Мравките

Всичко това напомня отколешната амбиция на царица Би-стин-га да достигне края на света. Значи това се оказва възможно? Двете мравки слушат изумено.

До този момент са смятали, че Земята е необятна и че не може да се стигне до края й. А тази термитска царица дава да се разбере, че краят на света е наблизо! И че се пази от чудовища… Нима мечтата на царица Би-стин-га е осъществима?

Цялата тази история им се струва толкова неправдоподобна, че не знаят с какъв въпрос да започнат.

Но защо тези „пазачи на края на света“ са дошли дотук? Да не би да искат да превземат Западните градове?

Дебелата царица не знае нищо повече. Сега желае да умре. Настоява за това. Не се е научила да спира сърцето си. Трябва да я убият.

И така, мравките обезглавяват царицата на термитите, след като тя им е посочила пътя към изхода. После изяждат няколко малки яйца и напускат величествения град, обречен занапред да бъде град-призрак. Пред входа оставят феромон, описващ драмата, разиграла се на това място. Като изследователи на Федерацията те не бива да пренебрегват нито едно от своите задължения.

Светулката се сбогува с тях. Вероятно тя също се е заблудила в термитника, докато се е криела от дъжда. Сега навън времето е хубаво и тя ще подхване отново обичайните си занимания: да се храни, да излъчва светлина, за да примамва женските, да се размножава, да се храни, да излъчва светлина, за да примамва женските, да се размножава… Това е то животът на светулката!

Двамата насочват погледи и антени на изток. Оттук не се забелязва кой знае какво; ала въпреки това те знаят: краят на света не е далече. Той е там някъде.

СБЛЪСЪК НА ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ:

Досегът на две цивилизации винаги представлява деликатен момент. Сред значимите въпроси, на които човешкият род трябва да даде отговор, е и отвличането на черни роби от Африка през XVIII век.

По-голямата част от народите, послужили за източник на роби, живеели във вътрешността, пръснати в равнините и горите. Никога не били виждали морето. Внезапно някой съседен цар без видима причина им обявявал война, след което, вместо да избие всички пленници, ги оковавал и подкарвал към крайбрежието.

В края на това пътуване те откривали две необясними неща: 1) безкрайното море; 2) европейците с бяла кожа. Но докато морето, макар да не го били виждали, им било известно от приказките като страна на мъртвите, то белите за тях били направо извънземни: миризмата им била странна, цветът на кожата им бил странен, облеклото им било странно.

Мнозина умирали от страх, други, обезумели, скачали от корабите и били разкъсвани от акулите. За оцелелите изненадите следвали една подир друга. Какво виждали те? Например, че белите пият вино. И били сигурни, че това е кръв, кръвта на техните събратя.

56-а женска е прегладняла. Не само едно тяло, а цяло едно племе иска своята дажба калории. Как да изхрани стадото, което е приютила в утробата си? Накрая се решава и излиза от своето гнездо, влачи се неколкостотин глави разстояние и примъква три борови игли, които лакомо ближе и дъвче.

Това не е достатъчно. Би могла да отиде на лов, но вече няма сили. Рискува самата тя да послужи за плячка на някой от хилядите хищници, притаени наоколо. Затова се свива на дъното на своята дупка в очакване на смъртта.

Ала вместо това се появява едно яйце. Нейният първи хлипуканец! Едва го е усетила. Разтърсва схванатите си крайници и притиска с все сила корем. Трябва да се започне, инак всичко е свършено. Яйцето се търкулва. То е малко, тъмносиво, почти черно.

Ако го остави да се излюпи, ще се пръкне на бял свят едно мъртвородено. А освен това… не би могла да го изхрани до излюпването. Затова изяжда първото си отроче.

Веднага усеща прилив на енергия. Едно яйце по-малко в утробата, едно яйце повече в стомаха. Жертвата, която прави, й дава сили да снесе второ яйце, все така тъмно на цвят и дребно като първото.

