Мравките

Няколко часа по-късно, когато групата на повърхността е порядъчно задрямала, радиотелефонът изпращява отново.

— Ало, госпожо Думенг? Готово, стигнахме долу.

— Е? И какво виждате?

— Няма изход. Пред нас е наскоро издигната стена от бетон и стомана. Изглежда, всичко свършва дотук… Има също така един надпис.

— Четете!

— Как могат да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки?

— Това ли е всичко?

— Не, има копчета с букви, със сигурност за да се набере отговорът.

— Няма ли някакъв проход отстрани?

— Никакъв.

— Не се ли виждат труповете на другите?

— Не, нищо… хм… само че има следи от стъпки. Като че много крака са тъпкали на място пред тази стена.

— Какво ще правим? — прошепна един от жандармите. — Да се качваме ли обратно?

Билсем огледа внимателно препятствието. Всичките тези символи, всичките тези стоманени и бетонни плочи непременно криеха някакъв механизъм. А и другите да не би да са се изпарили?

Зад гърба му жандармите насядаха по стъпалата. Той се съсредоточи върху копчетата. Трябваше да се натиснат в определен ред тези букви. Жонатан Уелс беше ключар и навярно бе възпроизвел системата за заключване на входните врати. Трябваше да се намери кодовата дума.

Той се обърна към хората си.

— Някой да има кибрит, момчета?

Радиотелефонът започна да губи търпение.

— Ало, комисар Билсем, какво правите?

— Ако наистина желаете да ни помогнете, опитайте да измайсторите четири триъгълника с шест кибритени клечки. Обадете се веднага щом намерите решението.

— Вие да не се подигравате е мен, Билсем?

Най-сетне бурята утихва. За няколко секунди вятърът забавя своя танц: листа, прах, насекоми отново са подвластни на земното притегляне и падат обратно според теглото си.

103 683-и и 4000-ен тупват на десетина глави разстояние един от друг. Пак са заедно, никой от тях не е ранен. Оглеждат местността: пейзажът наоколо е каменист и по нищо не прилича на мястото, откъдето са излетели. Тук няма нито едно дърво, само редки буренаци, довяни случайно от вятъра. Не могат да разберат къде се намират…

Докато криво-ляво събират сили и се канят да напуснат това зловещо място, небето отново решава да покаже своята мощ. Облаците натежават, цветът им е почти черен. Гръмотевица разцепва въздуха и освобождава цялото насъбрано в него електричество.

Всички животни са разбрали посланието на природата. Жабите се гмурват, мухите се скриват под камъните, птиците летят ниско.

Започва да вали. Двете мравки трябва спешно да открият някакво убежище. Всяка капка може да бъде смъртоносна. Те забързват към някакъв стърчащ предмет, който се откроява в далечината, камък или дърво.

Постепенно сред гъстите дъждовни капки и пълзящата мъгла той придобива по-ясни очертания. Не е нито скала, нито храст. Същинска катедрала от пръст, чиито многобройни кули се губят в облаците. Шок.

Това е термитник! Източният термитник!

103 683-и и 4000-ен са затиснати като в клещи между страшния ураганен дъжд и неприятелския град. Наистина имаха намерение да го посетят, но не и при такива обстоятелства! Милионите години омраза и съперничество ги възпират да продължат напред.

Ала не за дълго. В края на краищата нали стигнаха дотук, за да шпионират термитника. С трепет приближават до един тъмен вход в подножието на сградата. С вирнати антени, разтворени челюсти и леко присвити крака, те са готови скъпо да продадат живота си. Но противно на всичките им очаквания при входа на термитника няма нито един войник.

Това никак не е нормално. Какво става?

Двете безполови мравки се вмъкват във вътрешността на огромния град. Любопитството им е по-силно от всякаква предпазливост. Трябва да се каже, че обстановката няма нищо общо с мравуняк. Стените са направени от материя, много по-устойчива от пръстта, някакъв твърд като дърво цимент. Коридорите са пропити от влага. Не се усеща никакво въздушно течение. А въздухът е необичайно наситен с въглероден двуокис.

