Суперкомандос

Аз се облегнах откъм моята страна на перваза. Апартамент „Наблюдателницата“ заслужаваше името си. И трите стаи имаха изглед към града и морето на север или на запад, а площадката върху перваза на прозореца в хола заемаше около една пета от общата площ и беше покрита с безумно шарени меки възглавници. Аз и Ортега седяхме един срещу друг с цял метър свободно пространство между нас.

— Добре, това е първият екземпляр. А после?

Ортега сви рамене.

— Нещастен случай.

— В Улан Батор?

— Точно така. Дими се врязва с пълна скорост в електрически стълб, пада от прозореца на хотела или нещо подобно. Местен търговски агент прибира приставката и срещу солиден подкуп прави копие. В съответствие с договора „Солар Картрайт“ или „Лойдс“ изпраща Дими (в дигитален вид) до своята клонингова банка и го зарежда в чакащия носител. Благодарим, сър. Беше ни много приятно да работим с вас.

— Междувременно…

— Междувременно търговският агент купува на черния пазар друг носител, вероятно пациент в кома от някоя тамошна болница или току-що прибран наркоман без сериозни увреждания. Полицията в Улан Батор изкарва луди пари от такива сделки. Агентът изтрива съзнанието на носителя, зарежда копието и Дими просто си тръгва. Хваща суборбитален полет до другия край на света и отива да си свърши работата в Бей Сити.

— Май не ги хващате често.

— Почти никога. Работата е там, че трябва да спипаш и двата екземпляра на местопрестъплението — или мъртви както сега, или задържани за някакво провинение според Наказателния кодекс на ООН. Без санкции на ООН нямаш законно право да зареждаш от живо тяло. А в безизходно положение двойникът просто се гръмва в тила и приставката става на прах, преди да го арестуваме. Виждала съм подобни случаи.

— Доста сериозно. Какво е наказанието?

— Изтриване.

— Изтриване? Прилагате ли го тук?

Ортега кимна. Устните й трепнаха леко, сякаш готови всеки момент да се разтегнат в мрачна усмивка.

— Да, прилагаме го. Възмутен ли си?

Замислих се. За някои престъпления в Корпуса се полагаше изтриване — най-вече за дезертьорство или отказ да се изпълни заповед в бойни условия — но не бях виждал да я изпълняват. Да си плюеш на петите просто е невъзможно след цялата ни психическа обработка. А на Харлановия свят изтриването бе отменено десетина години преди да се родя.

— Малко е старомодно, не смяташ ли?

— Да не би да ти е криво за онова, което ще сполети Дими?

Плъзнах език по раничките в устата си. Помислих за студеното метално кръгче и поклатих глава.

— Не. Но нима то спира хора като него?

— Има още няколко вида тежки престъпления, но за повечето от тях се полагат два-три века на склад.

По изражението на Ортега личеше, че идеята за толкова меки присъди не й допада.

Оставих кафето и посегнах за цигара. Движенията бяха автоматични, а се чувствах твърде изморен, за да им преча. Предложих на Ортега, но тя отказа. Погледнах я с присвити очи и докоснах с връхчето на цигарата запалителната ивица върху пакета.

— На колко години си, Ортега?

Тя ми отвърна със същия поглед.

— На трийсет и четири. Защо?

— Никога не си била дигитализирана, а?

— Е, преди няколко години ми правиха психохирургия, но ме върнаха само след два дни. Иначе не. Не съм престъпник и нямам пари за подобно пътуване.

Издишах първата глътка дим.

— Малко си докачлива на тази тема, нали?

— Както казах, не съм престъпник.

— Така е. — Спомних си за последния път, когато видях Вирджиния Видаура. — Ако беше, нямаше да смяташ, че да те прехвърлят двеста години напред, е толкова меко наказание.

— Не съм го казала.

— То се подразбира.

Нямах представа какво ме кара да забравя, че Ортега представлява закона, но все пак нещо ме караше. Нещо се трупаше в пространството между двама ни — нещо като статичен заряд, нещо, което навярно щях да си изясня, ако емисарската ми интуиция не бе толкова замъглена от прехвърлянето в нов носител. Каквото и да бе, то изведнъж просто се изпари. Разкърших рамене и свирепо засмуках цигарата. Нуждаех се от сън.

— Кадмин е скъп, нали? При толкова разходи, толкова рискове, трябва да взима скъпо.

