Тайното учение

Колкото и странно да звучи — никакви. Сам Олкът ни уверява, че Е. П. съвсем не се е ровила из библиотеките, а е вземала цитатите „от пространството“. Понякога, когато полковникът с привичния си педантизъм е изразявал съмнение в точността на цитата, тя го е пращала в библиотеката, за да издири въпросното съчинение и сам да направи проверката.

Тайната на „Разбулената Изида“ ни е разбулена от самата Е. П. Предговорът на книгата започва с думите: „Трудът, който днес представяме на публиката, е плод на тесни връзки с адептите на Изтока, плод също на изучаването на тяхното Учение“.

В едно писмо до семейството си, Старата дама се изразява още по-точно: „Когато пишех «Изида», пишех я тъй леко, че това не бе труд, а удоволствие. Защо е нужно да ме възхваляват? Щом ми се казва да пиша, сядам и се подчинявам и тогава мога да пиша с еднаква лекота върху почти всяка тема: метафизика, психология, философия, древни религии, зоология, естествени науки, какво още? Никога не се питам «Мога ли да пиша това? Или способна ли съм да пиша?» Сядам на бюрото и пиша. Защо? Защото ми диктува някой, който знае всичко, моят Учител, а понякога и други, които съм познала по време на пътуванията си… Когато пиша върху тема, която владея слабо или никак, аз се обръщам към тях и един от тях ме вдъхновява, сиреч чисто и просто ми предоставя да преписвам ръкописи или печатни страници, които виждам да минават във въздуха пред очите ми, без да губя нито за миг съзнание за реалността.“

В друго писмо до сестра си Вера, Старата дама пояснява, че понякога нещата й се представят не в текстове, а в образи и тя вижда цели панорами от историята на човечеството. „Отказвам напълно да приписвам познанията си на моята памет, защото съм неспособна да стигна сама до подобни тезиси и до такива заключения… казвам ти го сериозно; на мене ми се помага и този, който ми помага е моят Учител.“

Разбира се, горното свидетелство, като всяко друго, би могло по желание да се приеме или оспори. Значително по-трудно за оспорване е съществуването на самата книга. Четирите тома на „Разбулената Изида“ са нещо наистина смайващо с огромния си фактически материал, почерпен от всички клонове на науката. Невероятно е, че дори човек със специална подготовка би могъл да създаде за две години подобно съчинение, което не е просто компилация на познати ща, но съдържа цяла система от идеи, съвършено нови за западния свят. А както вече се спомена — и това поне е доказан факт — подготовката на Е. П. е била не специална, а направо казано — никаква.

Що се отнася до Теософското общество, то съществува през ония години най-вече на книга. Две малки групички в Ню Йорк и Лондон, до това се свежда движението в продължение на доста време. За да дадат нов тласък на начинанието, двамата съратници решават да пренесат главната си квартира в Бомбай и през 1778 заминават за Индия.

Олкът признава на едно място в книгата си: „Скръбният опит ни убеди, че психическите феномени са прекалено слаба основа, за да може върху тях да се изгради едно голямо духовно движение.“ Следва да се добави, че и полковникът, и Старата дама доста късно осъзнават поуката от своя скръбен опит. Именно затуй голяма част от дейността им в Индия отново се свежда до демонстрация на феномени. Лишена от солидни връзки, както в английското, така и в туземното общество, поставена под подозрение и непрестанно следена от британските власти, Е. П. прибягва до психическите си дарования, за да получи известен престиж и популярност.

Между бързо нарастващия брой на новите познати, фигурират и двама твърде влиятелни англичани: Алфред Пърси Синет, издател на в. „Пионер“ и Алън Октавиан Хюм, висш чиновник в местната британска администрация. И двамата са твърде далеч от възгледите на Е. П. и твърде недоверчиви към нейните „чудеса“. Но когато личните им наблюдения и щателните проверки ги убеждават, че наистина се касае за своего рода „чудеса“, а не за хитроумни трикове, настъпва друго усложнение: Хюм и Синет настояват ни повече, ни по-малко, да им се осигури личен контакт с Учителите. Старата дама се опитва да им обясни, че Учителите не поддържат светски връзки и че само отделни, твърде напреднали в развитието си ученици могат да разчитат на личен контакт, но тия възражения не дават резултат. Двамата влиятелни англичани не могат дори да допуснат, че ще им бъде отказано нещо, което се разрешава на други и упорито настояват на своето.

