Разбудени фурии

Той се навъси.

— Защо говориш така, Так? Само не ми казвай, че и ти си се вързал на тия глупости.

Помълчах.

— Не знам.

— Не знаеш? Що за скапана политическа философия е това?

— Изобщо не е философия, Тод. Просто усещане, че може би на всички ни е писнало. Че може би е време да изгорим всички тия мръсници.

Той се намръщи.

— Не мога да го позволя. Съжалявам.

— Тогава защо си губиш времето, вместо просто да призовеш гнева на емисарите?

— Защото не искам Корпуса тук, мамка му. — За миг по лицето му се изписа отчаяние. — Аз съм родом от тук, Так. Това е моят дом. Мислиш ли, че искам да видя как се превръща в поредната Адорасион? В поредната Шария?

— Много благородно от твоя страна. — Ядви отлепи гръб от прозореца, пристъпи към масата и опипа дисплея. Там, където пръстите й проникнаха в полето, заиграха пурпурни и червени искри. — И какъв е бойният план, господин Умиротворител?

Погледът му заигра между двама ни и накрая спря върху мен.

— Въпросът е уместен, Тод.

Той се поколеба за момент. Спомних си за мига, когато трябваше да откача вцепенените си пръсти от кабела под марсианското гнездо в Текитомура. Тодор се откъсваше от емисарската вярност и фактът, че аз съм напуснал Корпуса, само още повече усложняваше положението.

Накрая той изръмжа и разпери ръце.

— Добре. Ето сензационната новина. — Той вдигна пръст срещу мен. — Твоят приятел Сегешвар те продаде.

Примигах.

— Няма начин, по дяволите.

Мураками кимна.

— Да, знам. Хайдушка вярност, нали? Задължен ти е. Само че, Так, трябва да се запиташ, на кого точно е задължен.

Ах, мамка му.

Той видя как проумявам и пак кимна.

— Да, и това знам. Виждаш ли, Такеши Ковач е спасил живота на Сегешвар преди два века обективно време. Старият Радул има дълг, но, явно, не вижда причина да го изплаща повече от веднъж. И твоят по-млад и по-свеж двойник сключи споразумение точно на тази основа. Рано тази сутрин хората на Сегешвар изловиха почти всичките ти плажни революционери. Щяха да хванат и теб, Видаура и демилитката, ако не бяхте тръгнали още в ранни зори по някаква работа в Ивицата.

— А сега? — Последните упорити искрици надежда. Изгасих ги и зачаках истината с каменно лице. — Хванаха ли Видаура и останалите?

— Да, спипаха ги на връщане. Държат всички, докато Аюра Харлан-Цурока пристигне с екип чистачи. Ако се беше върнал с другите, сега щяхте да сте под ключ заедно. Тъй. — Бърза усмивка, вдигната вежда. — Май ми дължиш една услуга.

Усетих как яростта ме изпълва като дълбока въздишка, като прилив. Оставих я да бушува в мен, после грижливо я изгасих като недопушена пура от морски коноп и я запазих за по-късно. Остави всичко друго! Мисли!

— Откъде знаеш всичко това, Тод?

Той небрежно махна с ръка.

— Нали ти казах, тукашен съм. Полезно е да имаш улични връзки. Знаеш как става.

— Не, не знам как става. Кой е шибаният ти източник, Тод?

— Не мога да ти кажа.

Свих рамене.

— Тогава и аз не мога да ти помогна.

— И просто зарязваш всичко? Сегешвар те продаде и ще му се размине? Приятелите ти от плажа ще умрат? Я стига, Так.

Поклатих глава.

— Уморих се да водя чужди битки. Бразил и неговите хора сами забъркаха тая каша, нека сами си я сърбат. А Сегешвар няма къде да избяга. Ще го намеря.

— Ами Видаура?

— Какво Видаура?

— Тя беше наша преподавателка, Так.

— Точно така, наша. Бягай да я спасиш.

Само емисар би го забелязал. Дори не беше тръпка, само помръдване на милиметър, може би и по-малко. Но Мураками бе вдигнал бялото знаме.

— Не мога да го направя сам — тихо каза той. — Не познавам отвътре двореца на Сегешвар, а при това положение ще ми трябва цял взвод емисари, за да го превзема.

— Тогава викни Корпуса.

— Знаеш какво ще означава това за…

— Тогава ми кажи кой ти е скапаният източник.

