Шестият

— Значи все пак има някаква полза от убийците психопати.

— Предполагам, че не сте постигнали кой знае какво с този.

— Говорил си със специален агент Мърдок?

— Не. Една приятелка на жена ми работи в „Кътърс“.

— Пряка връзка, а?

— Е, не чак толкова — размърда се смутено Добкин.

— Как върви разследването?

— Не мога да кажа. ФБР държат всичко под похлупак, както обикновено.

— Защо пожела да ме видиш?

— По две причини. Снощи някой се е обадил на Бърджин, след като той е получил съобщението на приятеля ти и след като е напуснал „Грейс Лодж“. Освен това е набрал някакъв номер.

— Кой му се е обадил и кого е набрал той?

Мишел знаеше отговора на първия въпрос, но не и на втория.

— Обадила му се е жена на име Меган Райли. Номерът е от Вирджиния.

— Това е неговата сътрудничка — кимна Мишел, пропускайки да добави, че въпросната дама се намира на по-малко от час път от къщата на Добкин. — А на кого се е обадил той?

— На дежурния в „Кътърс Рок“. Да потвърди насроченото посещение на следващата сутрин.

— Странно — промърмори Мишел. — Нали вече е ходил там? Логично е да се предположи, че е свършил тази работа.

— Може би е от мъжете, които са прекалено предпазливи — подхвърли Добкин, замълча за момент и добави: — Или по-скоро е бил…

— Какво знаеш за „Кътърс Рок“?

— Федерален обект, абсолютно изолиран, в който са затворени наистина опасни престъпници.

— Вече получих възможност да се уверя в това — отвърна с вяла усмивка тя. — Останах с впечатлението, че Едгар Рой е абсолютно зомбиран. Всекидневното им меню май съдържа и значително количество успокоителни.

— Това би било незаконно, освен ако не е предписано от лекар.

— Там има и лекари, нали? Които предписват каквото трябва.

— Да, предполагам, че е така. Но вършат и други неща, например лечение от разстояние.

— Това пък какво е?

— Начин да се избегне постоянното транспортиране на затворниците. Лекарите ги преглеждат с компютър, който се управлява от експерти на място. Миниатюрна камера в гърлото, дистанционно отчитане на жизнените показатели, ей такива неща. Същата система се прилага и по отношение на появата им в съда, която на практика става излишна. Всичко се прави с помощта на компютърна връзка. Така се избягва евентуалното бягство, което най-често се случва по време на транспортирането.

— Едгар Рой не ми приличаше на човек, който може да избяга — дори ако му връчат ключа от килията и му купят билет за автобуса.

— Нищо не знам за него.

— Друго?

— Всъщност това е.

— Можеше да ми го кажеш и по телефона — внимателно го изгледа Мишел.

— Предпочитам да говоря лице в лице.

— Което не обяснява желанието ти да ни помогнеш.

— Вие помогнахте на моите хора и аз ви връщам услугата.

— А може би и искаш да си върнеш на ФБР, които ти отнеха разследването?

— Нямам нищо против тях. Рой си е техен проблем.

— Някакви резултати от аутопсията на Бърджин?

— Федералните си докараха свой патолог. Доколкото ми е известно, все още няма официално заключение.

— Ами полковникът? Как прие факта, че го пращат на резервната скамейка в собствената му къща?

— Той играе по правилата.

— Нещо друго, което хвърля светлина върху причините за убийството на Бърджин?

— При мен няма нищо. А как е при вас?

— Ние едва започваме.

— Чух, че колата ви вече е без странични стъкла.

— От кого го чу? — попита Мишел, опитвайки се да скрие раздразнението си.

— Вярно ли е или не?

— Добре де, вярно е.

— Къде се случи?

Тя му обясни.

— Би трябвало да го докладвате.

— Това правя в момента.

— Забелязахте ли нещо?

— Нищо, освен един дългобоен куршум, който свирна под носа ми.

— Малко хора са способни на такъв изстрел.

— Нищо подобно. Убедена съм, че и сестричката ти би се справила.

— Винаги ли си толкова непринудена по време на разследване? — ухили се Добкин.

