Суперкомандос

— Добър ден, сър. Добре дошъл в хотел „Хендрикс“, открит през 2087 година и продължаващ да работи до днес. С какво можем да ви услужим?

Повторих молбата, но вече на аманглийски.

— Благодаря, сър. Разполагаме с много стаи, всички свързани с градската информационна и развлекателна база данни. Моля, уточнете предпочитанията си за етаж и размер.

— Бих желал стая в кулата с изглед на запад. Колкото се може по-голяма.

Лицето се оттегли в ъгъла на екрана и мястото му зае триизмерна схема на хотелските стаи. Пулсиращата светлинка на селектора бързо пробяга по тях и спря в един ъгъл, после увеличи и завъртя въпросната стая. Отстрани на екрана запълзя колона от данни.

— Апартамент „Наблюдателницата“, три стаи, спалня тринайсет точка осем седем метра на…

— Много добре. Взимам го.

Триизмерната схема изчезна като по магия и жената отново зае целия екран.

— Колко нощи ще останете с нас, сър?

— Неопределено.

— Изисква се депозит — заяви предизвикателно хотелът.

— За престой над четиринайсет дни трябва още сега да бъде внесена сумата от шестстотин ООН долара. При напускане преди изтичане на упоменатия срок ще ви бъде възстановен процент от депозита.

— Много добре.

— Благодаря, сър. — По тона започнах да подозирам, че платежоспособните клиенти са рядкост в хотел „Хендрикс“.

— Как ще платите?

— Чрез ДНК-кодирана сметка в Първа колониална калифорнийска банка.

По екрана се изписваха подробности за плащането, когато усетих как студено метално кръгче докосва тила ми.

— Това е точно каквото си мислиш — изрече спокоен глас. — Едно погрешно движение и ченгетата цяла седмица ще събират по стената парчета от мозъчната ти приставка. Говоря за истинска смърт, приятел. А сега вдигни ръце настрани от тялото си.

Подчиних се, усещайки как непривичен хлад пробягва по гръбнака ми нагоре към мястото, докоснато от цевта. Отдавна не ме бяха заплашвали с истинска смърт.

— Добре — каза същият спокоен глас. — А сега моята сътрудничка ще те обискира. Остави я да си свърши работата, без внезапни движения.

— Моля, положете ДНК-подпис върху тампона до този екран — обади се хотелът. Беше влязъл във връзка с базата данни на Първа колониална банка.

Аз стоях неподвижно. Стройна жена с черни дрехи и скиорска маска мина пред мен и плъзна бръмчащ сив скенер по цялото ми тяло от глава до пети. Пистолетът зад тила ми не трепваше. Дулото вече не беше студено. Плътта ми го бе затоплила.

— Чист е — раздаде се друг отчетлив, професионален глас. — Има основна биохимична обработка, но не е включена. Липсват вградените елементи.

— Така ли? Значи пътуваш без багаж, а, Ковач?

Сърцето ми сякаш пропадна нейде надолу и пльосна в стомаха. Бях се надявал да имам работа с обикновени местни грабители.

— Не ви познавам — казах аз предпазливо и помръднах глава с един-два милиметра. Пистолетът натисна по-силно. Застинах.

— Точно така, не ни познаваш. А сега слушай какво ще правим. Излизаме навън…

— Достъпът до кредита ще бъде прекратен след трийсет секунди — търпеливо предупреди хотелът. — Моля, положете ДНК-подписа си веднага.

— Мистър Ковач не се нуждае от резервация — каза човекът зад мен и ме хвана за рамото. — Хайде, Ковач, отиваме на разходка.

— Не мога да изпълнявам правата на домакин без заплащане — каза жената на екрана.

Бях започнал да се обръщам, но нещо в тона й ме накара да спра. Без дори да помисля, аз се разкашлях дрезгаво.

— Какво…

Прегънат на две от мъчителна кашлица, аз вдигнах ръка към устата си и близнах палеца.

— Какви шибани номера въртиш, Ковач?

Изправих се и стрелнах ръка към тампона до екрана. Следи от свежа слюнка се размазаха по матовочерния приемник. Част от секундата по-късно върху лявата страна на черепа ми се стовари с пукот ръбът на мазолеста длан и аз рухнах на четири крака. В лицето ми се вряза ботуш. Паднах по очи.

