Първото семейство

— Кой би си помислил, че в деня на прекрасното празненство може да… да се случи този ужас? — Тя погледна Шон и добави: — Искам да намерите Уила. И хората, отговорни за това.

Шон преглътна нервно.

— Говорим за федерално разследване. Не можем да се намесваме в него. Ще ни смачкат.

— Шон, веднъж ми помогна и никога няма да го забравя. Знам, че нямам право да го искам от теб, но ето… отново ми е нужна помощта ти.

— А ФБР?

Тя махна с ръка пренебрежително.

— Сигурна съм, че са много добри. Но не се съмнявам, че заради роднинската ми връзка с Уила всичко това много бързо ще се превърне в политически боксов мач.

— Как изобщо е възможно да се политизира отвличането на дете и убийството на майка му? — попита Мишел.

Джейн я погледна с усмивка, която много приличаше на снизходителна.

— В момента тече предизборна кампания. Специалитетът на този град е превръщането на аполитичното в политическо, Мишел. Низостта, до която могат да стигнат някои хора, няма граници.

— Мислиш, че случилото се би могло да повлияе върху разследването на ФБР? — попита Шон.

— Не ми се ще да рискувам и накрая отговорът на този въпрос да е положителен. Искам хора, чиято единствена цел е да открият истината, без да гледат да очернят някого, без медиен шум. Това означава, че искам вас.

— Имате ли някаква представа кой би могъл да направи подобно нещо, мисис Кокс? — попита Мишел.

— Не, никаква.

— А обикновените заподозрени? — намеси се Шон. — Терористична група? Тъй като първото семейство е добре охранявано, нанасят удар по по-лесна мишена?

— Ако е така — каза Мишел, — скоро би трябвало да се обадят и да поемат отговорност. Да изложат някакви искания.

— Възможно е — съгласи се Шон. — Какво мисли президентът?

— Тревожи се не по-малко от мен.

— Имах предвид дали не подозира кой може да го е направил.

— Мисля, че не.

— Той знае ли за срещата с нас? — попита Шон.

— Не виждам причина да му казвам, поне засега.

— Моите уважения, госпожо, но охраната ви от Сикрет Сървис знае — отбеляза Мишел.

— Мисля, че мога да се доверя на дискретността им.

Мишел и Шон се спогледаха. Нямаше агент на Сикрет Сървис, който преднамерено би скрил каквото и да било от президента. Това би означавало сам да сложи край на кариерата си.

— Добре — кимна Шон. — Ако се заемем с това обаче, участието ни рано или късно ще стане известно.

— Ако стане — намеси се Мишел, — можем да кажем, че го правим, защото Шон е приятел на семейството и защото сме били там, когато се е случило. Всъщност се опитаха да ме убият. Можем да се придържаме към тази версия.

Шон кимна и погледна Джейн.

— Разбира се, че можем да играем по този начин.

— Добре.

— Ще трябва да разговаряме с Тък, Джон и Колийн.

— Мога да го уредя. Тък е още в болницата. Децата са при сестрата на Пам в Бетезда.

— Ще ни е нужен и достъп до местопрестъплението.

Мишел отбеляза:

— ФБР е прибрало всички веществени доказателства. Ако наистина искаме да стигнем донякъде, ще трябва да огледаме и тях.

— Ще видя какво мога да направя. В края на краищата се отнася до моето семейство.

— Добре — каза Шон бавно и се вгледа в нея внимателно.

— Значи, ще се заемете? — Джейн сложи длан върху ръката му.

Той погледна към Мишел, която кимна едва забележимо.

— Ще се заемем.

11

Излязоха от църквата. Лимузината, с която бяха дошли, не ги чакаше.

— Връщането не влиза в сметките, предполагам — промърмори Мишел.

Тръгнаха напряко през Лафайет Парк. След малко Шон каза:

— Внимавай! Ето ги, идват.

Двамата мъже крачеха с целенасочена решителност. Единият беше Киселата физиономия, агентът на ФБР. Шон и Мишел знаеха много добре кой е другият. Беше от шефовете на Сикрет Сървис, казваше се Арън Бетак. Отличната му кариера бързо го беше изстреляла на върха и Шон забеляза, че в момента походката му е доста наперена.

Препречиха им пътя.

Шон се престори на изненадан.

