Суперкомандос

Така не се управлява Протекторат.

Е, добре, можем да дигитализираме и изпратим умовете на ударна бойна група. Отдавна са минали времената, когато числеността е имала решаващо военно значение. Повечето победи през последните пет века са печелени от малки, подвижни партизански части. Можем дори да заредим д.ч.п. войници директно в носители с бойно обучение, усъвършенствана нервна система и хормонално натрупана мускулна маса. А после?

Те се намират в непознати тела, в непознат свят, и се сражават за група непознати срещу друга група непознати в името на кауза, която навярно чуват за пръв път и категорично не я разбират. Климатът е различен, езикът и културата са различни, животните и растенията са различни, атмосферата е различна. Дявол да го вземе, дори гравитацията е различна. Те не знаят нищо, а дори и да ги излъчим с предварително внушени познания за планетата, ще се наложи да усвояват огромно количество информация, и то в момент, когато само часове след пристигането ще трябва да се сражават за живота си.

Така стигаме до Емисарския корпус.

Неврохимичното стимулиране, киборгизацията, биологичното усъвършенстване — всичко това е свързано с тялото. Обикновено почти не засяга ума, а именно чистият разум се изпраща през Космоса. Така се появила идеята за Корпуса. Взели психическо-духовните методи, които земните ориенталски култури познават от хилядолетия, и създали от тях толкова съвършена система за обучение, че на повечето светове законът моментално забранил на хора, които са я преминали, да заемат ръководни политически и военни постове.

Да, емисарите не са войници. Има известна разлика.

— Работя чрез абсорбция — приключих аз. — Попивам всичко, което срещам, и след това го използвам, за да се справя.

Банкрофт се размърда в креслото. Не беше свикнал да му четат лекции. Време бе да започвам.

— Кой откри тялото ви?

— Дъщеря ми Наоми.

Той млъкна, защото долу някой отвори вратата. След миг същата прислужница, която бе взела ракетата на Мириам Банкрофт, се зададе по стъпалата към балкона. Носеше поднос с високи чаши и запотена гарафа. Изглежда, всички в Слънчевия дом имаха имплантирана радиовръзка.

Прислужницата остави подноса, наля мълчаливо като машина и се оттегли след рязко кимване на Банкрофт. Той се загледа унесено подир нея за няколко секунди.

Не е шега работа да се върнеш от гроба.

— Наоми… — тихичко му напомних аз.

Той примига.

— А, да. Тя дотичала тук да иска нещо. Сигурно ключовете за някоя от лимузините. Аз не съм строг баща, а Наоми ми е най-малката.

— На колко години?

— На двайсет и три.

— Много деца ли имате?

— Да, много. — Банкрофт леко се усмихна. — Когато разполагаш с пари и свободно време, създаването на деца е чиста радост. Имам двайсет и седем синове и трийсет и четири дъщери.

— С вас ли живеят?

— Наоми е тук почти непрекъснато. Другите идват и си отиват. Повечето вече са семейни.

— Как е Наоми? — попитах аз малко по-тихо. Да откриеш баща си без глава не е от най-приятните сутрешни преживявания.

— В момента е на психохирургия — рязко отвърна Банкрофт. — Но ще се справи. Трябва ли да разговаряте с нея?

— Засега не. — Станах от креслото и пристъпих до вратата на балкона. — Казахте, че дотичала. Тук ли е станало?

— Да. — Банкрофт също стана и дойде до мен. — Някой се вмъкнал тук и ми пръснал главата с квантов бластер. Можете да видите следата от изстрела на стената долу. Там, до бюрото.

Слязох по стъпалата. Бюрото беше масивно, от огледално дърво — вероятно бяха закупили генетичния код от Харлановия свят, за да отглеждат това дърво на Земята. Изглеждаше почти толкова екстравагантно, колкото и Песенната кула в коридора, само че ми се стори проява на лош вкус. На Харлановия свят гори от огледални дървета растат на три континента и дори най-мизерната кръчма в Милспорт има бар от тяхната дървесина. Минах край бюрото, за да огледам белосаната стена. Мазилката беше прорязана от характерната черна бразда на лъчево оръжие. Чертата започваше на височината на човешка глава и описваше къса дъга надолу.

Банкрофт бе останал на балкона. Вдигнах глава към него.

