Разбудени фурии

От Видаура и Силви Ошима нямаше и следа.

Стоях насред касапницата и прехвърлях поглед от тяло на тяло, сякаш търсех нещо изгубено. Стоях така, докато тишината в ярко осветената килия се превърна в тихичко равномерно бучене, поглъщащо целия свят.

Стъпки в коридора.

Рязко се завъртях, насочих бластера и едва не прострелях Влад Цепеш, който надникна иззад ръба на вратата. Той отскочи назад, вдигна плазмено-фрагментарната пушка, после спря. Колебливо се усмихна и вдигна ръка да разтърка бузата си.

— Ковач. Мамка му, мой човек, без малко да те застрелям.

— Какво става тук, Влад?

Той надникна покрай мен към телата. Сви рамене.

— Нямам представа. Май сме закъснели. Познаваш ли ги?

— Къде е Мураками?

Той махна с ръка натам, откъдето беше дошъл.

— В другия край, на малкия кей. Прати ме да видя дали не ти трябва помощ. Боят, в общи линии, свърши, ще знаеш. Сега остава само да почистим и да се заемем с доброто старо пиратство. — Влад пак се ухили. — Време за плащане. Идвай.

Замаяно го последвах. Прекосихме бункера по коридори, белязани със следи от скорошна битка, овъглени черти по стените, грозни пръски от кръв и човешки тъкани, тук-там по някой труп, а веднъж видяхме абсурдно елегантен мъж на средна възраст да седи вцепенен на пода, гледайки с тъпо изумление разкъсаните си крака, изпружени пред него. Сигурно беше избягал от казиното или бардака в началото на пукотевицата, за да слезе в бункера и да попадне под кръстосан огън. Докато минавахме, човекът немощно вдигна ръце към нас и Влад го простреля с плазмафрага. Оставихме го да лежи с огромна димяща дупка в гърдите и се изкатерихме по една сервизна стълбичка до старата балираща станция.

Навън на малкия пристан беше същата касапница. Сгърчени тела осейваха кея и плаваха между корабите. Тук-там, където бластерите бяха намерили нещо по-запалително от човешката плът, танцуваха пламъчета. Из дъжда се вдигаше дим. Вятърът определено стихваше.

Край водата Мураками бе коленичил до проснатата Вирджиния Видаура и напрегнато й говореше нещо. С едната ръка докосваше нежно бузата й. Двама от пиратите на Влад стояха наблизо с пушки през рамо и разговаряха оживено. Бяха мокри до кости, но иначе незасегнати.

Върху предната черупка на един зелен зономобил лежеше трупът на Антон.

Беше проснат с главата надолу, с изцъклени очи, а шарената му координаторска коса провисваше почти до водата. В гърдите и корема му зееше дупка колкото човешка глава. Изглежда, Ядви го бе простреляла в гръб от упор със свит до минимум шрапнелен бластер. Самият бластер се валяше в локва кръв на кея. От Ядви нямаше и следа.

Мураками ме видя и пусна лицето на Видаура. Вдигна шрапнелния бластер и го протегна към мен с две ръце. Пълнителят беше изхвърлен. Някой бе стрелял докрай и после бе захвърлил безполезното оръжие.

— Търсихме я, но не открихме нищо. Кол казва, че май я видял да пада във водата. Той бил горе на стената. Може само да е била зашеметена, но в тая каша… — Той размаха ръка към бурята. — Няма да разберем, докато не съберем телата. Бурята отминава на запад. Тогава ще я потърсим.

Сведох очи към Вирджиния Видаура. Не виждах никакви рани, но тя губеше свяст, главата й се люшкаше. Обърнах се към Мураками.

— Какво, по дяволите…

Дръжката на шрапнелния бластер излетя нагоре и ме удари по главата.

Бял пламък пред очите. Смайване. Нова струя кръв от носа.

Залитнах, зяпнах и паднах.

Мураками стоеше над мен. Захвърли бластера и измъкна от пояса си мъничък, изящен зашеметяващ пистолет.

— Съжалявам, Так.

И ме простреля с него.

