Шестият

Мишел започна да преглежда папките върху бюрото.

В ъгъла имаше няколко рафта за документи, но всичките бяха празни. Адресник липсваше. Нямаше и компютър. Тя се върна на рецепцията и попита Хилари защо е така.

— Ние с Меган използваме компютри, разбира се — отвърна тя. — Но той се задоволяваше с писалка, бележник и диктофон.

— А календар?

— Аз отбелязвах срещите му в компютъра си. Всяка седмица му правех по една разпечатка. Освен това той си имаше бележник с дати, в който отбелязваше всичко.

Мишел кимна. Въпросният бележник със сигурност бе в ръцете на агент Мърдок. Заедно с личните документи на адвоката.

— Имате ли представа дали е изпращал имейли от мобилния си телефон?

— Съмнявам се. Едва ли е знаел как се прави. Предпочиташе да говори директно.

Мишел се върна в кабинета и огледа чашата с моливи и химикалки на писалището, до която имаше купчина бележници.

Абсолютно старомоден човек. Но в това, разбира се, няма нищо лошо.

Насочи вниманието си към дървените шкафове за документи, гардероба, шлифера на закачалката и накрая — към малкия буков шкаф.

Огледът й отне цял час, но не откри нищо съществено.

За разпита на Хилари отиде още един час. Оказа се, че Бърджин не й беше казал много за делото „Рой“ и това по някакъв начин беше раздразнило възрастната жена.

— Обикновено споделяше всичко за текущите си дела — поясни Хилари. — Все пак работехме заедно.

— Вие ли се занимавахте със счетоводството?

— Разбира се. Именно затова ми се стори странно, че той изобщо не спомена кой го е наел за защитата на Едгар Рой. Някой трябваше да ни плати все пак. Пред Шон споменах, че може би е приел да го защитава безплатно, но колкото повече мисля, толкова по-невероятно ми се струва това.

— Защо?

— Практиката му беше ограничена. Печелеше добре, но подобно дело изисква много време и разходи. Със сигурност не би могъл да си ги позволи.

— Възможно ли е да е търсил известност? Такова дело не се появява всеки ден.

— Мистър Бърджин не се интересуваше от славата — намръщи се Хилари. — Той беше много уважаван адвокат.

— Може би клиентът е поставил допълнителни условия за секретност. Разполагате ли с извлечения от банковата му сметка? Има шанс в нея да е постъпила някаква сума, която не е минала през вас.

Хилари придърпа клавиатурата.

— Имаме сметка в една местна банка — поясни тя. — В нея постъпват всички средства от дейността ни. Ще проверя веднага, защото имам постоянен достъп онлайн.

Проверката на различните прозорци отне минута — две.

— Нищо — поклати глава тя. — Всички тези преводи съм ги правила лично, в продължение на шест месеца.

— А в брой?

— Не. Липсва информация за вноски в брой.

— А той имаше ли друга сметка?

В очите на Хилари проблесна обида.

— Никога не ми е споменавал подобно нещо.

— В материалите по делото липсва финансово споразумение, нали?

— Точно така. Вече проверих.

— А аз имах възможност да се уверя, че Едгар Рой е неспособен да извърши подобни действия. Следователно те са били дело на човек с пълномощно или нещо подобно. Никой не може да се самоназначи за защитник на когото и да било. Това е работа на съда при спазване на определени условия. — Тя погледна Хилари в очите. — Сигурна ли сте, че случаят не е точно такъв?

— Абсолютно. Ако съдът е назначил служебен защитник, това щеше да бъде отразено в документите по делото. Мистър Бърджин го е правил многократно, най-вече, когато обвиняемите са били неплатежоспособни. Но този случай не е такъв. Освен това не вярвам в невменяемостта на Едгар Рой. Той е имал дом и работа.

— Значи е просто в кома? — подхвърли Мишел. — Не съм сигурна кое от двете е по-лошо.

— Не мога да кажа.

— Може би Бърджин е бил нает от член на семейството? Но родителите на Рой са покойници. Дали е имал други роднини? Шон не си спомня вестниците да са споменавали подобно нещо.

