Шестият

— Освен това ние сме наети като частни детективи, а не като адвокати. Съдът едва ли ще пропусне да провери ангажираните по делото юристи, но аз не съм сред тях.

— Добре, ясно. Сега ще ти задам един тъп въпрос: Тед Бърджин сам ли защитаваше клиентите си?

— Въпросът ти не е тъп, а гениален — изненадано я стрелна с поглед Шон. — И напълно заслужава да потърсим неговия отговор.

Прибраха се в „Мартас Ин“ и се насочиха към стаята на Шон. Това не убягна от вниманието на собственичката, чието име не беше Марта, а Хейзъл Бърк. По време на закуската ги информира, че цял живот беше живяла в тази част на Мейн.

— Вашата стая е от другата страна на коридора, драга — подвикна на Мишел тя, изправила се на площадката в подножието на малкото стълбище, откъдето имаше отлична гледка към вратите на стаите. — Тази, към която сте се насочили, принадлежи на господина.

— Аз отивам именно в нея, а не в своята — подвикна в отговор Мишел.

— А дълго ли ще останете там? — попита Бърк и започна да изкачва стъпалата.

— Не знам — отвърна Мишел и се обърна към Шон. — Много палав ли се чувстваш?

Бърк се появи на площадката точно навреме, за да чуе въпроса.

— Не забравяйте, че все пак сме дами, драга — укорително рече тя.

— Може би вие сте дама.

На Шон му писна от размяната на изтънчени реплики.

— Трябва да поработим върху нещо, мисис Бърк. Става въпрос за юридическа материя.

— О, нима сте адвокат?

— Да.

— Значи сте чули за онзи другия адвокат, нали? Горкият мистър Бърджин?

— Откъде знаете? — рязко попита Шон.

Бърк избърса ръце в престилката си.

— Е, драги, тук убийствата не се случват всеки ден и хората говорят. Предполагам, че всички вече знаят.

— Ами, да. Сигурно е така.

Жената се обърна към Мишел и попита:

— Но вие не сте адвокат, нали?

— Защо мислите така? — намръщи се Мишел.

— Разбира се, аз не ви познавам, драга, но отдалеч личи, че не обичате да носите рокли… — Очите на старицата с презрение се плъзнаха по избелелите, впити в бедрата джинси на Мишел, прашните ботуши, бялата тениска и износеното кожено яке.

— Права сте. Предпочитам спандекс и високи токчета.

— Това не е хубаво — почервеня лицето на старицата.

— Не твърдя обратното. А сега ни извинете, моля.

— Ще дойда да ви проверя след пет минути.

— На ваше място бих изчакала повечко.

— Защо? — подозрително я изгледа Бърк.

— Защото този господин вече си взе виаграта — отвърна Мишел, вкопчвайки се в ръката на Шон. След това решително затръшна вратата под носа й и изсъска: — Тая бабичка започва да ми действа на нервите!

— Стига глупости! — нетърпеливо я сряза Шон. — Трябвала се обадя в кантората на Бърджин в Шарлотсвил.

— Дали вече са научили?

— Не знам. Обикновено уведомяват роднините. Но съпругата на Тед е починала, а доколкото ми е известно, те нямат деца.

Шон седна на леглото и набра номера. Насреща вдигнаха веднага.

— Здравейте, аз съм Шон Кинг. С Хилари ли разговарям? Да, вчера се чухме по телефона — Сложи длан на мембраната и кратко поясни: — Секретарката на Тед.

Мишел кимна.

— Да, спомням си — отвърна Хилари. — Не трябваше ли да сте в „Кътърс Рок“ заедно с мистър Бърджин?

Не знае, помисли си Шон и лицето му помръкна.

— Страхувам се, че имам лоши новини, Хилари — тежко въздъхна той. — Не ми се иска да ви ги съобщавам по телефона, но трябва да знаете…

След което й каза.

Жената ахна, направи неуспешен опит да се стегне и избухна в сълзи.

— О, боже! Не мога да повярвам!

— Аз също, Хилари. Разследването се води от ФБР.

— Защо ФБР?

— Сложно е за обяснение.

— Как… Как е умрял?

— Не от естествена смърт.

— Кой откри тялото?

— Аз. Искам да кажа, аз и партньорката ми Мишел.

Дотук свършиха опитите на Хилари да запази професионално самообладание.

