Първото семейство

От очите на Джейн се стичаха сълзи.

Сълзи се стичаха и от очите на Куори, докато гледаше двете най-важни жени в живота му — и двете напуснали го завинаги. Заради жената, с която сега разговаряше. Заради нея. И заради него.

— Слушаш ли? — попита той тихо.

— Да — изпъшка тя.

Той й даде инструкциите.

— И ако ги изпълним, Уила ще бъде свободна? — попита Джейн. — И ти няма… няма да кажеш?

— Давам ти думата си.

— И това е всичко? Как бих могла да ти имам доверие? Дори не знам кой си!

— Знаеш кой съм.

— Знам ли? — стъписа се тя.

— Разбира се, че знаеш. Аз съм най-страшният ти кошмар. И искаш ли да ти кажа защо? — Джейн мълчеше. — Защото вие двамата бяхте моят най-страшен кошмар.

— Ти ли си баща й? — попита Джейн глухо.

— Часовникът започва да тиктака сега — отвърна Куори, — така че по-добре започвай да действаш. Това не е като с мъжа ти да се качите на някое такси. Цялата ви власт сега не е ли наистина прекрасно нещо? Действайте бързо.

Той затвори, хвърли телефона в другия край на стаята и седна изтощен. После грабна ръжена, нажежи края му в огъня, нави ръкава си и прогори последната черта върху ръката си. Сега знакът беше пълен. Болката беше ужасна. С всяко ново изгаряне не ставаше по-леко. Ставаше по-болезнено. Но той не издаде нито звук, не се намръщи, не извика. Просто гледаше снимката на Типи, докато го правеше.

И не усещаше нищо. Точно както момичето му. Нищо. Заради тях.

После бързо излезе от библиотеката и остави огъня да гори. Преди да дойдат, имаше да свърши още много неща. Адреналинът бушуваше.

В Джорджтаун Джейн пусна слушалката и излезе тичешком от тоалетната.

Часовникът наистина тиктакаше.

72

Шон и Мишел бяха извадили джипа от гаража и сега се сбогуваха с бащата и брата на Мишел.

Тя ги прегърна и каза:

— Ще ти се обадя скоро, татко. Ще дойда да постоя при теб. Можем да…

— Да се опознаем отново?

— Да.

Докато отиваха към вратата, Франк допълни:

— А, щях да забравя. По-рано днес пристигна пратка за Шон. Във всекидневната е.

След малко той се върна с картонена кутия. Шон видя кой е подателят и възкликна:

— От моя приятел генерала е. Още папки с дезертьори.

— Дезертьори? — учуди се Боби.

— Работим по един случай — обясни Мишел.

Тръгнаха към джипа.

— Шон, ти карай, аз ще прегледам папките. Така ще спестим време, защото и бездруго не разполагаме с много.

— Благодаря, Мишел, много мило от твоя страна — каза Шон признателно.

— Няма нищо мило. Става ти зле, когато четеш в кола, а не искам да повръщаш в джипа ми.

Боби се усмихна.

— Ето това е малката ми сестричка.

Потеглиха през града и се насочиха към магистралата. Мишел отвори кутията и извади първата папка.

— Добре е, че брат ти живее тук. Все пак може да наглежда баща ти.

— Аз също смятам да го наглеждам. Ако научих нещо от всичко това, то е, че нищо не е сигурно. Днес си тук, утре те няма.

— Ще спра някъде да пием кафе, преди да се качим на магистралата — каза Шон. — Изглежда, с теб не можем да пътуваме в друго време, освен през нощта.

— Моето ще е двойно.

Шон взе кафето и се отправиха на север.

Мишел прегледа още пет папки и се протегна.

— Искаш ли аз да продължа? Ще издържа и без повръщане.

— Не, ще довърша. Ако обаче не открием нищо, какво ще правим после?

— Моли се да открием, защото иначе няма да има какво да правим после.

Шон погледна часовника на таблото, извади телефона си и набра номер.

— На кого звъниш?

— На Чък Уотърс. Да видим докъде е стигнал. Дали има какво да сподели с нас?

Агентът на ФБР се обади на второто позвъняване. Шон поговори с него няколко минути, после затвори телефона.

— Нещо ново? — попита Мишел.

— Джейн е получила писмото в пощенската кутия и Уотърс го е взел.

— Какво пише в него?