— Това ли е единствената следа от стрелба в стаята?

— Да.

— Нищо друго ли не беше повредено, счупено или разместено?

— Нищо.

Усещах, че иска да каже още нещо, но изчаква да приключа с разпита.

— И полицията откри оръжието до вас?

— Да.

— Притежавате ли подобно оръжие?

— Да. Оръжието е мое. Пазя го в сейф под бюрото. Отваря се с отпечатъци от пръстите. Открили сейфа отворен, липсвало само оръжието. Искате ли да погледнете вътре?

— Засега не, благодаря.

От опит знаех колко трудно се местят мебели от огледално дърво. Подвих единия ъгъл на ръчно тъкания килим под бюрото. Цепнатината на пода едва се забелязваше.

— Чии отпечатъци отварят сейфа?

— Моите и на Мириам.

Настана многозначително мълчание. Банкрофт въздъхна тихо, но го чух съвсем ясно.

— Хайде, Ковач. Не премълчавайте. Всички други вече го казаха. Или съм се самоубил, или жена ми ме е убила. Просто няма друго разумно обяснение. Слушам тия приказки още откакто ме измъкнаха от резервоара в Алкатрас.

Бавно се озърнах из стаята, преди да го погледна в очите.

— Е, признайте, че това облекчава задачата на полицията — казах аз. — Всичко е просто и ясно.

Той изсумтя, но не презрително, а по-скоро развеселено. Този човек почваше да ми харесва. Върнах се горе, излязох на балкона и се подпрях на парапета. По ливадата под нас сновеше черен силует с оръжие на рамо. В далечината въздухът над силовата ограда трептеше. Загледах се натам.

— Твърде невероятно звучи, че някой може да проникне тук през всички мерки за сигурност, да отвори сейф, до който имате достъп само вие и съпругата ви, а после да извърши убийство, без да се вдигне тревога. Като разумен човек, би трябвало да имате солидни основания за подобна мисъл.

— О, имам. Няколко.

— Основания, които полицията е решила да пренебрегне.

— Да.

Обърнах се към него.

— Добре. Да ги чуем.

— Виждате ги, мистър Ковач. — Той изпъчи гърди. — Аз съм тук. Върнах се. Не е достатъчно да ми пръснат черепа, за да бъда убит.

— Значи имате дистанционно съхранение? Да, очевидно, иначе нямаше да сте тук. Колко често се обновяват данните?

Банкрофт се усмихна.

— На всеки четирийсет и осем часа. — Той докосна тила си. — Директно оттук се излъчват до екранирано хранилище на психозащитната инсталация „Сайка Сек“ в Алкатрас. Дори не ми се налага да мисля за това.

— А там пазят и ваши замразени клонинги.

— Да. Няколко.

Гарантирано безсмъртие. Известно време седях и се питах как би ми харесало. По-точно дали би ми харесало.

— Сигурно е скъпо — казах накрая.

— Всъщност не. Аз съм собственик на „Сайка Сек“.

— О!

— Сега разбирате, Ковач. Нито аз бих извършил това, нито жена ми. И двамата знаем, че един изстрел не стига, за да бъда убит. Колкото и невероятно да звучи, трябва да е дело на външен човек. Човек, който не е знаел за дистанционното.

Кимнах.

— Добре, кой друг знаеше за него? Кого да изключим от заподозрените?

— Освен роднините ми ли? — Банкрофт сви рамене. — Моята адвокатка Уму Прескот. Двама или трима нейни сътрудници. Директорът на „Сайка Сек“. В общи линии това е.

— Разбира се — казах аз, — самоубийството рядко се ръководи от разума.

— Да, така твърдят и полицаите. С този аргумент обясниха всички останали дребни недостатъци на теорията си.

— А именно?

Точно това бе искал да каже Банкрофт преди малко. Сега заговори бързо, задъхано.

— А именно, че съм решил на прибиране да измина пеш последните два километра, да проникна незабелязан в имението, после да пренастроя биологичния си часовник и накрая да се самоубия.

Аз примигах.

— Моля?

— Полицията откри следи от кацане в полето на два километра извън границите на имението, което по една случайност е и извън пределите на автоматичната охрана. Пак по случайност точно в онзи момент над това място не е имало наблюдение от спътник.