Първото семейство

— Търсеха племенницата ви, госпожо. Казах им, че не знам нищо. И се кълна, госпожо, че не знам!

— Вярвам ти — успокои я Джейн. — Разбира се, че не знаеш.

— А Гейбриъл толкова се разгорещи, че искаше да им покаже онази стая.

— Стая?

— Долу в мазето. Мистър Сам е сложил там разни неща. Снимки и нещо, написано по стените. Има снимка и на племенницата ви. Гейбриъл ми я показа. Много хубаво момиче.

— Кинг и жената видяха ли стаята?

— Да, бяха вътре дълго време. Разтревожиха се нещо.

— Покажи ми я.

— Госпожо?

Джейн стана.

— Наистина искам да я видя.

Слязоха долу въпреки възраженията на охраната. Стигнаха до стаята. Вратата беше отворена. Шефът на охраната настоя поне да провери дали някой не дебне вътре.

— Добре, провери. И излез веднага. Дори не пали лампата — каза тя намръщено.

След няколко секунди той се убеди, че в стаята няма никаква опасност.

Джейн се обърна към Рут Ан.

— Имаш ли нещо против, ако вляза вътре сама?

— Не, госпожо. И бездруго не искам да влизам…

Джейн затвори вратата зад себе си, запали осветлението и се огледа.

Започна от единия край на стаята и не престана да чете, докато не стигна до другия. С всяка снимка, с всеки написан ред, дата, събитие в главата й нахлуваха ужасни спомени.

„Той ме изнасили, татко“ — прочете тя, когато се върна към началото на историята, изписана по стените. Взе стол, сложи го в средата на помещението и продължи да чете. Нейната история.

Просълзи се само веднъж, когато погледна снимката на Уила. На мъжа си не беше казала цялата истина. Тя искаше Уила да остане в семейството, защото с тази тайна винаги можеше да държи в ръцете си Дан Кокс. Съпругът й до голяма степен беше добър човек, но беше непредсказуем. Беше сигурна, че ще дойде време в брака им, след като напуснат Белия дом, когато този лост за въздействие щеше да й е много нужен. Мисълта, че президентът на Съединените щати беше всъщност по-слаб от нея, я опияняваше. И въпреки всичко с годините беше обикнала Уила и не й беше все едно какво ще стане с момичето. Искаше да я види свободна.

Не можеше да не признае възхищението си пред уменията и упоритостта на Сам Куори. Наистина беше направил изумителни неща. Разбира се, след случилото се днес щеше да има разследване. Това несъмнено щеше да е проблем, но не непреодолим.

Късметът нямаше да изостави съпруга й. Джейн знаеше съвсем точно какво трябва да направи. И както изискваше методичният й характер, тя се зае систематично да го осъществи. Просто трябваше да сглоби късчетата още веднъж. За последен път.

Мъжът й нямаше да бъде запомнен по този начин. Тя се загледа в стената. Той наистина се бе променил и не заслужаваше това.

Не го заслужавам и аз.

На нивото, до което бяха стигнали те двамата, се губеше всякаква индивидуалност. Вече не бяха той или тя, а те.

След пет минути тя излезе и затвори вратата.

— Искам да се върнем незабавно във Вашингтон — каза тя на агента.

После се обърна към Рут Ан.

— Благодаря за гостоприемството.

— Да, госпожо. Благодаря ви, госпожо!

— Всичко ще се оправи. Не се тревожи.

Излязоха от мазето и напуснаха „Атли“.

След няколко секунди хеликоптерът се издигна. Насочи се на северозапад и пилотът форсира двигателя. Скоро се загубиха от поглед.

Рут Ан затвори входната врата и се върна в кухнята. След няколко минути долови странна миризма. Тръгна от стая в стая, за да разбере какво става. Най-накрая слезе надолу по стълбите, мина забързано по коридора и стигна до вратата на стаята в мазето. Хвана дръжката на вратата. Беше топла. Озадачена, дръпна вратата, за да я отвори.

В този момент огънят, който Джейн Кокс беше запалила с помощта на парцали, разредител за боя и кибрит, достигна металните контейнери и ги възпламени. Експлозията разтърси старата къща из основи. Огненото кълбо изригна през отворената врата, обгърна Рут Ан и буквално я изпепели. Тя дори не успя да извика от болка.