Готовността на Синет и Хюм да възприемат теософски-те идеи — по това време двамата официално влизат в движението, — както и големите им възможности да упражняват влияние в полза на Т. О., — такива са вероятно причините, поради които Учителите вземат под внимание настойчивите молби на двамата англичани. Синет и Хюм си осигуряват рядката привилегия да адресират в писмена форма въпросите си направо към Учителите и да получават техните отговори, също в писмена форма. В резултат се завързва една необичайна преписка, навярно най-необичайната, каквато историята познава.

Въздействието на тази преписка върху двамата англичани не е еднакво. Синет възприема за цял живот истините, разкрити му от Адептите и дори се опитва да ги популяризира в системна и достъпна форма чрез книгата си „Езотеричен будизъм“. Възгледите му се отразяват и върху насоката на в. „Пионер“ и то тъй очебийно, че собствениците почват да протестират, но Синет предпочита да напусне вестника, вместо да се откаже от идеите си.

Писмата на Учителите оказват силно въздействие и върху Хюм, но той се интересува много повече от космогонията и гносеологията, отколкото от морално-етичната страна на учението. Убеден, че идеалите за братство и сътрудничество са твърде остарели, за да дадат импулс на едно ново движение, Хюм напуска Т. О. Все пак уроците, получени от Учителите, не остават без полза. Той заработва с ентусиазъм за пробуждане националното и политическо съзнание у индусите, макар от позициите на своите разбирания, и по-късно бива признат като „баща на Националния индийски конгрес“, учреден през 1885.

Писмата до Синет и Хюм не са единствените, оставени ни от Махатмите. В продължение на почти цяло десетилетие (1876–1885) те дават в писмена форма съвети на различни лица — Олкът, Рамасвамие, Мохини, Пилай, Шлайден, Гебхард, Ферн и др. Част от тези послания са свързани с конкретни проблеми от развитието на движението или от дейността на отделни негови членове и могат да бъдат интересни най-вече за онзи, който би се занимавал с историята на Т. О.

От съвсем друг характер са писмата до Синет и Хюм. В тях Учителите Мория, Кутуми, а също и онзи, когото наричат Махачохан или Старшия Махатма за пръв път дават пряк отговор на кардинални въпроси, вълнували от край време човечеството. С удивителна простота ни се разкриват най-сложните области на познанието — структурата и основните движещи сили на космоса, непознатите периоди от предисторията и историята на нашата планета, развитието на расите и подрасите, принципите на човешката еволюция, своеобразието на световете, паралелни на единствено известния ни физически свят. Човек трябва сам грижливо да се запознае с тези писма, публикувани неведнъж в различни издания, за да разбере какво съкровище от нови идеи и нови знания се съдържа в техните лаконични параграфи.

Не е трудно да се отгатне, че появата на писмата разпалва любопитството на обществеността много повече, отколкото феномените на Е. П. Не са малко хората, изразяващи убеждението, че щом Учителите са приели да отговарят на Синет и Хюм, те би трябвало да се съгласят да кореспондират и с всеки друг желаещ, особено ако той е теософ. Не са малко и тия, които смятат, че в интерес на Т. О. Махатмите следва да дадат по-убедително доказателство за съществуването си от писането на писма, че са длъжни да дойдат в цивилизования свят или най-малкото да направят хималайското си живелище достъпно за любопитните. Що се отнася до по-скромните, ония които не претендират за лична среща с Адептите, те са готови да се задоволят и с известна информация, стига тя да е достатъчно пълна: колко на брой са Махатмите, какъв е произходът им и каква — възрастта, какво е физическото им и духовно могъщество, къде и как живеят, с какво се хранят…