Мравките

Сполука. Той най-сетне е успял да убеди някого. Информацията е предадена, разбрана и възприета от друга клетка.

Току-що е създал работна група.

ВРЕМЕ:

Има голяма разлика в усещането за протичане на времето при хората и при мравките. За хората времето е абсолютно. Периодичността и продължителността на секундите са еднакви, независимо от обстоятелствата.

При мравките, напротив, времето е относително. Когато е горещо, секундите са много кратки. Когато е студено, те се проточват до безкрайност, докато се стигне до загубата на съзнание по време на зимуването.

Това разтегливо време дава съвсем различна представа от нашата за скоростта на нещата. За да определят едно движение, насекомите не използват само пространството и продължителността, а добавят и трето измерение: температурата.

Занапред двамата ще се опитат да убедят колкото се може повече посестрими във важността на „Случая с тайното разрушително оръжие“. Още не е станало твърде късно. Все пак трябва да държат сметка за две подробности. Едва ли ще успеят да спечелят достатъчно работнички за своята кауза преди празника на Възраждането, който ще погълне всичката енергия, ето защо им е необходим трети съучастник. От друга страна, не бива да забравят, че войниците с мирис на скала могат да се появят всеки момент, следователно им е необходимо скривалище.

Номер 56-и предлага своето жилище. Тя е издълбала таен ход, който ще им позволи да избягат в случай на провал. 327-и мъжки е учуден само донякъде, тъй като е твърде модно да се прокопават тайни ходове. Тази мания датира отпреди сто години, от времето на войната срещу мравките, плюещи лепило. Царицата на един от градовете на Федерацията, Ха-йекте-дуни, възпитала у поданиците си преклонение пред сигурността. Накарала да й построят „брониран“ забранен град. Стените били подсилени с големи споени с цимент камъни според технологията на термитите!

Проблемът бил в това, че имало само един изход. Така че, когато легионите на мравките, плюещи лепило, обкръжили града, тя се оказала блокирана в собствения си дворец. Противникът без всякакви трудности я пленил и най-позорно я задушил в отвратителната си бьрзосъхнеща лига. Впоследствие царицата Ха-йекте-дуни била отмъстена, а градът освободен, но нейната глупава и ужасна гибел дълго време тревожила умовете на белоканците.

Тъй като мравките се ползват от изключителната привилегия, че могат с едно движение на челюстите да променят формата на жилището си, всичко живо се захванало да прокопава свой личен таен ход. Когато една мравка започне да копае, в това все още няма нищо страшно, но когато станат милион, настъпва истинска катастрофа. „Официалните“ коридори се продънвали, подкопани от „частните“ ходове. Тръгнело ли се по някой таен път, навлизало се в истински лабиринт, образуван от „чуждите коридори“. Стигнало се дотам, че цели квартали започнали да се рушат, поставяйки по този начин под заплаха самото бъдеще на Бел-о-кан.

Майката вдигнала тревога. Занапред никой нямал право да копае на своя глава. Ала как биха могли да се контролират всички жилища?

56-а женска събаря малко чакъл и се открива тъмен отвор. 327-и разглежда скривалището и го намира чудесно. Остава да се намери трети съучастник. Двамата излизат и затварят грижливо. 56-а женска излъчва:

Спирахме се на първия срещнат. Остави това на мен.

Скоро се задава някой. Това е едър безполов войник, който мъкне парче пеперуда. Женската го извиква от разстояние с тревожни послания, че над Стадото е надвиснала голяма опасност. Тя тъй умело борави с езика на емоциите, че мъжкият е изумен. Що се отнася до войника, той изоставя незабавно своя дивеч и отива да поговори.

Голяма опасност за Стадото ли? Къде, кой, как, защо?

Женската му разказва накратко за бедствието, сполетяло първата пролетна експедиция. Нейният начин на изразяване е съпроводен с прелестни ухания. Тя вече притежава грацията и очарованието на царица. Войникът скоро се предава.