— Да — подхвърли подигравателно Ядви в настаналата тишина. — Или просто го покани от съседната стая.

Тя ме погледна в очите и кимна към затворената метална врата в дъното на стаята. Пристъпих натам и Мураками едва се удържа да не ми прегради пътя. Вместо това хвърли свиреп поглед към Ядви.

— Извинявай — каза тя и докосна челото си с пръст. — Усет за информационни потоци. Стандартно оборудване на инфоспец. Твоят приятел оттатък използва телефон и доста се движи. Струва ми се изнервен.

Усмихнах се на Мураками.

— Е, Тод. Ти решаваш.

Напрежението трая още една-две секунди, после той въздъхна и посочи вратата.

— Моля. Рано или късно щеше да се досетиш и сам.

Отидох до вратата, открих бутона за отваряне и го натиснах. Някъде в сградата забуча механизъм. Вратата плъзна нагоре на бавни, колебливи тласъци. Приведох се под нея.

— Добър вечер. Е, кой от вас е доносникът?

Четири лица се обърнаха към мен, четири фигури в черно се завъртяха и щом ги зърнах, нови късове от мозайката се наместиха в главата ми с шум, наподобяващ шума на вратата. Трима бяха обикновени биячи — двама мъже и една жена — и кожата по лицата им лъщеше неестествено от спрея, с който прикриваха татуировките си. Подобен кратковременен вариант не би издържал един по-внимателен преглед. Но както бяха навлезли дълбоко в територията на хайдуците, поне щеше да им спести необходимостта да се бият на всеки новопещенски ъгъл.

Четвъртият, който държеше телефона, беше по-стар, но се отличаваше и по характерната горда стойка. Кимнах с разбиране.

— Танаседа, предполагам. Гледай ти.

Той леко се поклони. Всичко беше по правилата — и външният вид, и старомодните изискани маниери. Нямаше лицева татуировка, защото на неговото ниво му се налагаше често да посещава Първите фамилии, където тя би предизвикала неодобрение. Но ясно се виждаха гордите белези от премахването й без модерна хирургическа техника. Прошарената му черна коса беше вързана отзад на къса опашка, за да разкрие още по-добре белезите и да подчертае високите скули. Очите под веждите бяха кафяви и студени като полирани камъчета. Гледаше ме със същата сдържана усмивка, с която би посрещнал и смъртта, ако дойдеше да го посети.

— Ковач-сан.

— Каква е твоята игра, мой човек?

Биячите колективно настръхнаха при тази проява на неуважение. Без да им обръщам внимание, аз се озърнах към Мураками.

— Навярно ти е известно, че той държи да ме умъртви истински, колкото се може по-бавно и болезнено.

Мураками погледна Танаседа в очите.

— Това може да се уреди — промърмори той. — Нали, Танаседа-сан?

Танаседа отново се поклони.

— Бях осведомен, че макар да сте замесен в смъртта на Хираясу Юкио, не носите цялата отговорност за това.

— И какво? — Свих рамене, за да прогоня надигащия се гняв, защото единственият начин да узнае тази дребна подробност беше чрез виртуален разпит на Ор, Кийока или Ласло, след като моят по-млад двойник му е помогнал да ги убие. — При вас рядко има значение кой точно носи цялата вина.

Жената от охраната изръмжа гърлено. Танаседа я усмири с леко мръдване на ръката, но погледът му към мен далеч не бе тъй любезен, както гласът.

— Стана ми известно също така, че притежавате мозъчното записващо устройство на Хираясу Юкио.

— А.

— Така ли е?

— Е, ако си въобразявате, че ще ви позволя да ме претърсите, можете да…

— Так. — Гласът на Мураками изглеждаше ленив, но не беше. — Дръж се прилично. Взел ли си приставката на Хираясу или не?

За миг се задържах в повратния миг и почти се надявах да опитат със сила. Мъжът вляво от Танаседа трепна и аз му се усмихнах. Но те бяха твърде добре обучени.

— Не е у мен — казах аз.

— Но можеш да я доставиш на Танаседа-сан, нали?

— Да, бих могъл, стига да имам стимул.

Ново гърлено ръмжене, този път и от тримата биячи.

— Ронин — изсъска през зъби единият.

Погледнах го в очите.

— Точно така, мой човек. Без господар. Затова внимавай в картинката. Няма кой да ме усмири, ако не ми допаднеш.