— Какво, да не би и вие да се разхождате? — попита той. — Полезно е за мисълта.

Киселата физиономия каза:

— Знаем къде бяхте и с кого говорихте преди малко. Тук сме, за да прекратим това още сега. Последното нещо, от което имаме нужда, са двама каубои… — Той погледна Мишел и се усмихна иронично. — Извинявай, един каубой и една каубойка да провалят всичко.

— Така и не разбрах името ти — обади се учтиво Шон.

— Чък Уотърс, специален агент на ФБР от Вашингтонския отдел.

— Добре беше да го научим — подхвърли Мишел. — Защото досега те наричах тъпак.

— Максуел! — повиши тон Бетак. — Дръж се уважително, по дяволите!

— Покажи ми нещо, което да заслужава уважение, и ще го уважавам — отсече тя.

Уотърс пристъпи до нея и размаха пръст пред носа й.

— Просто стой настрана, малка госпожичке.

Понеже Мишел беше близо десет сантиметра по-висока от Уотърс, отново не му остана длъжна.

— Ако аз съм малка госпожичка, ти си джудже.

— И за твое сведение, Чък — добави Шон, — малката госпожичка може да срита и трима ни по задниците без особено усилие.

Бетак, който беше висок колкото Кинг, но дори с по-широки рамене, се прокашля, хвърли предупредителен поглед на колегата си от ФБР и поклати глава. Лицето на Уотърс пламна, но той видимо се отдръпна.

— Шон — каза Бетак, — ти и Максуел няма да се занимавате с този случай. Точка по въпроса.

— Последния път, когато прегледах кой ми плаща, в списъка не фигурираше правителството.

— Въпреки това…

— Няма да стане. Дойдохме на среща с евентуална клиентка. Приехме да представляваме интересите й. Тук е Америка и в тази страна такива неща са позволени. А сега… чака ни работа по случая.

— Наистина ще съжаляваш за това, Кинг — излая Уотърс.

— През живота си съм съжалявал за много неща — отговори Шон. — И все пак съм стигнал дотук.

Подмина ги и Мишел го последва. Постара се лакътят й да закачи рамото на Уотърс.

Когато се качиха в джипа на Мишел, тя каза:

— Гордея се с теб.

— Не бързай да се радваш. Току-що си създадохме врагове в две от най-мощните агенции на света.

— Дръж се мъжки или си ходи вкъщи.

— Говоря сериозно, Мишел.

Тя включи джипа на скорост.

— Това означава, че трябва да решим случая бързо.

— Мислиш ли, че изобщо е възможно?

— И друг път сме се справяли с трудни случаи.

— Да, но никога не е ставало бързо.

— Позволи ми да бъда умерен песимист. Кой е първи? Тък?

— Не. Децата.

Докато пътуваха, Мишел попита:

— Как ти се стори версията на Джейн Кокс?

— Доста ясна.

— Мислиш ли?

— Ти не мислиш ли?

— Така и не ми каза откъде я познаваш.

— Откъде един човек може да познава друг?

— Остави тези екзистенциални глупости. Искам да знам как се запознахте.

— Има ли значение?

— Има значение, защото, ако преценките ти са повлияни от…

— Кой, по дяволите, казва, че преценките ми се влияят от каквото и да било?

— Хайде, хайде, видях я как сложи ръка върху твоята. Да не би да сте били гаджета?

— Мислиш, че съм чукал жената на президента на Съединените щати!? Стига глупости!

— Може да си се запознал с нея, преди да стане първа дама — отбеляза спокойно Мишел. — Само че аз не го знам, защото не желаеш да споделиш с мен, твоята партньорка, нищо по този въпрос. Не е честно. Аз съм ти казала всичко за себе си. Искам и ти да ми отвърнеш със същото.

— Добре, добре.

Той замълча и погледна през прозореца.

— Какво добре?

— Не съм имал връзка с Джейн Кокс.

— А искало ли ти се е?

Той я изгледа косо.

— Какво те интересува?

Мишел, която досега се подхилкваше, изведнъж се смути.

— Не ме интересува по кого подсмърчаш.

— Добре, защото обичам да подсмърчам насаме.

Последва неловко мълчание.

Мишел се напрегна да измисли друг вид въпроси и най-накрая й хрумна нещо.