Глава 47

В края на някакъв много дълъг и мрачен коридор ме чака жена. Опитвам се да бързам, но дрехите ми са подгизнали и тежки, а самият коридор е килнат на една страна и запълнен почти до коляно с нещо лепкаво, може би съсирена кръв, само че мирише на белотрев. Тичам по невидимия наклонен под, но отворената врата сякаш остава все тъй далече.

Проблем ли имаш, мой човек?

Напрягам неврохимията, но нещо не е наред, защото виждам всичко като през свръхмощен снайперски прицел. Щом трепна, гледката отскача настрани и очите ме заболяват, докато я върна на фокус. През половината време жената е добре надарената приятелка на Влад, гола до кръста и приведена над някакви непознати машинарии на пода на каютата си. Дългите, тежки гърди провисват като плодове — усещам как устата ми жадува да засмуче едрите тъмни връхчета. После, тъкмо когато си мисля, че съм овладял гледката, тя плъзва настрани и се превръща в малка кухня с ръчно боядисани щори, които задържат кошутското слънце. Там също има жена, също гола до кръста, но е друга, защото я познавам.

Прицелът пак трепва. Очите ми спират върху машините на пода. Матово сиви, противоударни корпуси, лъскави черни дискове, от които след включването ще изникнат информационни дисплеи. Върху всеки модул е изписана марка с йероглифи, които познавам, макар че не знам много добре езика на Хън Хоум или земния китайски. „Психографика Цзян“. Ново име, виждал съм го по бойните полета и в психохирургическите лазарети. Нова звезда в съзвездието на военните производители. Марка, каквато могат да си позволят само много богати организации.

Какво е това?

Електромагнитен калашник. Едно от момчетата ми го даде назаем.

Интересно откъде ли го е откраднал.

Кой казва, че непременно го е откраднал?

Аз. Тия типове са пирати.

Изведнъж дланта ми се изпълва със заоблената, сладострастна тежест на дръжката на калашника. Оръжието блести в слабата светлина откъм коридора и пръстите ми бавно го обхващат.

Най-малко седемстотин ООН долара. Нито един друсан пират няма да хвърли такива пари за безшумен пистолет.

Правя напред още две мъчителни крачки и постепенно осъзнавам собствената си неспособност да проумея фактите. Сякаш засмуквам лепкавата течност в коридора през кранчета в краката си и знам, че накрая ще ме препълни.

А после ще се издуя и ще се пръсна като мехур, пълен с кръв.

Дойдеш ли пак, момче, ще те смачкам, додето се пръснеш.

Усещам как очите ми се разширяват от смайване. Пак надниквам през прицела и този път не виждам жената с машините в каютата на „Набучвател“.

Виждам кухнята.

Тя стои, натопила крак в легенче със сапунена вода, и се привежда да го бърше с евтина гъба. Облечена е с къса работна пола за бране на белотрев, а от кръста нагоре е гола. И млада, много по-млада, отколкото си я спомням. Гърдите й провисват дълги и гладки като плодове и аз усещам в устата си неясен спомен, че съм ги докосвал с устни. После тя извръща поглед към мен и се усмихва.

А той нахълтва през друга врата, за която си спомням, че извежда към кея. Нахълтва и връхлита върху нея като природна стихия.

Путка такава, некадърна скапана путка.

Потресението прави нещо с очите ми и аз изведнъж се озовавам на прага. Снайперският прицел е изчезнал, всичко става реално. Трябват ми цели три удара, за да се размърдам. Жестока плесница с опакото на китката — това редовно сме получавали от него, но този път наистина се е развихрил. Тя отхвръква през кухнята, блъска се в масата и пада, после става и той я поваля с нов удар, от носа й шурва яркочервена кръв в самотния слънчев лъч, падащ през щорите. Този път само се опитва да стане и той стоварва ботуша си върху корема й, тя се сгърчва, търкулва се настрани, легенчето се преобръща и през прага към мен плисва сапунена вода, облива босите ми крака и тогава на прага сякаш остава мой призрак, а аз самият се хвърлям в стаята и опитвам да застана между тях.

Малък съм, навярно на не повече от пет години, а той е пиян, тъй че ударът се оказва неточен. Но силата стига, за да ме изхвърли назад през вратата. Той идва, застава над мен и тромаво опира ръце в коленете си, дишайки задъхано през устата.