Когато най-накрая пожарът бе забелязан и бе повикана помощ, беше твърде късно. Когато пристигнаха доброволците пожарникари, от „Атли“ не беше останало почти нищо.

Малко по-късно Шон, Мишел, Уила и Гейбриъл минаха по алеята с джипа. Когато видяха какво се е случило, Гейбриъл скочи в движение и хукна към останките.

— Мамо! Мамо!

Мишел натисна газта. Момчето тичаше толкова бързо, че стигнаха едновременно. Докато слязат от колата, Гейбриъл беше успял да се промуши между пожарникарите и вече оглеждаше останките от „Атли“.

Шон изтича след него.

— Гейбриъл!

Мишел се приближи до един от пожарникарите и му показа служебната си карта.

— Открихте ли някого? Чернокожа жена?

Мъжът я погледна мрачно.

— Открихме… останки.

После погледна към Гейбриъл, който обикаляше наоколо и се мъчеше да открие майка си.

Мишел се обърна и закуцука към него. Момчето седна на земята и се разплака. В ръката си стискаше нещо. Някакъв обгорял парцал. Мишел приближи и видя, че е парче от престилка.

Докато Шон и Мишел се опитваха да утешат момчето, Уила дойде до него през купищата димящи развалини и го прегърна през раменете.

Гейбриъл вдигна очи към нея.

— Беше… на майка ми — прошепна той.

— Съжалявам — каза Уила. — Много съжалявам, Гейбриъл.

Той я погледна. Лицето му беше изкривено от скръб. Кимна й в знак на благодарност и отново заплака. Уила го прегърна още по-силно.

Шон погледна Мишел.

— И през ум не ми мина, че майка му е изложена на опасност — прошепна той.

— Нямаше как да го предвидим. Мислиш ли, че е дело на Куори? За да заличи всички доказателства?

— Не знам.

Двамата се отдръпнаха и се загледаха в двете седнали деца, едното прегърнало другото. Беше ясно, че си мислят едно и също.

Уила все още не знаеше, но щеше да преживее съвсем същата мъка. И никой от двамата нямаше сили да й го каже.

Още преди огъня в „Атли“ да бе изгаснал напълно и къщата на Сам Куори да престане да съществува, Джейн и Дан Кокс кацнаха в базата „Андрюс“.

Джейн разказа на Дан какво бе направила. Той я поздрави за бързата реакция и я целуна. Въпреки че вероятно бе загубило племенницата си, първото семейство се върна в Белия дом в по-добро настроение от доста време насам.

Наистина бяха оцелели. За пореден път.

85

Цялата страна ликуваше заради завръщането на Уила Дътън. Смъртта на майка й допълнително изостряше сетивата и придаваше горчиво-сладък привкус на събитието. Сега Уила беше храброто момиче на Америка, макар и да не се появяваше често, защото семейството й я пазеше от прекалено медийно внимание.

С видимо облекчение Дан и Джейн Кокс не спираха да говорят за това по време на предизборната кампания и не пропускаха да поискат от обществеността и медиите да се съобразят със скръбта на момичето.

Ако Уила беше новина номер едно, веднага след нея бе опитът за атентат срещу президента Дан Кокс, осъществен от все още неизвестни извършители, разследването, срещу които продължаваше. Въпреки че самият той говореше за премеждието кратко и сдържано, хората от екипа му не пропускаха повод да изтъкнат каква смелост са проявили той и съпругата му и как са рискували собствения си живот, за да се опитат да спасят племенницата си и да осуетят заговора, който повечето хора смятаха за дело на терористи, планирали да убият президента.

Сега рейтингът му бе толкова висок, че дори опозицията открито признаваше, че е невъзможно да спечелят предстоящите избори. Джейн никога не се бе радвала на по-голяма популярност. Снимката й се появи на кориците на няколко списания, непрекъснато я канеха за участие в различни телевизионни предавания и я показваха по новините. Хората, които я познаваха обаче, намираха някаква промяна — въпреки че беше все така усмихната, а физически видът й не се бе променил, макар и да бе малко отслабнала. Очите й бяха загубили някогашния си блясък.