Тайното учение

Неизвестно е, доколко Е. П. е била уверена в силите си. Но що се отнася до куража, той никога не й е липсвал, нещо което признават дори многобройните й врагове. Тя приема Да се нагърби с бремето на голямата задача и от този момент непознатият покровител на Елена се превръща в неин учител и тя узнава името му. Това е Учителят Мория.

Започват дългите години на подготовка. Те не минават нито в четене на книги, нито в посещение на лекции, макар че Е. П. се нуждае доста и от едното, и от другото, доколкото образованието й според обичаите на доброто старо време, се ограничава с чуждите езици и с музиката. Не се предвиждат и задълбочени занимания далеч от света, в някой тибетски манастир. Нито дори беседи с Учителя. Той дори сякаш я е забравил, за да я остави сама на себе си. Да, тя наистина е оставена сама на себе си. И това е именно изпитанието.

Тези години на изпитание преминават в пътешествия и приключения, според поривите на една импулсивна натура, жадна да опознае не толкова съкровищата на световната книжнина, колкото феномените на живота с едно явно предпочитание към необикновеното и непознатото в обичаите на различни човешки общности. Странстванията на Е. П. макар външно да наподобяват лекомислени лутания, всъщност са доста отчетливо програмирани от две неща: трайният интерес към т. нар. „свръхестествени“ явления и не по-малко трайното отвращение към всичко официално установено — власт, църква, учебникарски истини и светски нрави.

От Европа Е. П. заминава за Египет, а от там — за Сирия, за да се появи по-късно в Южна Америка, където живее в най-примитивни условия сред местните племена. Подир туй прекосява Тихия океан и стига до Индия, с намерение да се прехвърли в Тибет, обаче британските власти й попречват да продължи пътуването си и тя поема отново към Европа, ала спира в Египет, за да изучава древната магия с коптския маг Метамон. Озовала се в Италия, Елена се свързва с въстанниците на Гарибалди, бива тежко ранена в една схватка и пак едва се разминава със смъртта. След като оздравява тя продължава странстванията си, този път из Канада, където живее сред индианците, за да опознае нравите им. Като компенсация за тайните, които й разкриват, туземците я обират и Е. П. се прехвърля в Тексас, за да потъне в грубото всекидневие на траперите. Отегчена и от тях, тя се отправя към Нови Орлеан с цел да изучи черната магия, практикувана от племето Воду. Макар и успяла да проникне в средата на вещерите, Елена едва не заплаща с живота си за своята любознателност.

Ново пътуване към Индия. Този път Е. П. успява да се прехвърли в Тибет и да посети редица тибетски манастири. Подир опасно лутане из Хималаите при тежките условия на суровия климат, тя отново е в Индия, където получава нареждане от Учителя да се върне в Русия. Твърде своевременно нареждане, тъй като Елена едва е напуснала страната, когато избухва известният бунт на синаите.

Най-сетне, подир шест години скитничество, младата жена е отново при семейството си в 1857. Но това е само първата част на изпитанието. През 1863 Е. П. повторно се впуска в скитническия живот, а през 1867 за трепи път предприема пътуване до Индия, и се прехвърля в Тибет. Настъпило е времето на нейното истинско посвещение. Тя стига до езерото Пелте, за да се отправи към Куенлун и някъде там, сред лабиринта на заледените хималайски хребети изчезва за три години от очите на „цивилизования“ свят.

„Някъде там“… По понятни причини Елена не е дала никога никому точни сведения за местопребиваването си, но и не е крила, че се е намирала в близост до двамата големи Учители Мория и Кутуми. Естествено всеки е свободен да вярва било на Е. П., било на нейните врагове, които винаги са оценявали свидетелствата й като „фантазии“. И все пак, понеже не е без значение дали с доверие или с недоверие ще се насочим към една нова материя, нека ни бъде позволено Да приведем две свидетелства в защита на нашата теза за посвещението на Е. П.