— Около двайсет бона на удар.

— Значи Банкрофт не е извършил самоубийство.

Ортега вдигна вежди.

— Твърде бърз извод за човек, който току-що е пристигнал.

— Я стига! — Аз пуснах насреща й облак дим. — Ако беше самоубийство, кой, по дяволите, е платил двайсет бона за удара срещу мен?

— Ти си всеобщ любимец, нали?

Приведох се напред.

— Не. На много места съм мразен, но не от хора с подобни пари и подобни връзки. Не съм чак от такава класа, че да си създам врагове на това ниво. Който и да е пратил Кадмин, знае, че работя за Банкрофт.

Ортега се ухили.

— Не беше ли споменал, че не са те нарекли по име?

Уморен си, Такеши. Сякаш видях как Вирджиния Видаура размахва пръст срещу мен. Един емисар не може да се излага така пред местната полиция.

Замазах положението, доколкото можех.

— Те знаеха кой съм. Хора като Кадмин не се мотаят по хотелите да грабят случайни туристи. Не ставай наивна, Ортега.

Тя изчака раздразнението ми да се разсее в тишината, преди да отговори:

— Значи според теб онова с Банкрофт също е било удар. Може би. И какво?

— Трябва да подновиш разследването.

— Май не разбираш от дума, Ковач. — Тя ми отправи усмивка, от която въоръжен престъпник би замръзнал на място. — Случаят е приключен.

Аз уморено облегнах гръб на стената и я загледах през пушека. Накрая казах:

— Знаеш ли, когато одеве пристигнаха твоите хора, един от тях ми показа значката си за момент, само колкото да я зърна. Отблизо изглежда много изящна. С орел и щит. И с надпис наоколо.

Тя нетърпеливо ми махна с ръка да карам по-накратко и аз пак смукнах цигарата, преди да сипя сол в раната.

— „Да защитавам и служа“, нали така беше? Бас държа, че докато станеш лейтенант, вече отдавна не си вярвала в тия глупости.

Точно попадение. Под едното й око затрептя мускулче, а бузите й се обтегнаха, сякаш смучеше нещо горчиво. Тя впи поглед в мен и за миг се запитах дали не съм прекалил. После раменете й се отпуснаха и тя въздъхна.

— Хайде, недей да ме жалиш. И изобщо какво знаеш, по дяволите? Банкрофт не е човек като теб и мен. Той е просто един скапан Мат.

— Мат?

— Да, Мат. Нали знаеш: „И всичките дни на Матусала станаха деветстотин шестдесет и девет години“.1 Той е стар. Страшно стар.

— Това престъпление ли е, лейтенант?

— Би трябвало да е — мрачно каза Ортега. — Живееш ли толкова дълго, почват да ти се случват разни работи. Прекалено се впечатляваш от себе си. И в крайна сметка решаваш, че си Господ. Изведнъж дребните хора, да речем на трийсет или четирийсет години… е, те просто стават незначителни. След като вече си виждал цели общества да възникват и да загиват, почва да ти се струва, че стоиш извън всичко и за теб то вече няма значение. И ако онези мънички хора ти се мотаят в краката, току-виж си почнал да ги скубеш като плевели.

Погледнах я сериозно.

— Засичала ли си Банкрофт в нещо подобно? Когато и да било?

Тя нетърпеливо махна с ръка, сякаш отхвърляше възражението ми.

— Не говоря за Банкрофт. Говоря за онова, което олицетворява. Тия хора са като машини с изкуствен разум. Отделен вид. Всъщност изобщо не са хора и гледат на човечеството, както ние с теб гледаме насекомите. Е, когато си имаш работа с полицейското управление в Бей Сити, подобно отношение може да ти изиграе лоша шега.

За миг си припомних до какви крайности стигаше Рейлийн Кавахара и се запитах дали Ортега не е права донякъде. На Харлановия свят повечето хора могат да си позволят прехвърляне поне веднъж, но главното беше, че ако не си много богат, трябва да носиш всяко тяло до дълбока старост, а това е крайно уморително дори и с антисенилна терапия. Вторият път става по-зле, защото знаеш какво те очаква. Малцина намират кураж за трети опит. Повечето отиват доброволно на съхранение, от което излизат само от време на време за важни семейни събития, а с времето завръщанията им оредяват и новите поколения постепенно прекъсват старите връзки.

1

Битие 5:27 — Б.пр.