Шестият

Тихият бизнес на Куонтрел започна да се стопява, но за сметка на това гневът и чувството за обреченост в душата му постоянно нарастваха.

Скоро обаче това щеше да се промени. Много скоро.

— Готово ли е всичко? — попита той, обръщайки се към ръководителя на екипа.

— Да, мистър Куонтрел — раболепно отвърна той.

Екипът се състоеше от елитни чуждестранни наемници, готови на всичко за пари. Те щяха да мълчат като гроб по простата причина, че обратното би означавало да изгубят препитанието си.

Куонтрел зададе още няколко въпроса, за да провери дали наистина са готови. Остана доволен от отговорите, тъй като познаваше детайлите на плана по-добре от всеки друг.

Не след дълго напусна склада, качи се в джипа си и потегли. Пристигна във Вашингтон час по-късно, използвайки услугите на специален самолет.

Предстоеше му още една среща въпреки необичайното време. Неговият свят безмилостно мачкаше хората, които понякога предпочитаха да си почиват.

Както обикновено, Елън Фостър остана до късно в кабинета си. Обичаше да работи на спокойствие. Накрая, след като приключи с всички задачи, тя потегли за дома си — разбира се, в компанията на охраната. Във Вашингтон измерваха важността на висшите държавни служители по големината на техните кортежи. Начело в тази класация беше, разбира се, президентът, следван от вицепрезидента. Разликата между тях и останалите можеше да се види с просто око. Кортежът на Елън Фостър оглавяваше втората, далеч по-скромна група.

Един мъж я чакаше пред елегантния й дом в югозападната част на града. Наоколо живееха популярни личности от елита на Вашингтон. Мъжът галантно придържаше палтото й, докато крачеха към входа.

— Дай ми само минута — подхвърли тя, след като влязоха.

Качи се на горния етаж и скоро се върна обратно. Беше свалила обувките и чорапогащника си. Косата й беше разпусната.

После заедно влязоха в дневната, обзаведена в стил XIX век. Тя се отпусна на канапето и му направи знак да седне.

Джеймс Харкс се подчини.

Черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, безизразно лице.

— Нещо за пиене, Харкс?

— Не, благодаря — поклати глава той.

— А ще ми забъркаш ли една водка с тоник? — попита тя и махна към старинния бюфет. — Всичко е там.

Той покорно й наля питието и й го подаде.

— Благодаря. — Тя отпи една глътка и одобрително кимна. — Много добре.

— Имате първокласна охрана — погледна през прозореца Харкс. — Периметърът им е перфектен, алармата и бравите по вратите са екстра качество.

— Знаеш ли коя е най-добрата охрана? — попита с усмивка тя.

Той очаквателно я погледна.

Фостър стана, пристъпи към секретера до стената и натисна някаква дъсчица в предната му част. Отвори се тайно чекмедже, от което извади един 9-милиметров глок.

— Най-добрата охрана е тази, която си осигуряваме самите ние — показа му го тя. — Аз невинаги съм седяла зад бюро и често се е налагало да използвам някой като този.

Харкс не отговори. Тя прибра пистолета, върна се на мястото си и подхвърли:

— Нещата се развиват добре.

— Докато престанат — промърмори той.

— Имаш някакви съмнения? — изненада се тя. — Нима знаеш нещо, което не ми е известно?

— Нищо подобно — поклати глава той. — Просто съм предпазлив човек.

— Това е добре, но ти трябва и баланс. Не е зле понякога да се вслушваш и в дивата си природа.

— Мъртвите са четирима, а ако включим и Сохан Шарма — петима. За мен това е достатъчно диво.

— Май ставаш нервен, а?

— Не, защото не съм убил нито един от тях. Но сред жертвите има и агент на ФБР, което ме тревожи.

— В подобни ситуации винаги има съпътстващи загуби, Харкс. Това е неизбежно. Сражавал си се в Ирак и Афганистан и прекрасно го знаеш.

— Там беше война.

— Крайно време е да разбереш, че това тук също е война. Може би по-голяма от онази, тъй като става въпрос за сърцето и душата на американското разузнаване.

— А вие искате да я ръководите?