— Благодаря, сър — чух гласа на хотела през бученето в главата си. — Вашата сметка се обработва.

Опитах да стана и бях възнаграден с нов ритник в ребрата. Кръв от носа ми прокапа върху килима. Цевта отново се притисна в тила ми.

— Не беше много умно, Ковач. — Този път в гласа се долавяше лека тревога. — Ако си мислиш, че ченгетата ще ни открият там, където отиваш, значи приставката ти е скапала мозъка. А сега ставай!

Той тъкмо ме вдигаше на крака, когато избухна грохот.

Нямам представа кому и защо бе хрумнало да оборудва охранителната система на „Хендрикс“ с двайсетмилиметрови автоматични картечници, но те си свършиха работата с убийствена безупречност. С крайчеца на окото си зърнах как лафетът на сдвоената установка изпълзява от тавана само миг преди да изстреля огнен залп в основния ми противник. Канонадата продължи три секунди и огневата мощ стигаше за сваляне на неголям самолет. Шумът бе оглушителен.

Маскираната жена хукна към изхода и докато ехото от стрелбата все още кънтеше в ушите ми, аз видях установката да се завърта след нея. Тя успя да направи десетина крачки през сенките, после по гърба й трепна светлинка на рубинов лазер и между стените на фоайето избухна нова канонада. Все още на колене, аз притиснах ушите си с длани. Куршумите я пронизаха и тя се свлече като безформен възел от преплетени крайници.

Стрелбата спря.

Нищо не помръдваше в кънтящата тишина, изпълнена с острата миризма на барут. Установката бе превключила на изчакване, димящите дула сочеха косо надолу към пода. Отдръпнах ръце от ушите си, изправих се и плахо опипах носа и лицето си, за да преценя пораженията. Кръвта от носа вече спираше, и макар устните ми да бяха разранени отвътре, не открих разклатени зъби. Ребрата ме боляха от втория ритник, но не изглеждаше да има нещо счупено. Озърнах се към по-близкия труп и веднага съжалих. Трябваше да го събират в кофа.

Отляво с тих звън се отвори вратата на асансьора.

— Стаята ви е готова, сър — каза хотелът.

6.

Кристин Ортега бе удивително сдържана.

Тя влезе в хотела с пружинираща крачка, от която препълненият джоб на якето подскачаше върху бедрото й, спря насред фоайето и огледа касапницата, като помръдваше език под бузата си.

— Често ли вършиш такива работи, Ковач?

— Чакам от доста време — кротко отвърнах аз. — Не съм в много добро настроение.

Още когато установката откри огън, хотелът бе уведомил местната полиция, но мина над половин час, преди първите патрулни коли да се спуснат по спирала откъм небесните магистрали. Не си направих труда да отида в стаята, тъй като знаех, че при всяко положение ще ме измъкнат от леглото, а дойдеха ли веднъж, нямаше да ме пуснат, докато не пристигне Ортега. Някакъв полицейски лекар ме прегледа набързо, увери ме, че нямам сътресение на мозъка, и ми даде спрей за спиране на кръвта от носа, след което седнах във фоайето и оставих новия си носител да изпуши няколко от цигарите на лейтенанта. Все още седях там, когато тя пристигна един час по-късно.

Ортега махна с ръка.

— Какво да се прави, нощем градът е доста оживен.

Предложих й пакета. Тя се замисли, сякаш я бях поставил пред тежък философски проблем, после все пак го взе и изтръска цигара. Без да погледне запалителната ивица отстрани на пакета, прерови джобовете си, измъкна масивна бензинова запалка и щракна капачето. Имах чувството, че е на автопилот. Почти без да усеща какво прави, тя се отдръпна да стори път на криминалистите, които внасяха ново оборудване, сетне прибра запалката в друг джоб. Фоайето около нас изведнъж загъмжа от делови хора, заети с работата си.

— Е? — Тя отметна глава и пусна струйка дим към тавана. — Познаваш ли тия типове?

— Я не се занасяй, по дяволите!

— Тоест?

— Тоест, напуснал съм склада само преди шест часа, ако има и толкова. — Чух как гласът ми започва да изтънява. — Тоест, откакто се срещнахме, разговарях цифром и словом с трима души. Тоест, за пръв път в живота си съм на Земята. Тоест, ти знаеш всичко това. А сега или ми задавай по-интелигентни въпроси, или отивам да спя.