Шестият

— Тук нещо ми се губи — промърмори тя.

— Какво например? — попита той, отвори очи и на свой ред огледа околността.

— Пътуваме по магистрала деветдесет и пет, която свързва Флорида с Мейн. Една адски дълга асфалтова лента, натоварена до крайност. Главно от туристи, насочили се към Източното крайбрежие.

— Е, и?

— Работата е там, че вече половин час сме единствената кола, която се движи, в двете посоки. Може би е избухнала ядрена война, но никой не ни е уведомил? — Тя натисна сканиращия бутон на радиото. — Имам нужда от новини, имам нужда от цивилизация. Искам да се уверя, че не сме единствените оцелели.

— Я се стегни! — смъмри я Шон. — Просто се намираме на изолирано място, независимо че сме на магистрала. Обширно пространство, малко хора. Основната част от населението е струпана по крайбрежието около Портланд, но ние пътуваме в обратна посока. Останалата част от щата е огромна по територия, но много слабо населена. Като пример мога да посоча окръг Арустък, който е по-голям от Роуд Айланд и Кънектикът заедно. Фактически Мейн е по-голям от всички останали щати в Ню Ингланд, взети заедно. На север след Бангор е истинска пустош. Магистралата свършва при град Хоултън. От там поемаме по шосе едно, което ще ни отведе до канадската граница.

— Какво има там?

— Ами разни местенца като Преск Айл, Форт Кент и Мадауаска.

— И лосове?

— Предполагам.

— А защо не летяхме до Бангор? Там има летище, нали? Или до Огъста?

— Няма директни полети. Повечето са с две или три прекачвания. Един от тях би ни отвел чак до Орландо на юг, откъдето се потегля на север. Бихме могли да отлетим до околностите на Балтимор, но с прекачване на „Ла Гуардия“, което винаги е проблематично. Освен това пак щеше да се наложи да пътуваме с кола по Деветдесет и пет, което си е истински кошмар. Сегашният ни маршрут е най-бърз и най-сигурен.

— Ти си неизчерпаем източник на полезна информация. Често ли си ходил в Мейн?

— Един от президентите, които охранявах, имаше лятна резиденция тук.

— Буш Четирийсет и първи в Уокър Пойнт?

— Точно.

— Но това се намира в южната част на Мейн, край морето, в района на Кенебънкпорт. Прелетяхме над него на път за Портланд.

— Прекрасна местност. Карахме след Буш със спортен скутер, но никога не успяхме да го настигнем. Този човек е абсолютно безстрашен. Има над две хиляди моточаса с десетметровата си яхта „Фиделити Три“, оборудвана с три извънбордни мотора „Хонда“. Много обичаше да лети с пълна газ навътре в Атлантика, особено когато имаше вълнение. Бил съм в охранителния катер и съм правил всичко възможно да не изоставам. В него повърнах за пръв и последен път по време на служба.

— Но онзи район не е толкова изолиран — поклати глава Мишел.

— Така е. В сравнение с този тук-там е истинска навалица. — Шон погледна часовника си и добави: — Освен това вече е късно. Предполагам, че основната част от тукашните хора стават на разсъмване, за да отидат на работа. Което означава, че най-вероятно вече са в леглото. — Устата му се разтегли в широка прозявка. — Там, където бих искал да съм и аз.

Мишел погледна джипиеса.

— Преди Бангор ще напуснем магистралата и ще поемем на изток към крайбрежието.

— Между градовете Макиас и Истпорт, на самия бряг — кимна Шон. — До там се стига трудно, по гъста плетеница второстепенни пътища. Но така и трябва да бъде, защото маниакалните убийци не бива да имат никакви шансове за измъкване в случай на бягство.

— Имало ли е случаи на бягство от „Кътърс Рок“?

— Доколкото ми е известно, не. Но дори да е имало, бегълците са били изправени пред силно ограничен избор: или стотици квадратни километри пустош, или ледените води на залива Мейн. Което всъщност не е никакъв избор, защото местните хора никак не си поплюват. Дори маниакалните убийци не биха желали да им се изпречат на пътя.

— Значи довечера ще се срещнем с Бърджин, така ли?

— Да. В хотела, в който ще отседнем. — Шон погледна пак часовника си. — След около четирийсет минути. А утре в десет ще посетим Рой.

— Откъде казваш, че го познаваш?

