Разбудени фурии

Имаше защо да се тревожат.

Ние бяхме пристигнали тихомълком през други станции по цялата планета през последните шест месеца, докато всички още се преструваха, че дипломацията ще свърши работа. Когато командването на Корпуса нареди да щурмуваме Касенго, вече бяхме свикнали със Земята на Нкрума не по-зле от нейните сто и петдесет милиона колонисти пето поколение. Докато нашите екипи за подмолни действия подклаждаха улични бунтове из градовете на север, Мураками и аз събрахме малък тактически отряд и изчезнахме на юг. Идеята беше да изтребим войниците от гарнизона, докато спят, и на другата сутрин да превземем станцията. Нещо обаче се обърка, беше изтекла информация и заварихме станцията с въоръжена до зъби охрана.

Нямаше време за нови планове. Щом имаше изтичане на сведения и гарнизонът беше предупреден, значи се задаваха подкрепления. Сред буря и леден дъжд щурмувахме станцията с антирадарни костюми и гравитационни раници, разпръсквайки станиол из небето, за да имитираме масирана атака. Сред бурята и суматохата тази хитрина постигна небивал успех. Гарнизонът се състоеше предимно от зелени новобранци, командвани от шепа кадрови офицери. След десет минути престрелка те захвърлиха оръжията и хукнаха да бягат под дъжда на малки, отчаяни групички. Ние ги преследвахме, изолирахме и обезвреждахме. Някои загинаха в бой, но повечето се предадоха в плен.

По-късно използвахме телата им, за да заредим първата вълна от емисарската офанзива.

Затворих очи.

— Мики? — долетя отгоре гласът на Ядви.

— Такеши.

— Както речеш. Ама дай да си останем на Мики, бива ли?

— Бива.

— Мислиш ли, че онзи мръсник Антон ще е там днес?

С известно усилие отново отворих очи.

— Не знам. Но предполагам, че да. Танаседа смяташе, че ще е там. Ковач май още го използва, може би като застраховка. При положение че никой не знае какво да очаква от Силви или от онова, което носи, винаги е за предпочитане да имаш подръка още един координатор.

— Да, логично звучи. — Ядви помълча. После, тъкмо когато очите ми взеха отново да се затварят, тя добави: — Не те ли смущава да говориш за себе си по такъв начин? Да знаеш, че той е някъде там.

— Естествено, че ме смущава. — Прозях се като змей. — Ще утрепя тоя дребен мръсник.

Тишина. Оставих клепачите си да се отпуснат.

— Слушай, Мики.

— Какво?

— Ако Антон е там…

Извъртях очи към горната койка.

— Да?

— Ако е там, искам да го очистя. Наложи ли се да стреляш, гръмни го в краката или нещо такова. Той е мой.

— Дадено.

— Сериозно говоря, Мики.

— Аз също — измънках аз, потъвайки в съня. — Мамка му, Ядви, трепи когото си искаш.

Мамка му, трепи когото си искаш.

Това спокойно можеше да е бойната заповед за цялата мисия.

Налетяхме срещу фермата с максимална скорост. Подавахме объркани сигнали за авария и това ни помогна да стигнем толкова близо, че каквито и далекобойни оръжия да имаше Сегешвар, ставаха безполезни. Кормчията на Влад поддържаше курс, който създаваше илюзия за неуправляем кораб, тласкан от вятъра, но всъщност беше добре пресметнат скоростен завой. Докато хайдуците осъзнаят какво става, „Набучвател“ вече връхлиташе срещу тях. Корабът неудържимо прегази клетките за пантери, разкъса мрежестите прегради и старите дървени мостчета на някогашната балираща станция, изтръгна дъските и натроши прогнилите стари стени, мъкнейки върху бронирания си нос растяща камара отломки.

Вижте, бях казал предната вечер на Мураками и Влад, няма изтънчен начин да свършим работата. И очите на Влад грейнаха от тетраметов ентусиазъм.

„Набучвател“ спря с дрънчене и трясък сред стърчащите от водата бункери за влажна обработка. Палубата беше килната стръмно надясно и на долното ниво истерично виеха предупредителните сирени за сблъсък, а експлозивните болтове изхвърляха аварийните люкове настрани. Спасителните мостчета изхвръкнаха като бомби, а ръбовете им от животел се гърчеха и впиваха шипове във вечбетона. През корпуса глухо долетя пукотът и бръмченето на големите съединители. Корабът бе хванал здраво и нямаше пускане.