— Не съм говорила по този въпрос с мистър Бърджин — сдържано отговори Хилари.

— Нима не бяхте изненадана? — продължаваше да я притиска Мишел. — Поема защитата на човек без финансово споразумение и без паричен аванс?

— Признавам, че се почувствах доста объркана — притеснено отвърна Хилари. — Но никога не съм си позволявала да разпитвам мистър Бърджин по професионални въпроси.

— Но този въпрос е бил и служебен. Адвокатският договор е важен, защото именно той гарантира плащането. Все пак става въпрос за бизнес, а вие сте част от този бизнес.

— Пак повтарям, че никога не съм го разпитвала. Мистър Бърджин знаеше какво прави, а и бизнесът все пак си беше негов. Аз бях обикновена служителка.

Но си искала да бъдеш нещо повече, изгледа я внимателно Мишел. Това мога да го разбера.

— Той никога ли не изпусна нещо по въпроса с новия ангажимент? — подхвърли на глас тя. — Нещо, свързано с финансово споразумение?

— Не.

— А клиентът никога не се е появявал тук, така ли?

— Е, аз не живея в кантората. Но мога да потвърдя, че такъв човек не се е появявал тук в рамките на работното време.

— Имахте ли други клиенти, когато той пое защитата на Едгар Рой?

— Не ви разбирам — объркано я погледна Хилари.

— Искам да кажа, че ако в кантората се е появил непознат за вас човек, вие не сте били в състояние да определите дали е нов клиент, преди той да е разговарял с мистър Бърджин.

— О, сега ви разбрах. Обикновено новите клиенти първо се обаждат по телефона. Аз им записвам личните данни и питам за какво става въпрос. Правя го, за да им спестя време, защото мистър Бърджин не се занимава с всякакви дела.

— Били сте нещо като филтър.

— Точно така. Те разбират за какво става въпрос и осъществяват контакт само ако той може да им свърши работа. А аз изготвям договор за адвокатски услуги едва след като стигнат до споразумение.

— В деня на визитата им?

— Понякога. Но когато става въпрос за нещо необичайно и мистър Бърджин трябва да нанесе съответните промени в стандартния документ, договорът се изпраща няколко дни по-късно на адреса на клиента. Той имаше един железен принцип — никакви действия, преди клиентът да подпише.

— С изключение на договора с Едгар Рой.

— Очевидно — изсумтя Хилари.

— А обаждал ли се е някой непознат за вас човек, който да е поискал да го свържете с мистър Бърджин?

— Обаждат се много хора. И познати, и непознати. Но не си спомням за нищо, което да ми е направило впечатление.

— А някой да е идвал при Бърджин в дните около поемането на защитата на Рой? Човек, на когото не сте изпратили адвокатски договор?

— Доколкото си спомням, не.

— Но вие сама казахте, че не спите в кантората. Бърджин би могъл да се среща с някого и в извънработно време. Или да приема посетители, когато ви няма.

— Разбира се. Това е напълно възможно.

— Какво можете да ми кажете за Меган Райли?

— Дойде да работи при нас само преди два месеца. Мистър Бърджин отдавна казваше, че му трябва помощник. Защото няма да практикува вечно, а работата е толкова много, че ще стигне и за втори адвокат. Разбира се, по това време той вече представляваше мистър Рой и това отнемаше доста голяма част от времето му.

— Имаше ли много кандидати за мястото?

— Няколко. Но Меган веднага му допадна.

— Вие харесвате ли я?

— Тя е добро момиче и много работи. Допуска и грешки, разбира се, но това се дължи на недостатъчния й опит. Мистър Бърджин беше добър наставник за нея и много й помагаше… — Жената изведнъж млъкна.

— Какво? — втренчено я погледна Мишел.

— Мистър Бърджин и съпругата му нямаха деца. Според мен той възприемаше Меган като своя дъщеря или дори като внучката, която никога не е имал. Може би това беше една от причините да я вземе на работа. Другите кандидати бяха по-възрастни.

— Това мога да го разбера — кимна Мишел. — Вероятно Бърджин е разговарял с нея и в деня, в който… в който се случи нещастието с него. Да ви е споменала нещо подобно?