— Аз трябва да я ръководя. Все пак съм министър на вътрешната сигурност.

— Но ЦРУ… — започна Харкс.

— Лангли е несериозна работа. Пентагонът не слуша никого. Царят на разузнаването няма никаква власт. Не ме карай да ти говоря за АНС, защото ще ти прозвуча патетично.

— Но Е-програмата има своите достойнства.

— Престани да се самозаблуждаваш. Тя беше част от измисления свят на Питър Бънтинг и нищо повече.

— А вашият свят?

— Нека уточним нещата. Бънтинг е наивен идеалист. Нима е възможно да повериш сигурността на цялата страна на един-единствен анализатор?

— Но практика не е така и вие отлично го знаете. В тази област работят още много анализатори. Същото се отнася и за всички американски разузнавателни агенции. Компанията на Бънтинг върши много повече от Е-програмата, защото се докосва до работата на всички тях. А неговият човек имаше задачата да види общата картина, да навърже нещата и да запълни една огромна дупка в разузнавателния сектор.

— Много опасна философия — поклати глава Елън Фостър.

— Защото предлага качество вместо количество?

— Ние им даваме най-доброто, с което разполагаме, но лаврите остават за тях. Според мен не е честно.

— А пък аз мисля, че не бива да говорим за честолюбие, когато става въпрос за националната сигурност.

— Няма да обсъждам с теб подобни въпроси! — отсече Фостър.

— Окей. Просто играя адвокат на дявола, което е част от работата ми.

— Чувала съм, че много те бива в тази игра, Харкс.

— Върша онова, което трябва.

— Знаеш ли, че съпругата на Бънтинг е направила опит за самоубийство?

— Чух нещо такова.

— Той трябва да се е побъркал. В професионално отношение не мога да го понасям, но трябва да призная, че добре се грижи за семейството си.

В тона й се долови злорадство.

— И това ви помага добре, нали?

— Точно така. Защото му пречи да си играе играта. Той не мисли за Едгар Рой, нито пък за каквото и да било друго. Разбира, че сме организирали нещата така, че вината да падне върху него, но нищо не може да направи. Защото сме неутрализирали всички влиятелни хора, които биха били склонни да му помогнат.

— Планът беше много добър.

— Мисля, че вече можеш да се поотпуснеш — замислено го погледна тя. — Имаш вид на човек, който всеки момент ще нападне някого.

Харкс поразхлаби железните си мускули.

— Ти свърши отлична работа, Харкс. Много съм впечатлена от теб. Със сигурност ще се възползвам от услугите ти и в бъдеще.

След тези думи Елън Фостър кръстоса крака и се облегна на възглавничките, позволявайки на роклята да се вдигне високо нагоре по бедрата.

— Ценя високо доверието ви, госпожо министър.

— Не сме на работа, Харкс. Можеш да ме наричаш Елън.

Харкс замълча.

— Животът ти е бил много интересен, Джеймс — подхвърли Фостър. — Това беше една от причините да се спра на теб.

— Просто предпочитах неотъпканите пътеки — скромно отвърна Харкс.

— Герой на бойното поле, оперативен агент с дълъг списък от успехи. Умееш да стреляш точно, но когато става въпрос за интелект, не отстъпваш на никого от министрите в кабинета. Имах възможност лично да се уверя в това.

Харкс мълчеше.

— Май те карам да се чувстваш неудобно, а? — закачливо подхвърли тя.

— А трябва ли?

— Зависи от идеите ти за останалата част от вечерта.

— Разумно ли това, госпожо?

— Не съм чак толкова стара, за да ме наричаш „госпожо“.

— Извинете.

— Прислугата ще дойде чак утре, а охраната ще стои отвън, докато им заповядам нещо друго. Аз съм голямо момиче, а ти си голямо момче.

Голият й крак се протегна напред и докосна бедрото му.

— Поне се надявам да е така — добави тя.

Харкс запази мълчание.

— Правил ли си го някога с действащ министър? — игриво попита тя.

— Не. Но възможностите ми са силно ограничени, тъй като повечето министри са мъже.

— Значи това е щастливата ти нощ.