Кога тръгваме? Колко войници ще са необходими, за да нападнем джуджетата?

Той се представя: 103 683-и безполов от лятното люпило. Голям лъскав череп, дълги челюсти, почти липсващи очи, къси крака, с една дума, солиден съюзник. Освен това ентусиаст по рождение. Дори се налага 56-а женска да възпира поривите му.

Тя му съобщава, че има шпиони в самото Стадо, вероятно продажни наемници на джуджетата, чиято задача е да попречат на белоканците да изяснят мистерията около тайното оръжие.

Могат да бъдат разпознати по характерния мирис на скала. Трябва да се действа бързо.

Разчитайте на мен.

Разпределят си зоните на влияние. 327-и ще се помъчи да убеди гледачките от солариума. Общо взето, те са доста наивни.

103 683-и ще доведе войници. Би било чудесно, ако успее да събере легион.

Мога да разпитам разузнавачите, да събера допълнителни сведения за това тайно оръжие на джуджетата.

Що се отнася до номер 56-и, тя ще посети гъбарниците и оборите в търсене на стратегическа подкрепа.

Среща на същото място при 23°-време.

Този път телевизията показваше в рубриката „Световни култури“ репортаж за японските обичаи:

„Японците като островен народ от векове са свикнали да живеят при автархия. За тях светът е разделен на две: японците и останалите — чужденци с непонятни обичаи, варвари, наричани от тях Гай джин. Японците винаги са били изключително стриктни в чувството си за национална принадлежност. Когато например някой японец отиде да живее в Европа, той автоматично бива изключен от групата. Ако по-късно се завърне, родителите и близките му не го гледат вече като един от своите. Да живееш сред Гай джин, означава да се пропиеш от «чуждия» дух, сиреч, сам да се превърнеш в Гай джин. Дори приятелите от детството започват да се отнасят към него като към някой турист.“

На екрана показваха различни храмове и светилища на Шинто. Гласът продължи:

„Отношението на японците към живота и към смъртта е различно от нашето. Тук смъртта на един човек не е от голямо значение. По-голяма тревога буди загубата на производителна клетка. За да опитомят смъртта, японците обичат да изучават бойни изкуства. Кендо се преподава на децата още от началното училище…“

По средата на екрана изскочиха двама бойци, облечени като някогашни самураи. Телата им бяха покрити със свързани помежду им черни плочки. На главите си носеха овални шлемове, украсени с две дълги пера на ушите. Те се хвърлиха един срещу друг с боен вик, после започнаха да се дуелират с дългите си саби.

Нов кадър: седнал върху петите си човек насочва към корема си къса сабя, която е уловил с две ръце.

„Ритуалното самоубийство сепуку е друг характерен белег за японската култура. Без съмнение на нас ни е трудно да разберем този…“

— Телевизия, само телевизия! От това се оглупява! Набиват ни в главите все едни и същи картини. Непрекъснато разправят небивалици. Как не ви дойде до гуша? — възкликна Жонатан, който се беше завърнал преди няколко часа.

— Остави го. Така се успокоява. След смъртта на кучето не е на себе си… — обади се Люси с безизразен глас.

Той погали сина си по брадичката.

— Не ти ли е добре, моето момче?

— Шт, слушам.

— Ето на! Виждаш ли как разговаря вече с нас!

— Как разговаря с тебе. Честно казано, толкова рядко те вижда, че не е чудно да проявява известна хладина.

— Ей, Никола, успя ли да направиш четири триъгълника с кибритените клечки?

— Не, това ме изнервя. Слушам.

— Е, щом те изнервя…

Жонатан започна замислено да мести клечките, които се търкаляха на масата.

— Жалко. Много е… поучително.

Никола не чуваше нищо, сякаш мозъкът му беше директно включен в телевизора. Жонатан се запъти към стаята си.