Мравките

Тримата бегълци се обръщат назад и продължават да тичат. Когато най-сетне могат да си поемат дъх, 103 683-и подсказва, че ще е по-разумно да не се сражават на терена на противника, придвижващ се твърде ловко из този лабиринт от коридори.

Когато врагът изглежда по-силен от теб, действай така, че да излезеш извън неговия начин на мислене. Тази древна сентенция на първата Майка напълно приляга на сегашното им положение. 56-а има идея: тя предлага да се замаскират във вътрешността на някоя стена!

Преди войниците с мирис на скала да са ги открили, те започват да копаят с всички сили в една от страничните стени, като загребват и изхвърлят земята с челюсти. Очите и антените им са целите изпоцапани с пръст. Понякога, за да напредват по-бързо, поглъщат големи късове тлъста почва. Когато хралупата е достатъчно широка, те се сгушват вътре, издигат отново стената и зачакват. Техните преследвачи пристигат и отминават в галоп. Ала не след дълго се завръщат, този път е по-бавни стъпки. От другата страна на тънката преграда се чува как душат…

Не, не успяват да ги открият. Въпреки това не могат да останат тук. Онези рано или късно ще уловят техни молекули. Тъй че се залавят отново да дълбаят. 103 683-и, въоръжен с най-големите челюсти, копае най-отпред; другите двама разчистват пясъка, като запушват пътя зад себе си.

Убийците са разбрали тяхната хитрост. Те проучват стените, откриват следата и започват ожесточено да ровят. Трите мравки поемат надолу по наклона. Във всеки случай сред тази черна каша никак не е лесно да проследиш когото и да било. Всяка секунда се появяват три нови коридора, а други два се задънват. При това положение идете, че правете достоверна карта на Града! Единствените стабилни ориентири са куполът и пънът.

Трите мравки постепенно затъват в плътта на Града. От време на време се натъкват на дълга лиана. В действителност това са стръкове бръшлян, посадени от мравките-земеделки за укрепване на Града срещу дъждовете. Понякога попадат на пластове по-твърда почва или челюстите им удрят на камък; в такива случаи се налага да се отклоняват встрани.

Двете полови мравки не усещат вече вибрациите на преследвачите; тримата решават да поспрат. Озовават се в една затънтена кухина в сърцето на Бел-о-кан. Непроницаема, неизвестна никому дупка без всякакъв мирис. Кой би се сетил да ги търси в тази миниатюрна пещера? Тук се чувстват като в овалната утроба на тяхната родителка.

56-а почуква с върха на антените по главата на своя спътник: зов за трофалаксия. 327-и прибира антените си в знак на съгласие, сетне долепя уста до устата на женската. Той изхвърля малко от нектара на листна въшка, даден му от първия пазач. 56-а веднага се ободрява. 103 683-и на свой ред почуква по главата й. Те сливат устните си и 56-а връща част от храната, която току-що е получила. После тримата се галят и масажират взаимно. Ах! Колко приятно е да даваш от себе си на друга мравка…

Макар укрепили силите си, те знаят, че не могат да останат вечно тук. Кислородът ще свърши и ако и мравките да могат да живеят доста дълго време без храна, без вода, без въздух и топлина, липсата на тези жизненоважни съставки в края на краищата предизвиква у тях смъртоносен сън.

Контакт с антените.

Какво ще правим сега?

Кохортата от тридесет бойци, спечелени за нашата кауза, ни очаква в една зала на петдесети подземен етаж.

Да вървим.

Те продължават сапьорското си начинание, като се ориентират благодарение на органа на Джонстън, чувствителен към земните магнитни полета. Логично е да се мисли, че се намират някъде между избите със зърно на –18 етаж и гъбарниците на -20-и. Ала колкото по-надолу слизат, толкова по-студено става. С падането на нощта мразът прониква навътре в почвата. Движенията им стават по-бавни. Най-после те застиват неподвижно, така както дълбаят, и заспиват в очакване на затоплянето.

— Жонатан, Жонатан, аз съм, Люси!