Първоначално системата беше предвидена само за аварийни цели, но пиратите бяха преработили целия кораб за бързи атаки, абордаж и сражения. Не беше пипнат само изкуственият ум, който го управляваше, и сега той още си мислеше, че сме в бедствено положение.

Бурята ни посрещна още на мостчетата. Вятърът плисна дъждовни струи в лицето ми, заблъска ме от всички страни. Щурмоваците на Влад се втурнаха с диви крясъци през пороя. Озърнах се към Мураками, поклатих глава и ги последвах. Може би идеята им не беше чак толкова лоша — „Набучвател“ лежеше заседнал сред разрушенията и за всички ни нямаше друг вариант освен победа или смърт.

Сред сивите вихри на бурята избухна стрелба. Съскане на лъчеви оръжия, гърмежи и лай на обикновени пушки. Бледожълти и синкави лъчи прорязваха мрака. Далечните гръмотевици и разклонените мълнии в небето сякаш им пригласяха. Отпред някой изпищя и падна. Скочих от края на мостчето, подхлъзнах се върху един бункер, възстанових равновесието си със светкавичната реакция на носителя „Ейшундо“ и се хвърлих напред. Прецапах плитката тинеста вода между двата модула, изкатерих се върху следващия. Повърхността беше грапава и предлагаше добра опора. Периферното зрение ми подсказа, че съм начело. Малко зад мен и отляво беше Ядви, отдясно тичаше Мураками с плазмено-фрагментарна пушка.

Напрегнах неврохимията и различих отпред сервизна стълбичка. Трима пирати бяха притиснати край основата й от масиран обстрел откъм кея. Тялото на четвърти плаваше с разперени ръце във водата до близкия бункер, а от обгорените му гърди и лице още се вдигаше пара.

Хвърлих се към стълбичката с безгрижие, на което би завидял дори покойният Ласло.

— Ядви!

— Да… тръгвай!

Сякаш отново бяхме в Неразчистеното. Остатъци от някогашния синхрон на Неуловимите, може би и някаква особена близост на телата-близнаци. Втурнах се в бесен спринт. Зад мен шрапнелният бластер нададе противен вой сред дъжда и ръбът на кея избухна сред град от парчета. Нови писъци. Стигнах до стълбичката почти в същия миг, когато пиратите осъзнаха, че вече не ги обстрелват. Трескаво се изкатерих нагоре, стискайки рапсодията.

Горе имаше трупове, разкъсани и окървавени от шрапнелите. Един от хората на Сегешвар още се държеше на крака, макар и ранен. Той плю и се хвърли насреща ми с нож. Отскочих настрани, блокирах ръката с ножа и го метнах от кея. Краткият писък заглъхна в бурята.

Клекнах и се огледах, въртейки рапсодията насам-натам в мрака, докато другите се изкачваха зад мен. Дъждът вдигаше милиони миниатюрни гейзерчета по вечбетонното покритие. Примигах, за да изчистя капките от очите си.

Кеят беше чист.

Мураками ме потупа по рамото.

— Хей, за пенсионер доста те бива.

Изсумтях.

— Все някой трябва да те научи. Идвай насам.

Прокраднахме се в дъждовната нощ по кея, открихме входа, който ни трябваше, и се вмъкнахме един по един. Внезапното облекчение от товара на бурята бе потресаващо, почти като глуха тишина. Мокри до кости, ние стояхме в къс коридор с масивни метални врати. Навън отекна гръмотевица. За всеки случай надникнах през прозорчето на една от вратите и видях стая с безлични метални шкафове. Тук складираха храна за пантерите, а от време на време и тялото на някой враг на Сегешвар. В края на коридора тясно стълбище водеше към примитивната апаратура за презареждане и ветеринарната лечебница за пантерите.

Кимнах към стълбището.

— Там долу. Три нива и сме при бункерите.

Пиратите хукнаха с бурен ентусиазъм. Както бяха надрусани, а и доста раздразнени, че ги изпреварих по стълбичката, трудно бих могъл да ги удържа. Мураками само сви рамене. Те изтрополиха по стъпалата и налетяха право в засадата долу.

Ние бяхме на горната площадка, движехме се с трезва предпазливост, но дори и оттам усетих как огънят на бластерите обгаря лицето и ръцете ми. Пиратите с диви писъци пламнаха като факли. Единият успя да се изкатери три стъпала нагоре от ада, протягайки умолително към нас обгърнатите си в пламъци ръце. Почернялото му лице беше само на метър от моето, когато рухна и зацвърча върху студената стоманена стълба.