— Нещо за откуп от десет милиона долара. Само че според Уотърс ги е изиграла и им е пробутала фалшиво писмо.

— Защо той мисли така?

— Някои елементи от писмото се различават от същите елементи в писмото с купичката и лъжицата. Пишещата машина е друга например. Той спомена също, че имало нещо странно в пощенското клеймо.

— Защо е трябвало да го подменя?

— Тя има личен интерес, Мишел. По това, което Бетак каза за второто писмо, може да се съди, че то се отнася персонално за Джейн Кокс. Не е искала никой друг да прочете последното писмо.

— Да не би да мислиш, че Уила е нейно дете? Може да е изневерявала на президента, преди той да стане президент? Да е забременяла и да е дала детето на брат си и жена му?

— Бих си го помислил, само че преди около дванайсет години познавах Джейн Кокс и тогава тя не беше бременна.

— Около дванайсет години?

— През този период я виждах сравнително често. Не може да е майка на Уила, освен ако не лъжат за възрастта на детето.

Мишел поклати глава и продължи да чете. След още половин час извика:

— Обръщай колата!

Шон едва не се блъсна в някакъв зид.

— Какво има?

— Обръщай.

— Защо?

— Трябва да отидем на юг.

Шон пусна мигача и се приготви за обратен завой.

— Защо на юг?

Мишел заговори бързо, без да отделя поглед от папката, която четеше в момента.

— Трима дезертьори от един и същ адрес в Алабама с различни фамилни имена. Кърт Стивънс, Карлос Ривера и Даръл Куори. Трябвало е да се явят в базата си, за да ги транспортират за Ирак, но не са се явили. Военната полиция ги е търсила. Стара плантация, предполагам, на име „Атли“. Бащата на единия е Сам Куори, ветеран от Виетнам. Той е и собственикът. Не са открили и следа от тях.

— Добре, те са дезертирали от армията и са от един от вероятните щати, но дотук не виждам нищо достатъчно убедително.

— Разпитвали са Сам Куори, някоя си Рут Ан Мейкън и сина й Гейбриъл. И някакъв тип на име Юджийн.

— И какво от това?

— Обичам педантичността на военните — отвърна тя. — В доклада е записано, че Юджийн се е представил като принадлежащ към индианското племе коасати.

Шон сви рязко през всички ленти, съпроводен от гневни клаксони, и навлезе в първия изход. След две минути вече пътуваха по прекия път за Алабама.

73

Може би в целия свят няма по-добре обмислено и планирано място за маркетинг от Овалния кабинет. Режисираните фото сеанси там могат да продължат с часове. Дори самото определяне чий снимачен екип да бъде допуснат, къде ще стоят или седят хората, които ще бъдат снимани, и кой колко близо ще бъде до президента, може да отнеме дни и седмици задкулисни боричкалия между различните лагери сътрудници, адвокати и пиар специалисти. Само за поканата да влязат в Овалния кабинет хората, които нямаха редовна работа с обитателя му, трябваше да се борят едновременно стръвно и деликатно и да платят доста скъпо. След като получеха достъп до свещеното място, отношението, което получаваха, проличаваше в подробностите — ръкостискане, потупване по гърба, подписана снимка или само снимка… И в преговорите. Овалният кабинет не е място, където се насърчават спонтанните реакции. Сикрет Сървис се мръщеше на всякакви непланирани действия.

Беше късно, но Дан Кокс изпълняваше няколко подобни неизбежни задължения, преди да замине за Ню Йорк на следващата сутрин. Бяха му казали кои са хората — предимно негови поддръжници, които бяха отворили чековите си книжки и които — по-важното — бяха убедили свои богати приятели да направят същото.

Ръкостискане, кимване, усмивка, няколко думи и приемане на раболепните благодарности в замяна. За някои от най-големите играчи, които екипът от сътрудници като лешояди пазители ловко му посочваше, Дан вземаше по някоя вещ от бюрото си, обясняваше откъде я има, дори я подписваше за малцина избрани и я връчваше. И щастливците си тръгваха с чувството, че наистина са установили личен контакт с президента. Че са казали нещо гениално, което е накарало световния лидер да им даде подписана президентска топка за голф или кутийка с президентски копчета за ръкавели, или чаша за чай с президентския печат — все предмети, с които Белият дом се запасяваше солидно именно за такива случаи.