Първото свидетелство е едно писмо от лелята на Е. П. — Фадеева, която в ни най-малка степен не е споделяла възгледите и вярванията на своята племенница. Писмото е с дата 26 юни 1884 и е адресирано до полковник Олкът. Ето част от него:

„Преди две или три години писах на г. Синет и му разказах какво ми се случи с едно писмо, получено от мене по необясним начин, додето племенницата ми беше на другия край на света. Никой не знаеше къде всъщност се намира тя и това ни причиняваше голямо безпокойство. Всичките ни издирвания се бяха оказали безплодни. Бяхме стигнали до там, да я смятаме за мъртва, когато получих едно писмо от този, когото мисля че наричате «Кутуми» и което ми беше донесено по най-непонятен и най-тайнствен начин в дома ми от един пратеник с азиатско лице, който подир туй изчезна просто пред очите ми. Това писмо е още при мене. Ще ви го изпратя веднага…“

А ето и част от въпросното писмо на Учителя Кутуми:

„Благородните сродници на г-жа Е. Блаватска нямат никаква причина да се опечаляват. Тяхната дъщеря и племенница не е напуснала тоя свят. Тя е жива и желае да извести на тези, които обича, че е добре и се чувства твърде щастлива в далечното и непознато убежище, избрано от нея. Тя бе много болна, но вече не е, защото благодарение закрилата на Буда е намерила верни приятели, които се грижат за нея физически и духовно…“

В неизвестната долина сред Хималаите Е. П. получава първи сведения за Тайното учение, но съвсем не и точни наставления за предстоящата си дейност, както твърдят някои автори. Внушено й е само, че трябва да се върне в Европа и тя заминава с някакъв търговски кораб, пренасящ барут. По време на плаването стоката експлодира и корабът потъва. Е. П. е между малцината пътници, успели да се спасят от удавяне. Първоначално Елена се установява в Париж, където живее с брат си, додето ненадейно получава нареждане от Учителите да замине веднага за Ню Йорк и да чака там по-нататъшни инструкции. Тя тръгва още на следния ден и се озовава през юли 1873 в Америка почти без средства, настанява се в мизерна квартира, а понеже инструкциите все още не идват, опитва се да преживее някакси, като прави изкуствени цветя. Този живот в немотия и пълна неизвестност трае повече от година, чак до септември 1874, когато й бива съобщено, че трябва да потърси своя бъдещ сътрудник и че този сътрудник е полковник Олкът.

Този път съдбата или някой друг й се притичва на помощ. Точно по това време вестник „Дейли График“ публикува два пъти седмично очерци за свръхестествените явления, наблюдавани в някаква ферма на щата Вермонт. Очерците са подписани от полковник Олкът. И Елена заминава за Вермонт.

„Позволете, мадам, — казах аз, като й предложих огън за цигарата…“ И ето, че след встъпителната струя дим започва онова сътрудничество, от което лумва големият огън.

Ако изключим страстта към тютюна и към свръхестествените явления, трудно можем да намерим някакви други допирни точки между тия двама души, тъй диаметрално противоположни по характер, че всяка идея за съвместна работа изглежда нелепа.

Истинската Блаватска няма много общо с онзи идеализиран образ, който известни теософи извайват след нейната смърт. Сам Олкът пише, че не познава друга „историческа личност, у която доброто и лошото, светлината и сянката, мъдростта и лекомислието, духовното, ясновидството и липсата на здрав разум да са били така примесени“. Макар да изпитва уважение и дълбока привързаност към своята дългогодишна съратница, Олкът изнася в тритомната си „История на теософското общество“ множество факти, които никой не е оспорил и които донейде потвърждават горната оценка.

Е. П. ни озадачава дори още с външния си вид, тъй както ни го предават старите фотографии. Лице на жена без възраст, безучастно и в същото време одухотворено, с нещо азиатско в структурата и с втренчен поглед, съсредоточен сякаш не в нас, а през нас в отвъдното. Израз на сфинкс — бихме казали, ако сравнението не звучеше прекалено банално. Самата Блаватска, със свойствената й самоирония ни е оставила доста по-неласкава характеристика за външния си вид: „Една стара жена, четиридесет, петдесет, шестдесет, осемдесет години, без значение. Една стара жена, чиито калмуко-будо-татарски черти не са били никога хубави, дори в нейната младост. Една жена, чието лошо телосложение, мечешки маниери и мъжки привички са твърде подходящи за да ужасят всички красиви дами, добре пристегнати и добре издокарани.“ (1878).