Първото семейство

Куори затвори и заключи вратата, после седна до сина си и разгъна плановете на пода.

— Вече показах тези неща на Карлос, но искам и ти да знаеш за всеки случай.

— Знам — каза Даръл и избърса цевта на любимата си карабина за елени.

Куори удари по чертежите.

— Това е важно, Даръл! Няма място за гафове! Внимавай!

След трийсет минути обяснения и повторения Куори стана и сгъна плановете удовлетворен. Докато ги прибираше в дългата цилиндрична картонена кутия, в която ги държеше, каза:

— Едва не разбих проклетия самолет. Толкова зле ми беше заради Кърт.

— Знам — отговори Даръл с леко разтреперан от страх глас, защото знаеше, че баща му е непредсказуем.

— Ако беше ти, сигурно щях да плача. Исках да ти го кажа.

— Ти си добър човек, татко.

— Не, не мисля, че съм — отвърна Куори и излезе.

Отиде до стаята на Гейбриъл и извика пред вратата:

— Искаш ли да дойдеш с мен при Типи? По пътя трябва да се отбия у Фред.

— Да, сър, ще дойда.

Гейбриъл остави книгата, обу маратонките и нахлупи бейзболната си шапка наопаки.

Малко по-късно двамата приближиха караваната на индианците със стария додж на Куори. На седалката между тях имаше кашон с няколко бутилки „Джим Бийм“ и три стека „Кемъл“ без филтър. След като оставиха кашона на стъпалата на караваната, свалиха от каросерията на пикапа две щайги с домашно консервирани зеленчуци, десет едри мамули царевица и двайсет ябълки.

Куори почука на вратата на старата каравана, а Гейбриъл подгони гущер, който светкавично изчезна отдолу. Сбръчканият индианец помогна на двамата да внесат нещата.

— Благодаря — каза той на родния си език, докато оглеждаше щайгите.

— Имаме повече, отколкото ни е нужно, Фред.

Когато индианецът дойде по тези места, не каза името си на Куори. След няколко месеца той започна да го нарича Фред, а старецът не възрази. Нямаше представа как го наричат приятелите му, но това според Куори си беше тяхна работа.

В караваната имаше още двама индианци. Единият спеше на изтърбушено канапе, което нямаше крака и пружини, така че тялото му почти опираше пода. Силното му хъркане подсказваше, че това не го смущава ни най-малко. Другият гледаше стария телевизор с трийсет и пет сантиметров екран, който Куори беше подарил на Фред преди години.

Отвориха бутилка „Джим Бийм“, запалиха по цигара и започнаха да разговарят, а Гейбриъл се заигра със стария помияр, който Фред беше наследил заедно с караваната, докато отпиваше от бутилката кока–кола, която му даде Фред.

Когато от време на време Куори чуеше дума на езика коасати, Гейбриъл веднага я превеждаше. Всеки път щом го направеше, старият Фред се смееше и предлагаше на Гейбриъл глътка бърбън за награда.

И всеки път Куори вдигаше ръка.

— Когато порасне голям, може да пие, макар и да не го съветвам. В края на краищата повече вреди, отколкото носи полза.

— Но ти пиеш, мистър Сам — отбеляза Гейбриъл. — И то много.

— Недей да гледаш мен, момче. Цели се по-високо.

По-късно отидоха да посетят Типи. Куори накара Гейбриъл да й чете от „Гордост и предразсъдъци“.

— Малко отегчително — отбеляза момчето, след като свърши доста дългия откъс.

Куори взе книгата от него и я мушна в задния джоб.

— Тя не мисли така.

Гейбриъл погледна към Типи.

— Не си ми казвал какво се е случило с нея, мистър Сам.

— Не съм.

25

Шон отново разговаря с Дейвид Хилал, когото откри на паркинга пред фирмата, докато се готвеше да потегли към къщи. Съдружникът на Тък в началото нямаше какво да добави след казаното първия път, но отговаряше търпеливо на всички въпроси, облегнат на колата си, докато пишеше съобщения на своето блекбъри.

Когато обаче Шон спомена откупуването, тонът му се промени. Мушна апарата в джоба си, скръсти ръце и се намръщи.