Вече 3°-време, откак бродят из вътрешността, без да срещнат никакъв пост! Това е съвършено необичайно… Двете мравки спират, антените им пипнешком се събират за обмяна на мнения. Решението бива взето доста бързо: да продължат.

Ала колкото по-навътре влизат, толкова повече се объркват. Този чужд град е още по-непроходим лабиринт от родния мравуняк. Дори обонятелните ориентири, които поставят с помощта на дюфуровата жлеза, не се задържат по стените. Вече не знаят дати са над или под равнището на земята!

Опитват да се върнат обратно, но това изобщо не оправя нещата. Откриват все нови и нови коридори със странни форми. Чисто и просто са се изгубили.

В този момент 103 683-и съзира необикновено явление: светлина! Двамата войници не са на себе си от почуда. Светлина в самия център на пустия термитен град е истинско безумие. Те се насочват към източника на лъчите.

Това е жълто-оранжево сияние, което от време на време прелива в зелено или синьо. После отново се активира, започва да мига, отразява се в блестящия хитин на мравките.

Като хипнотизирани 103 683-и и 4000-ен се устремяват към този подземен фар.

Билсем подскачаше от възбуда: беше разбрал! Той показа на жандармите как трябва да се поставят клечките, за да се получат четири триъгълника. Слисване по лицата, след това възторжени викове.

Соланж Думенг, която се бе увлякла в играта, избоботи:

— Открихте ли? Окрихте ли? Отговорете!

Ала никой не й се подчини. Тя долови глъчка, примесена с механични шумове. После настъпи тишина.

— Какво става? Билсем, отговорете! Радиотелефонът започна яростно да пращи.

— Ало! Ало!

— Да (пращене), отворихме входа. От другата страна има (пращене) коридор. Завива (пращене) надясно. Тръгваме по него!

— Почакайте! Как успяхте да направите четирите триъгълника?

Ала Билсем и хората му не чуваха вече посланията от повърхността. Говорителят на техния апарат не работеше — несъмнено късо съединение. Вече не приемаха нищо, но все още можеха да предават.

— Ха! Невероятно, колкото повече напредваме, толкова повече си личи човешката ръка. Има свод, а в далечината се забелязва светлина. Да вървим натам.

— Почакайте! Светлина ли казахте? Долу? — дереше си напразно гърлото Соланж Думенг.

— Там са!

— Кой е там? По дяволите! Труповете ли? Отговорете!

— Внимание…

Чуха се цяла поредица припрени изстрели, викове, после линията бе прекъсната.

Въжето престана да се развива; ала си оставаше изпънато. Полицаите на повърхността го хванаха и задърпаха, предполагайки, че се е заклещило. Заловиха се двама, сетне трима… петима. Внезапно то се отпусна.

Изтеглиха въжето и го навиха не в кухнята, а в трапезарията, толкова огромна бе камарата. Най-сетне стигнаха до прекъснатия край, разнищен, сякаш бе хапан със зъби.

— Какво ще правим, госпожо? — обади се тихо единият от полицаите.

— Нищо. Абсолютно нищо. Повече нищо. Нито дума на пресата или на когото и да било, а вие ще зазидате това мазе колкото се може по-бързо. Случаят приключи. Прекратявам разследването и не искам повече да чувам за това мазе! Хайде, по-живо, идете да купите тухли и цимент. Вие пък уредете въпроса с вдовиците на жандармите.

В ранния следобед, когато полицаите се канеха да поставят последните тухли, долетя глух шум. Някой се изкачваше обратно! Разчистиха входа. От мрака се показа една глава и после цялото тяло на оцелелия. Беше жандарм. Най-сетне щяха да научат какво става долу. Лицето му носеше белезите на неописуем страх. Някои лицеви мускули бяха сгърчени като от парализа. Същински зомби. Върхът на носа му беше откъснат и кървеше обилно. Човекът трепереше, избелил очи.

— Гебегееееге — можа само да произнесе.

Струйка лига се стичаше от увисналата му устна. Той прекара по лицето ръката си, покрита с рани, които опитното око на неговите колеги уподоби на следи от нож.