— Помага за сваляне на напрежението.

— С вас е имало и една дама. За Меган Райли ли става въпрос?

— Откога ни следите, по дяволите?

— Не ви следим. Просто си имаме очи и уши в „Мартас“.

— Мисис Бърк?

— Тя е приятелка на жена ми.

— Жена ти май има доста полезни приятелки.

— Това са предимствата на малкия град.

— Аха.

— И така, Меган Райли ли е тази жена?

— Да.

— Федералните сигурно ще пожелаят да я разпитат.

— Предполагам.

— А вие ще ги осведомите, че е при вас?

— Агент Мърдок със сигурност ще го разбере не по-трудно от жена ти, особено ако вземем предвид факта, че зад него стои цялата мощ на ФБР.

— Предполагам, че това е всичко.

— Засега — кимна Мишел.

— Ще ти бъда благодарен, ако тази среща си остане между нас.

Тя се надигна.

— О, и още нещо…

— Да? — погледна я въпросително Добкин, но вниманието му очевидно беше насочено към детския плач, който долетя от съседната стая.

— Най-малкото? — подхвърли Мишел.

— Да — кимна той. — Сам. Кръстих го на баща ми, който също беше щатски полицай.

— Беше? Пенсионирал ли се е?

— Не. Загина при изпълнение на служебния си дълг. Спор между двама пияници, завършил зле.

— Съжалявам.

Плачът се усили и Добкин видимо се напрегна.

— Ако нямаш други въпроси, ще ида да помогна на Сали — каза той с тон, който предполагаше приключване на разговора.

— Защо Едгар Рой е включен в списъка за наблюдение на ФБР? Добре, мога да разбера, че е заподозрян като извършител на серийни убийства. Но после адвокатът му е застрелян, а само двайсет секунди по-късно на местопрестъплението се появява цяла армия федерални агенти, превозени с хеликоптер чак от Бостън!

— Нямам отговор на този въпрос.

— Защо имам впечатлението, че не си от хората, които ще го подминат?

— Впечатлението ти е погрешно.

Мишел се насочи към колата, усещайки с всичките си сетива очите на домакина, забити в гърба й.

„Май забрави, че се канеше да помага на Сали“, помисли си тя.

14

Шон прелисти последните страници на папката и погледна Меган Райли, която търкаше очи и отпиваше от чашата с отдавна изстинал чай. Мисис Бърк не беше възразила срещу присъствието на друга жена в стаята му и това го накара да си помисли, че възраженията й се отнасяха специално до Мишел.

Това се потвърди от факта, че съдържателката им донесе сандвичи, две парчета пай, кафе и чаша чай за Меган.

— Къде е приятелката ви? — попита тя, преди да напусне стаята.

— Има работа.

— Вечеряла ли е?

— Не мисля.

— Но кухнята вече е затворена.

— Добре, ще й предам.

Шон остави папката и насочи вниманието си към бележника пред себе си.

— Как стана така, че Тед изобщо е поел този случай? — попита той.

Меган остави чашата и посегна към сандвича с пуешко на масата.

— Не съм сигурна. За пръв път спомена за него преди няколко седмици. Честно казано, тогава изобщо не обърнах внимание на Едгар Рой, защото тъкмо навлизах в новата си работа. Заинтересувах се от него едва когато мистър Бърджин обяви, че официално ще участвам в защитата. Той отдели няколко минути, за да ме запознае с него. Беше ужасно. Този Рой трябва да е истински изверг!

— За съжаление въпросният изверг е твой клиент и това налага да запазиш мнението за себе си — заряза официалностите Шон.

— О, да, разбира се — изпъна гръб тя. — Съжалявам.

— Спомена, че си направила някои проучвания за Тед…

Тя преглътна хапката си и избърса с пръст майонезата, полепнала по устните й.

— Точно така. Съвсем рутинни неща, свързани с юрисдикцията, компетентността и други подобни.

— Някакви идеи за защитата?

— Не съм сигурна, че мистър Бърджин беше подготвил определена тактика, но изглеждаше нетърпелив да започне процеса.

— Как разбра?

— От приказките му. Наистина искаше делото да тръгне.