Суперкомандос

Погледнах я спокойно.

— Да, ако излезе, че опира до сърцето.

— В началото и полицаите имаха подобна теория. Но решиха, че не опира до сърцето… Бих ви помолила да не пушите тук.

Погледнах ръцете си и открих, че неусетно са извадили пакета цигари, който ми даде Кристин Ортега. В момента тъкмо измъквах една. Нерви. Обзет от странното чувство, че новият носител ме е предал, аз прибрах цигарите.

— Извинявайте.

— Не се извинявайте. В това помещение специално пречистваме въздуха. Някои карти са много чувствителни към замърсяване. Нямаше откъде да знаете.

Тя някак успя да вмъкне в тона си намек, че само пълен глупак не би осъзнал подобно нещо. Усетих как позициите ми в разговора стремглаво се сгромолясват.

— Защо полицаите…

— Питайте тях. — Тя ми обърна гръб и бавно се отдалечи, сякаш се опитваше да вземе решение. — На колко години сте, мистър Ковач?

— Субективно? На четирийсет и една. На Харлановия свят годините са по-дълги от тукашните, но не много.

— А обективно? — попита тя, имитирайки тона ми.

— Излежал съм около век. Човек губи дирята на годините.

Това беше лъжа. Знаех с точност до ден колко е траяла всяка присъда. Една нощ го сметнах и цифрата се запечата в паметта ми. Увеличавах я при всяко ново прибиране.

— Сигурно сте много самотен.

Въздъхнах и извърнах очи към най-близкия рафт. В ъгълчето на всяка сгъната карта имаше етикет. Тия тук бяха археологически. Малък Сирт — трети разкопки, източен обект. Бредбъри — руини на местно селище. Започнах да вадя едно от рулата.

— Мисис Банкрофт, няма значение как се чувствам. Идва ли ви на ум някаква причина вашият съпруг да посегне на живота си?

Още преди да довърша, тя рязко се завъртя към мен. Лицето й бе обтегнато от гняв.

— Моят съпруг не се е самоубил — заяви тя с леден тон.

— Изглеждате учудващо сигурна. — Вдигнах очи от картата и се усмихнах. — Особено като имам предвид, че сте спали по това време.

— Приберете това! — кресна тя и пристъпи към мен. — Нямате представа колко ценна…

Тя спря и млъкна на средата на изречението, докато аз връщах картата на място. Преглътна и се овладя, макар че лицето й все още бе изчервено.

— Да ме ядосате ли се мъчите, мистър Ковач?

— Не, само да привлека вниманието ви.

Няколко секунди се гледахме. Мисис Банкрофт наведе глава.

— Казах ви, по това време съм спала. Какво друго искате?

— Къде отиде съпругът ви онази вечер?

Тя прехапа устна.

— Не знам точно. През деня имаше среща в Осака.

— Къде е Осака?

Тя ме погледна с изненада.

— Не съм тукашен — търпеливо поясних аз.

— Осака е в Япония. Мислех…

— Да, Харлановият свят е заселен от японски кейрецу, които използвали източноевропейска работна ръка. Много преди да се родя.

— Извинявайте.

— Не се извинявайте. Вероятно и вие нямате представа какво са вършили прадедите ви преди три века.

Млъкнах. Мисис Банкрофт ме гледаше странно. След миг осъзнах какво съм казал. Стресът не прощава. Трябваше да се наспя час по-скоро, преди да съм сторил или изрекъл някоя още по-голяма глупост.

— Аз самата съм на повече от три века, мистър Ковач. — При тия думи по устните й трепна лека усмивка. Беше си възвърнала преимуществото в разговора по най-елегантен начин. — Външността лъже. Това тяло ми е единайсето по ред.

Тонът й подсказваше, че се полага да огледам стоката. Плъзнах поглед от високите славянски скули надолу по деколтето, после към извивката на ханша и полузакритите очертания на бедрата, като през цялото време се мъчех да демонстрирам безразличие, каквото всъщност не изпитвах нито аз, нито носителят ми.

— Много приятно. Малко младо за моя вкус, но както казах, аз не съм тукашен. Може ли да се върнем към съпруга ви, ако обичате? Значи през деня е бил в Осака, но се върнал. Предполагам, че не е пътувал наистина.

— Не, разбира се. Той има там замразен транзитен клонинг. Трябваше да се прибере към шест вечерта, но…

— Слушам ви.

Тя леко промени позата си и вдигна към мен разперена длан. Имах чувството, че полага усилия да се овладее.