— Беше ми професор по право в Университета на Вирджиния. Страхотен тип. Преди да започне да преподава, е имал частна практика. Няколко години след като завърших, отново се върна към нея. Адвокат по наказателни дела. Има кантора в Шарлотсвил.

— А как е стигнал до защитата на психопати като Едгар Рой?

— Предполагам, че се е специализирал в безнадеждните случаи. Но той е първокласен адвокат. Нямам представа какво го е свързало с Рой. Вероятно сам ще ни каже.

— Замислял ли си се защо Бърджин ангажира именно нас?

— Не съм, защото нямам ни най-малка представа. Звънна да ми каже, че поема случая „Рой“ и му трябват доверени хора за допълнително разследване, преди делото да влезе в съда.

— Какво разследване? От материалите по делото е ясно, че само чакат да му се върне умът, за да му повдигнат обвинение и да го екзекутират.

— Не твърдя, че разбирам хипотезата на Бърджин. Просто не пожела да я обсъждаме по телефона.

— Предполагам, че нещата скоро ще се изяснят — сви рамене Мишел.

След малко напуснаха магистралата и фордът пое на изток по бързо влошаващите се ветровити пътища. С приближаването към океана въздухът в купето започна да става солен.

— Много си падам по миризмата на риба — иронично подхвърли Мишел.

— Трябва да свикваш. Тук навсякъде мирише така.

На половин час от крайната им цел по абсолютно пустия, посребрен от лунните лъчи път насреща им внезапно се появи светлината на автомобилни фарове. Оказа се обаче, че не са на платното, а отстрани, на банкета. Мишел машинално намали скоростта, а Шон свали страничното стъкло.

— Аварийните са включени — констатира той. — Някой има проблем.

— Да спрем ли?

— Май се налага — кимна след известно колебание той. — Предполагам, че тук и джиесемите нямат обхват. — Измъкна главата си навън, за да вижда по-добре. — Прилича ми на буик. Съмнявам се, че някой ще използва точно буик, за да заложи капан на нищо неподозиращите пътници.

— Предполагам, че не отговаряме на определението „нищо неподозиращи пътници“ — възрази Мишел и докосна кобура си.

Фордът намали скоростта си и спря зад колата на банкета. Аварийните й светлини тревожно мигаха. Приличаха на потрепващи от вятъра свещички, захвърлени сред огромната пустош.

— Зад волана има човек — отбеляза Мишел, докато изключваше от скорост. — Май е сам в колата.

— Ако има и други, може би се страхуват от нас. Ще сляза да ги успокоя.

— А аз ще ти пазя гърба. Просто за всеки случай, ако някой се е сгушил на пода.

Шон измъкна дългите си крака навън и предпазливо се насочи към дясната предна врата. Обувките му заскърцаха по чакъла. От устата му излитаха малки облачета, които бързо се разтваряха в ледения въздух. Откъм гората долетя протяжен животински рев. Може би лос, рече си той. Не беше сигурен, защото „Анимал Планет“ не предлагаше мнение по въпроса. А и той нямаше желание да провери как точно реве един лос.

— Имате ли нужда от помощ? — подвикна той.

Никакъв отговор. Мигачите продължаваха ритмичната си дейност.

Шон сведе очи към джиесема в ръката си и установи, че има покритие.

— Повреда ли имате? Искате ли да повикаме пътна помощ?

Нищо.

Той протегна ръка и почука по страничното стъкло.

— Ало? Добре ли сте?

Успя да улови силуета на мъжа зад волана.

— Сър? Добре ли сте?

Човекът не помръдна.

Медицински случай, беше следващата му мисъл. Може би инфаркт. Луната се замъгли от морските изпарения. Вътрешността на купето тънеше в мрак. Зад гърба му се захлопна врата. Обърна се и видя Мишел, която се приближаваше с ръка на кобура. В очите й се четеше въпрос.

— Според мен човекът има здравословни проблеми — поясни той.

Тя кимна и продължи напред. Токчетата й звучно почукваха по асфалта.

Шон заобиколи колата и почука на стъклото на водача. Вътре цареше пълен мрак, нарушаван единствено от мигането на червения бутон на таблото. На този фон беше в състояние да улови само неясен профил. Червено, тъмно. После пак червено и пак тъмно. Сякаш колата за миг се затопляше, а после изстиваше отново. Това правеше наблюдението още по-трудно. Най-вече към останалата част на купето. Той отново почука по стъклото.