Шон търпеливо изчака риданията й да спрат, но това не се случи.

— Можем да поговорим и по-късно, Хилари — рече в слушалката той. — Наистина съжалявам, че научавате лошата новина от мен.

Жената насреща се овладя с цената на огромни усилия.

— Не, не! Вече съм добре. Но това беше… беше твърде силен шок за мен. Вчера сутринта го изпратих на летището!

Шон не я познаваше лично. Бяха разговаряли само по телефона, но въпреки това си представи съвсем ясно как бърше сълзите си със салфетка, вероятно размазвайки старателно положения грим.

— В колко часа? — попита той.

— Кое? Полетът му или часът, в който го видях за последен път?

Жената очевидно правеше опит да се концентрира върху детайлите, за да не мисли за смъртта на шефа си.

— Всъщност и двете.

— Видяхме се в осем сутринта тук, в офиса — веднага отвърна тя. — Имаше билет за някакъв малък самолет от Шарлотсвил до летище „Рейгън“. От там трябваше да вземе нощния полет за Портланд.

— Реактивен или турбовитлов?

— Мисля, че беше реактивен. Един от регионалните полети, май беше на „Юнайтед“.

— С такъв летяхме и ние — каза Шон. — Тези самолети летят високо и бързо. Предполагам, че е пристигнал в Мейн някъде около един, нали?

— Точно така.

— Разполагате ли с програмата му? Бих искал да разбера дали се е срещнал с Едгар Рой, докато е бил тук. А и изобщо.

— Знам, че вчера е бил там. Каза, че имал среща в шест, и се тревожеше, че полетът му може да закъснее. Доколкото ми е известно, пътуването с кола от Портланд е доста продължително.

— Да, така е.

— Със сигурност е посещавал мистър Рой и преди. Не помня точните дати, но мога да погледна в компютъра и да ви ги изпратя по имейла.

— Това би било чудесно. А, и още нещо… Известно ми е, че съпругата на Тед е починала и че нямат деца. Но може би има други близки, които трябва да бъдат уведомени. Членовете на семейството може би…

— Имаше брат, но той почина преди около три години. Не съм чувала да споменава за други роднини. Предполагам, че неговото семейство беше работата.

— И аз мисля така.

Мишел улови погледа му и вдигна два пръста.

Шон кимна и намести слушалката.

— Тед имаше ли помощници, Хилари? Винаги съм мислил, че работи сам, но изведнъж разбрах, че не съм сигурен. Може би защото не бяхме се виждали почти две години.

— Има един сътрудник. Много умна млада дама, завършила Юридическия факултет едва преди година.

— Така ли? Как се казва?

— Меган Райли.

— Там ли е в момента?

— Не. Отиде на някакво изслушване в съда. Каза, че ще се върне следобед.

— Тя работеше ли по случая „Рой“?

— Сигурна съм, че знаеше за него. В малките кантори е така. От мистър Бърджин знам, че е правила някакви проучвания.

— Нали ще й предадете да се свърже с мен веднага след като се прибере? На всяка цена трябва да поговоря с нея.

— Разбира се, бъдете спокоен — отвърна Хилари, помълча малко и попита: — Ще открият ли кой е извършил това ужасно нещо, Шон?

— Ако ФБР не успее, ние със сигурност ще го направим. Това ви го обещавам.

— Благодаря.

Шон прекъсна връзката и се обърна към Мишел.

— Имал е сътрудничка, което е добра новина — кимна тя.

— Само с една година трудов стаж, което не е добра новина — поклати глава Шон. — Никой съдия няма да я допусне до адвокатската банка по толкова тежко дело. Рискът от некомпетентност е прекалено голям.

— Но ти си опитен адвокат.

— Глупости, Мишел! Нали ти казах, че дори не знам дали разрешителното ми е валидно.

— На твое място щях да проверя.

Шон отново проведе няколко разговора и на лицето му се появи доволна усмивка.

— Бях забравил, че някои хора ми дължат услуги — рече. — Разрешителното ми е валидно, но… — Лицето му отново помръкна. — Дълго време не съм стъпвал в съда.

— Това не е ли като карането на колело?

— Не, за съжаление.

— Не се безпокой. През цялото време ще бъда до теб.

— Ако явяването в съда беше свързано със стрелба по пеперуди или сритването на задници, ти щеше да бъдеш абсолютно незаменима. Но за съжаление не е така.