— Ами… закъсня. Често му се случва, след като е сключил сделка.

— И никой ли няма представа къде е отишъл? Къртис например?

Все още усещах напрежението върху лицето й като стара скала под тънък слой сняг.

— Той не повика Къртис. Вероятно е взел такси от станцията за прехвърляне. Не съм му бавачка, мистър Ковач.

— Много важна ли беше срещата? В Осака, имам предвид.

— О, не… Не ми се вярва. Разговаряхме за това. Разбира се, той не помни, но прегледахме договорите и видяхме, че този е отлаган на няколко пъти. Компания за подводни изследвания, наречена „Пасификон“, със седалище в Япония. Подновяване на лиценза или нещо подобно. Обикновено тия въпроси се решават тук, в Бей Сити, но този път свикваха спешен експертен съвет, а тези дела е по-добре да се уредят близо до източника.

Кимнах мъдро, макар да нямах представа какво представлява един експертен съвет по подводни изследвания. Забелязах, че напрежението на мисис Банкрофт почва да се разсейва.

— Значи обичайни дела, а?

— Да, струва ми се. — Тя се усмихна уморено. — Мистър Ковач, сигурна съм, че полицията е събрала всички необходими сведения.

— Не се и съмнявам, мисис Банкрофт. Но нямат причина да ги споделят с мен. Аз не разполагам с никакви правомощия.

— Когато дойдохте, отношенията ви изглеждаха доста добри. — В гласа й внезапно прозвуча злобна нотка. Погледнах я втренчено, докато сведе очи. — Така или иначе, Лорънс несъмнено ще може да ви осигури всичко необходимо.

Разговорът стремително навлизаше в задънена улица. Побързах да сменя темата.

— Може би ще е най-добре да поговоря с него по този въпрос. — Огледах се. — Колко много карти. Откога ги събирате?

Мисис Банкрофт трябва да бе усетила, че разпитът приключва, защото напрежението почна да изтича от нея като нефт от спукан тръбопровод.

— Почти цял живот — каза тя. — Докато Лорънс гледаше звездите, някой трябваше да държи под око и Земята.

Кой знае защо си спомних за изоставения телескоп на терасата. Представих си ъгловатите му очертания на фона на вечерното небе — нежелана реликва, ням свидетел за отминали времена и увлечения. Спомних си как с глухо хъхрене се връщаше в първоначалното положение, след като го изместих — верен на програми отпреди век или два, събуден за момент, както Мириам Банкрофт бе събудила с едно докосване Песенната кула в коридора.

Стар.

С внезапен задушлив натиск старостта ме обгърна от всички страни. Вонята й се излъчваше като влага от камъните на Слънчевия дом. Старост. Долових нейния полъх дори от невероятно младата и красива жена пред себе си, и гърлото ми се сви с тихо прещракване. Нещо в мен искаше да избяга, да се махне и да вдъхне чист, свеж въздух, да се спаси от тия същества, чиито спомени започваха далеч преди всички исторически събития, за които бях слушал в училище.

— Добре ли сте, мистър Ковач?

Стресът не прощава.

Съсредоточих се с усилие.

— Да, добре съм. — Изкашлях се и я погледнах в очите. — Е, няма да ви задържам повече, мисис Банкрофт. Благодаря, че ми отделихте толкова време.

Тя пристъпи към мен.

— Искате ли…

— Не, всичко е наред. Няма нужда да ме изпращате.

Излизането от картографската стая сякаш продължи цяла вечност и звукът от стъпките изведнъж закънтя в мозъка ми. На всяка крачка, при всяка отмината карта усещах как погледът на онези стари очи се впива в гръбнака ми. Умирах за цигара.

5.

Когато шофьорът на Банкрофт ме върна в града, небето бе придобило цвета на старо сребро и из Бей Сити припламваха първите светлини. Спуснахме се по спирала откъм морето над старинен висящ мост с ръждив цвят и със съвсем скромна скорост навлязохме между високите сгради, струпани по един хълмист полуостров. Шофьорът Къртис все още се цупеше след внезапното арестуване. Беше на свобода само от два часа, когато Банкрофт му заръча да ме откара, затова през целия полет не обели и дума. Имаше мускулеста фигура и симпатично момчешко лице, което отлично изразяваше дълбоката му обида. Предположих, че служителите на Лорънс Банкрофт не са свикнали властите да им се бъркат, когато изпълняват задълженията си.