Първото семейство

Гейбриъл се обърна и го погледна със страхопочитание.

— Познаваш президента!

Шон кимна.

— И той си обува гащите както мен и теб. Разликата е, че когато той си обуе неговите, може да натисне едно копче и да взриви света.

Мишел го изгледа, сякаш го питаше „какви ги дрънкаш“, после каза:

— Ако искаш да се качиш на самолет някой ден, Гейбриъл, можем да го уредим.

— Страхотно! На следващия разклон вдясно.

— Какъв разклон!? — възкликна Шон и джипът друсна толкова силно, че едва не разкопча предпазния му колан. — Последните десет километра сякаш се движим в минно поле!

Свиха вдясно, пътят стана стръмен и се наложи Мишел да включи двойното предаване.

— Разкажи ни за рудника, Гейбриъл — каза Мишел.

— Какво да ви разкажа?

— Един вход ли има или повече?

— Аз знам само един. Отпред има затревена писта. Мистър Сам я направи. Понякога идвах с него с пикапа му, за да косим тревата.

— Продължавай — окуражи го Мишел. — Колкото повече знаем, толкова по-добре ще сме подготвени.

Разказа им за галериите и стаите, които Куори беше направил вътре.

— Защо е всичко това? — попита Шон.

— Каза, че ако наближи краят на света, всички ще отидем да се скрием там. Има храна, вода, фенери, такива неща.

— И оръжия — добави Мишел.

— И оръжия — съгласи се Гейбриъл. — Сигурно има много.

Шон извади своя пистолет и двата резервни пълнителя, които винаги носеше със себе си.

Два пистолета, няколко резервни пълнителя малко момче, две потенциални заложнички и стар рудник, в който се криеше въоръжен до зъби противник, познаващ мястото като дланта си. Улови погледа на Мишел в огледалото за обратно виждане.

Изглежда, и тя си мислеше същото, защото кимна едва забележимо.

Шон погледна през страничното стъкло. Теренът ставаше все по-стръмен. Въпреки че слънцето се беше показало, тук все още изглеждаше мрачно и студено. Замисли се за стаята в „Атли“. За историята по стените, която вероятно Куори беше сглобявал с години. После си спомни онази вечер преди години в Джорджия, когато крачеше по улицата и видя онази жена върху бъдещия президент да изпада от колата със смъкнати до глезените бикини. Той беше току-що избран в Сената, у дома го чакаше красива и интелигентна жена. А правеше секс с двайсетгодишна мацка в кола?!

После си спомни друга жена. Типи Куори.

Той ме изнасили, татко.

Кървав аборт.

Кома през всичките тези години.

Необратимо състояние на вегетиране, беше написал Куори на стената и беше подчертал всяка дума три пъти.

Шон нямаше деца. А ако имаше и нещо подобно се беше случило с дъщеря му? Какво би направил? Докъде би стигнал? Каква история би изписал на стената? Колко хора би убил?

Прибра пистолета си в кобура.

Щяха да открият Сам Куори в рудника. Сигурен беше.

Щяха да открият Уила и онази жена, Даян. Не беше сигурен обаче дали живи или мъртви.

А как трябваше да постъпят двамата с Мишел?

Шон наистина нямаше понятие.

80

Час преди да се приземят двата хеликоптера с президента и охраната му, два други големи хеликоптера с трийсетина командоси от взвода за спасяване на заложници и с много оборудване кацнаха в прахоляка на стотина метра от малката къща на Сам Куори. Мъжете скочиха на земята и се разгърнаха във верига, готови за стрелба. После започнаха да свалят оборудването и да го подготвят. Огледаха близката околност, но не откриха нищо обезпокоително.

Карлос, който чу приближаването на хеликоптера, се прикри под линията на видимостта в укритието си, без да отдели нито за миг поглед от монитора пред себе си. Единственото, което направи, беше да се прекръсти и да прошепне кратка молитва.

Половината командоси заеха отбранителна позиция, а другата половина започнаха да свалят оборудването от втория хеликоптер.

