безсрамни цени. Взимат субсидии от Гилдията, доят отбранителния бюджет на Протектората, а накрая прехвърлят целите скапани разходи за изследователските лаборатории на Санкция върху хората като мен.

Свих рамене.

— Такава е цената на прогреса.

— Знам, гледах рекламата. Гадове. Виж, онова беше само дребна засечка, няма за какво да се тревожиш. Може би стана, защото се мъчех да управлявам Ядви. Обикновено не го правя, тъй че капацитетът е неизползван. А системите за управление на данни използват точно такива места, за да изхвърлят остатъчните боклуци. Сигурно докато командвах двигателния й апарат, съм ги изкарала на бял свят.

— Помниш ли какво казваше?

— Не съвсем. — Тя разтърка бузата си, затвори едното око и го притисна с пръсти. — Нещо за религия? За Брадите?

— Е, да. Започна оттам, но после взе да перифразираш ранното творчество на Квелкрист Фолкънър. Не си квелистка, нали?

— Не, по дяволите.

— Така и предполагах.

Тя се замисли. Двигателите на „Пушки за Гевара“ тихо забръмчаха под краката ни. Скоро щяхме да потеглим за Драва.