— И с какво точно се предполага, че съм щял да изкупя дела му? Вложих всичките си пари в тази фирма. Затънал съм в дългове. В момента не мога да взема заем да си купя дори кола.

— Той ми каза, че си направил ниска оферта.

— Да, наистина говорихме за нещо подобно, само че беше наопаки.

— Той искаше да изкупи твоя дял?

— Точно така. И с ниска оферта.

Добре. Кой от двамата казва истината?

— Защо ти е да се измъкваш от фирмата преди сключването на договора за голямата поръчка? Според Тък той ще добави милиони долари към цената й.

— Така е. Ако го спечелим обаче. Не е никак сигурно. Имаме наша собствена технология, която според мен е най-добрата в момента. Тя е причината основният изпълнител да ни иска за подизпълнители. Изправени сме обаче срещу големи играчи с техни собствени продукти, които са много близки като цена и надеждност до нашите. Освен всичко друго играта на печелене на държавни поръчки не се води на равен терен. Големите заобикалят правилата, хвърлят пари наляво и надясно. И тъй като са в облагодетелствана позиция, успяват да купят и най-големите експерти, а за дребните играчи остават трохите. Не искам да се измъквам, но парите ми свършват. И ако не спечелим поръчката, фирмата ще струва доста по-малко, отколкото ми предложи той. В момента може да сме в облагодетелствана позиция, но фактът, че братът на първата дама чука Касандра, не помага с нищо. Ако това излезе наяве, ще имаме сериозни проблеми.

— Той отрече да има връзка с Касандра.

— Така ли? Попитай го тогава къде е отседнал, когато беше там. Сигурен съм, че ще намери някакво удобно обяснение.

— Преди ми каза, че Тък не би убил жена си, но сега излиза, че не си във възторг от съдружника си.

— Не съм.

— Преди не спомена подобно нещо.

— Не съм ли?

— Имам добра памет.

— Добре. Нямам навика да се оплаквам от съдружника си пред хора, които не познавам. Трудно е обаче да ти спестя истината.

— Защо?

— Нека кажем, че се е отнесъл с мен некоректно.

— Можеш ли да дадеш пример?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа?

— Защо не?

Хилал извърна лице за момент, после пак се обърна към Шон.

— Всъщност е доста неловко.

— В моята работа дискретността е всичко.

Хилал извади дъвка, започна да дъвче и да говори бързо, сякаш си изливаше гнева върху дъвката и тя му даваше енергията, която му беше нужна, за да признае всичко.

— Миналата година, на коледното парти… Бяхме спечелили малка поръчка. Не беше кой знае какво, но все пак си устроихме празненство, за да поддържаме духа. Алкохол, оркестър, екзотичен бюфет, зала в „Риц Карлтън“. Похарчихме доста, но си беше в реда на нещата.

— Добре. Какво от това?

— Тък се напи като свиня и посегна на жена ми.

— Посегна? Как?

— Според нея я хванал за задника и се опитал да напъха езика си в гърлото й.

— Ти видя ли?

— Не, но вярвам на жена си.

Шон премести тежестта си върху десния крак и хвърли на Хилал скептичен поглед.

— След като вярваш на жена си, защо, по дяволите, продължаваш да бъдеш съдружник на Тък?

Хилал наведе глава, видимо смутен.

— Искаше ми се да го сритам по задника и да се махна. Исках да направя точно това, но жена ми не ми позволи.

— Тя не ти позволи?

— Имаме четири деца. Тя не работи. Както казах, всичко, което имаме, е свързано с бизнеса тук. Аз съм миноритарен съдружник. Ако опитам да се измъкна, Тък може да ме изиграе и да ме остави без пукнат цент. Не бих оцелял след такова нещо. Щяхме да загубим всичко, така че преглътнахме гордостта си. Оттогава обаче не съм оставял жена си насаме с Тък. И няма да го направя. Можеш да говориш с нея, ако искаш. Обади й се сега. Ще ти каже същото, което ти разказах и аз.

— Пам беше ли на онова коледно парти?

За момент Хилал доби изненадан вид, а после кимна.

— Да, виждам накъде биеш. Беше там. Облечена като жената на дядо Коледа, ако можеш да си го представиш. С яркочервена коса и много слаба. Мисля, че някои хора се смееха на нея, не на шегите й.