Основната част от него бяха два самоходни робота около петдесет килограма всеки. Свалиха ги на земята и двама командоси ги пуснаха в действие. Първият беше малък миночистач. Той започна да обикаля около къщата и да се приближава към нея спираловидно. Ако имаше мини или самоделни взривни устройства, сензорите на робота щяха да ги открият, преди да се взривят. После командосите щяха да вземат съответните мерки.

Нищо не избухна и те пуснаха втория робот. Той беше още по-сложен от първия. Наричаха го „Гама хрътка“. С него се откриваха радиоактивни, биологически или химически активни вещества. Роботът „обходи“ периметъра, после дори се покатери по стъпалата на верандата и влезе в къщата. Не „излая“ нито веднъж. Беше чисто.

Едва тогава командосите доближиха къщата и влязоха. Това, което откриха вътре, стъписа дори най-опитните сред тях.

Първият приближи радиостанцията до устата си и докладва:

— Тук има бяла жена на видима възраст между трийсет и четирийсет, на болнично легло, свързана със сложна животоподдържаща апаратура, захранвана с генератор. Проверихме за оръжие и експлозиви. Не открихме. Чисто е.

Шефът, който чакаше вън, изслуша всичко това и възкликна:

— Какво, по дяволите, каза?

Онзи повтори. Шефът на командосите предаде информацията на президентския хеликоптер.

— Какво ще правим сега? — попита един от командосите.

— Ще влезем в къщата и ще я претърсим още веднъж. После ще отцепим района. Не искам никакво живо същество, като изключим жената в кома, да доближи на по-малко от километър.

— Коя е тя?

— Не знам и не искам да знам. Знам само, че скоро тук ще кацне президентът и че няма да допусна да му се случи каквото и да било, докато съм на смяна. Действайте.

Претърсиха района още веднъж. Командосите обикаляха около прикритието на Карлос. Не откриха камерата, защото Куори беше издълбал кухина в дървото, беше монтирал камерата в нея и я беше покрил с парче кора, така че се виждаше само обективът. Освен това беше достатъчно високо, за да я скриват листата на дървото, с изключение на пролуката, прорязана от Куори отпред, за да осигури видимост за Карлос.

Няколко командоси се върнаха в къщата и откъртиха дъска от пода. Отдолу имаше стандартен двусантиметров шперплат. Един от мъжете го удари с юмрук.

— Здрав като камък. Отдолу сигурно има бетон.

— Провери — каза шефът.

Донесоха бормашина и пробиха шперплата, докато не стигнаха до нещо твърдо.

— Солидно е.

— Добре. Достатъчно.

Върнаха дъската на мястото й. После направиха същото с четирите стени. И тук всичко беше наред.

След като приключиха с проверката, без да открият никаква заплаха, командосите зачакаха търпеливо кацането на президента на Съединените щати. Нямаха представа какво смята да прави той тук. Знаеха само, че ако се появи някаква заплаха, ще я ликвидират с огнева мощ, достатъчна да унищожи пехотен батальон.

Паркираха джипа и слязоха. Нямаха избор, защото пътят беше затрупан с купчина камъни.

— Това го нямаше преди — отбеляза Гейбриъл. — С пикапа можеше да се стигне до самата врата.

— И бездруго нямаше да можем да стигнем дотам — обади се Шон.

Гейбриъл ги поведе към рудника. Трябваше да се катерят по скали и хлъзгава пръст. Шон се подхлъзна и се изправи с усилие.

— Май остарявам — оправда се той смутено.

— Кога за последен път си бил на опреснителен курс за боравене с оръжие? — попита Мишел.

— Ако ми се изпречи мишена, която трябва да улуча, ще го направя. Разчитам на теб обаче да го улучиш първа.

— Ще го имам предвид.

Продължиха напред.

— Нямам ключ от вратата на рудника — каза Гейбриъл след малко.

— Няма да е проблем. Ти само ни заведи дотам — нареди Мишел.

След няколко минути се изкачиха и видяха затревената писта.

— Това ли е неговият самолет? — попита Шон и посочи малката чесна.

— Да.

Изведнъж Гейбриъл посочи вдясно.

— А това е мистър Сам!

Погледнаха нататък.