Докато навлизаше все по-навътре в този свят на мрака, тя почувства как постепенно я обзема страх. Това безкрайно спускане стъпало след стъпало по витата стълба я хвърли в едно непривично състояние и тя сякаш проникваше все по-дълбоко в самата себе си. Сега изпитваше някаква тъпа болка в стомаха, а малко преди това бе усетила как гърлото й пресъхва, после слънчевият й сплит се сви на топка.

Коленете и стъпалата й продължаваха да действат машинално. Дали и те скоро нямаше да откажат, дали и те щяха да я заболят, дали щеше да се наложи да преустанови спускането?

Възкръсваха видения от детството. Властната майка, която непрестанно я обвиняваше, която вършеше безброй несправедливости, за да угоди на глезените й братчета… И баща й, невзрачен човечец, който трепереше пред жена си, отбягваше всякакви спорове и се покоряваше безропотно на най-дребните прищевки на царицата-майка. Баща й, страхливецът…

Тези мъчителни спомени отстъпиха място на угризението, че е била несправедлива към Жонатан. Всъщност го бе упреквала за всичко, което би могло да й напомни за баща й. И тъкмо защото непрестанно го обсипваше с укори, тя го затормозваше, обезличаваше го и по този начин го караше малко по малко да заприлича на баща й. Така цикълът се бе подновил. Без сама да си даде сметка, бе станала причина да се възроди това, което ненавиждаше повече от всичко: семейната двойка на своите родители.

Този порочен кръг трябваше да бъде разкъсан. Винеше се за всички свади, с които бе дарила своя съпруг. Трябваше да поправи каквото може.

Продължаваше да слиза все по-надолу по витата стълба. Осъзнаването на собствените грешки бе освободило тялото й от страха и угнетителните болки. Все тъй слизаше, когато внезапно едва не се блъсна в някаква врата. Съвсем обикновена, на места покрита с надписи, които тя дори не прочете. Имаше дръжка и вратата се отвори без никакво скърцане.

Отвъд стълбата продължаваше. Единствената видима разлика бе в жилките желязна руда, които браздяха скалата. Овлажнено от водата, процеждаща се вероятно от някоя подземна река, желязото бе придобило червеникав оттенък на охра.

Въпреки това й се струваше, че е навлязла в нов етап. Внезапно фенерчето освети петна от кръв пред краката й. Това сигурно беше кръвта на Уарзазат. Храброто пуделче очевидно бе стигнало чак дотук… Навсякъде имаше пръски, ала бе трудно да се отличат по стените кървавите следи от желязната ръжда.

Изведнъж до ушите й достигна шум, наподобяващ пращене. Сякаш някакви същества се движеха срещу нея. Стъпките бяха нервни, като че съществата се бояха да приближат. Люси спря и освети с фенерчето тъмнината във всички посоки. Когато видя източника на шума, тя нададе нечовешки писък. Ала на мястото, където се намираше, никой не можеше да я чуе.

Утрото настъпва за всички земни създания. Те продължават спускането си. Етаж — 36.103 683-и познава добре околността и смята, че ще могат да се измъкнат безпрепятствено. Не е възможно бойците с мирис на скала да са ги проследили дотук.

Озовават се сред напълно запустели ниски галерии. На места отляво и отдясно се виждат зеещи отвори на стари хамбари, изоставени преди най-малко десет зимувания. Почвата е разкаляна. Сигурно отнякъде се процежда влага. Ето защо тази зона, смятана за нездравословна, е един от кварталите на Бел-о-кан, които се ползват с най-лошо име.

Носи се воня.

Мъжкият и женската са доста стреснати. Те чувстват враждебно присъствие, антени, които ги дебнат. Наоколо гъмжи от насекоми-паразити и самонастанили се жители.

Напредват с широко разтворени челюсти през зловещи зали и тунели. Остро скрибуцане ги кара внезапно да подскочат. Ррич, ррич, ррич… Звуците се движат в една и съща тоналност. Нижат се с хипнотизираща монотонност, която отеква в калните пещери.

Според войника това са щурци. А звуците са тяхната любовна песен. Двете полови мравки се успокояват само наполовина. Все пак е малко вероятно щурците да отправят чак такова предизвикателство към федералните войски, прониквайки във вътрешността на самия Град!