Тя го поглъща. Чувства се още по-бодра. Третото яйце е съвсем малко по-светло. Ала тя все пак го изяжда.

Едва на десетото царицата сменя стратегията. Яйцата й са станали сиви и с големината на очните й кълба. Хли-пу-ни снася три такива, изяжда едното и оставя живи другите две, като ги топли с тялото си.

Докато продължава да снася, двамата щастливци се превръщат в дълги ларви, върху чиито глави е застинала странна гримаса. Те започват да хленчат и да искат храна. Аритметиката се усложнява. От три снесени яйца на нея й трябва едно, а другите две отиват за храна на ларвите.

Ето как при затворен цикъл може да се сътвори нещо от нищо. Когато една от ларвите е достатъчно пораснала, тя й дава за храна друга ларва… Това е единственият начин да й се доставят необходимите белтъчини, които ще я превърнат в истинска мравка.

Ала оцелялата ларва е все така гладна. Тя се гърчи, пищи. Гощавката с нейните посестрими не може да я засити. В края на краищата Хли-пу-ни изяжда този си пръв опит да отгледа дете.

Трябва да успея, трябва да успея — повтаря си тя. Мисли за 327-и мъжки и снася наведнъж пет много по-светли яйца. Поглъща две от тях и оставя останалите три да растат.

Така от детеубийство към детераждане животът се превръща в щафета. Три крачки напред, две крачки назад. Жестока гимнастика, която завършва с появата на първия прототип на истинска мравка.

Насекомото е дребно и по-скоро хилаво, защото е недохранено. Ала все пак успехът е налице: първият хлипуканец! Канибалската надпревара за съществуването на града вече е наполовина спечелена. Тази изродена работничка все пак може да се движи и да носи храна от околния свят: трупове на насекоми, зърна, листа, гъби… И тя прави точно това.

След като най-сетне се нахранва нормално, Хли-пу-ни започва да снася много по-светли и много по-твърди яйца. Здравите черупки пазят яйцата от студа. Ларвите са нелоши на ръст. Децата, излюпени от това ново поколение, са едри и силни. Те ще се превърнат в основа на населението на Хли-пу-кан.

Що се отнася до първата недъгава работничка, отхранила носачката, тя не след дълго е умъртвена и изядена от своите сестри. След което всички убийства, всички страдания, послужили за прелюдия към създаването на Града, са забравени.

Хли-пу-кан се е появил на бял свят.

КОМАР:

Комарът е насекомото, което най-охотно влиза в двубой с човека. На всеки от нас се е случвало да се окаже прав в леглото по пижама, с чехъл в ръка и вперен в белоснежния таван поглед.

Неразбиране. Защото това, което дразни, е дезинфекциращата слюнка на неговия хобот. Без тази слюнка всяко ухапване би могло да се инфектира. При това комарът грижливо избира мястото на убождането между две нервни окончания за болка!

По отношение на човека стратегията на комара е еволюирала. Той се е научил да бъде по-бърз, по-дискретен и по-чевръст при излитане. Става все по-трудно откриваем. Някои смелчаци от последното поколение без колебание се крият под възглавницата на своята жертва. Те са открили принципа от разказа на Едгар Алан По „Откраднатото писмо“: най-доброто скривалище е онова, което направо ще ни извади очите, защото човек винаги търси твърде далеч онова, което се намира съвсем близко.

Леля Огюста погледна към вече приготвените куфари. Утре щеше да се пренася на улица Сибарит. Изглеждаше невероятно, но Едмон бе предвидил изчезването на Жонатан и беше написал в завещанието си: „Ако Жонатан умре или изчезне и ако сам не е направил завещание, бих желал моята майка Огюста Уелс да се настани в апартамента ми. Ако самата тя изчезне или откаже наследството, бих желал този имот да бъде наследен от Пиер Розенфелд; ако пък и той откаже да приеме или изчезне, тогава Жазон Бражел би могъл да се настани…“