Тайното учение

В този смисъл Учителят ни говори, че при възприемане на Учението е необходима определена тържественост. Става дума не за баналната показна тържественост, а за особеното вътрешно чувство, произтичащо от съзнание за значението на мислите, важността на действията и величието на Този, който ни наблюдава и оценява. Тържественост, в смисъла на съсредоточеност, на извисеност на духовното ни същество.

„Да бъдем тържествени. Да не добавяме смут към напрежението на пространството. Няма да проявяваме суетене, когато можем да предчувстваме действията. Няма да се скрием в облак прах, когато трябва да имаме чиста далнина. Да изречем слово на обич като здрав щит.“ (М.)

Ако в мислите ни, отправени към Учителя, трябва да звучи тържественост, то в отношенията ни с околните трябва да има търпимост. След като говорихме за нетърпимостта, този въпрос, макар и от обратен аспект е вече засегнат. Следва само да припомним, че и в тоя случай не става дума за етикеция или благонравие, а за поука с принципиално и съвсем практическо значение, почерпена от многовековния и, уви, горчив човешки опит.

„Ще запитат — как да защитаваме Учението, без да отговаряме на нападките? Най-добрата защита ще бъде развиване на действието в невраждебна посока. Враждебните твърдения могат да бъдат разбити със създаването на нови крепости. Знаете, че ние не избягваме враговете, но не бива да се хабят сили по тях.“ (М.)

И още:

„По-рано сте чели: «И възрадва се духът мой на Бога, моят Спасител», а сега кажете — «И възрадва се духът мой на Бога, твоят Спасител.»

«Тържествено говоря — в това е спасението. „Да бъде твоят Бог!“ Така кажете на всеки и, разменили си Бога, тръгнете към Единния.»“

Тия думи са от изключителна важност за разбиране смисъла на Живата Етика. За разлика от толкова движения, стремящи се да печелят престиж чрез отричане на „конкурентните“ школи, Живата Етика се основава не на отрицанието и противопоставянето, а на търпимостта и сътрудничеството.

Да се стремим към сътрудничество — това е още един начин да се стремим към самоусъвършенстване. Сътрудничество не се постига насила нито със случайни хора. Но представи ли ни се случай да установим връзка с такива, които също като нас искрено се стремят към истината, подобен случай трябва да бъде използван. Защото усилията на трима души, събрани в името на едно общо дело, не се равняват на механичния сбор на тия усилия, а прерастват в далеч по-голяма величина. Единодействието представлява могъща енергия, независимо дали сме заедно или си сътрудничим от разстояние:

„Полезно е приятелите да се съветват, да си изпращат взаимно в определен час добри мисли. В такова действие ще има не само укрепване на доброжелателството, но дезинфекция на пространството. Последното е твърде необходимо. Отровните еманации не само заразяват човека, но и се наслояват върху околните предмети. При туй такива наслойки са винаги трудно отстраними. Те могат да съпровождат предметите и на далечни разстояния… Добрите мисли ще бъдат най-добър пречиствател на обстановката… Но трябва да се учим на такива послания. Те могат да не съдържат определени думи, а само да насочват добро чувство. Така сред обичайния живот може да се твори много добро. Всяко такова послание е като очистителна мълния.“ (М.)

Не само в книгата, многозначително озаглавена „Община“, а и на редица други места Учителят ни разкрива значението на сътрудничеството. Идеята за общината обаче не следва да се разглежда като проект за създаване на селища от съмишленици, по примера на различните секти. Адептьт няма предвид елементарните форми на общежитие, превръщащи се с течение на времето по-скоро в принуда, отколкото в благоприятна обстановка. И Общината, за която става дума, е духовна община, а не физическо местожителство. Елена Рьорих пише:

„Учението на Живата Етика никъде не настоява за тясно общежитие. Даже обратното, предупреждава именно против телесната блъсканица. Непрестанно се повтаря, че сътрудничеството трябва да се проявява във всекидневния бит, при всички условия, в които ни е поставил животът. Но телесната блъсканица и всякакви дреболии на живота създават тежка атмосфера, в която вместо единство се засилва злостното разединение. Нужно е съзнателно сътрудничество винаги, навсякъде и във всичко. Обаче всички изкуствени обединения не са водили и няма да доведат до нищо добро.“

„Може успешно да си сътрудничим и когато се намираме в различни градове и даже страни.“

„И тъй, общината следва да се разбира не в тесен, а в най-широк смисъл. Именно като сътрудничество с цялото човечество, с всички светове, с всичко съществуващо. Хората тъй страдат от недостиг на дружелюбно отношение един към друг, затова отделянето им в затворени общини още повече ще укрепи отчуждението им от световната община, която вмества в себе си цялото човечество, всички планове на битието.“

Освен възможното сътрудничество с приятели и близки, съществува и по-висша форма на духовно общуване — връзката с хора, които са далеч пред нас в еволюцията си. Така възниква въпросът за Учителя. Разбира се всеки по-издигнат човек може да бъде до известна степен учител на всеки по-изостанал. А ако даден човек е значително напреднал в развитието си, той може да напътства духовно и големи групи хора. Такъв е бил случаят с Елена Блаватска, както по-късно и с Елена Рьорих.

Не е изключено обаче да сме лишени от контакт с човек, заслужаващ да бъде наш ръководител и дори да нямаме връзка с обикновени съмишленици. Не е ли съвсем нормално при такова положение да се усетим изолирани, изоставени сами на себе си? Възможно е наистина да се поддадем на подобно усещане, особено ако още не сме опознали добре Живата Етика. В един параграф Учителят казва, сякаш между другото: „Трябва да се осланяте на незнайните и невидимите“. Това, естествено, съвсем не е казано между другото.

В началото на пътя, а дори и по-късно, ние рядко си даваме сметка, че щом сме тръгнали, значи вече не сме сами. Ако стремежите ни са достатъчно дълбоки и чисти, можем да бъдем уверени, че около нас вече има такива незнайни и невидими, готови да ни помогнат, поне дотолкова, доколкото им даваме подобна възможност. Това не са непременно Великите Учители, а са светли същества от Тънкия свят, привлечени от нашите благородни вибрации. Що се отнася до Адепта, към когото е устремена мисълта ни, то връзката с него зависи изцяло от самите нас. Ако усилията ни са достатъчно настойчиви, ако доверието ни е достатъчно силно, ако обичта ни е достатъчно пламенна, Великият Дух не може да не ни забележи: „Когато ученикът е готов, явява се и Учителят.“ (М.)

Не случайно споменаваме за доверие и обич. Както е казано в една от книгите, „Учителят не се нуждае от почитание, но доверието към Учителя ще бъде единствена жизнена връзка с Висшия Свят.“ Колкото до обичта, тя е най-късият път към всяко достижение. Обичта към хората, към Адепта, към Йерархията.

„Мярката на разбиране е степен на обич. Можеш да научиш редовете дословно и все пак да си останеш мъртвец, ако знанието не се съгрее от обич.“

„Истина е, когато се научат да документират еманациите на чувствата, ще видят, че именно обичта преди всичко привлича огъня на пространството. Който е казал — обичайте се един друг, той е бил истински Йога… В сравнение със сиянието на обичта, най-силната ненавист дава върху отражението само гнусно петънце. Затуй обичта е истинската реалност и ценност.“

„Говоря за обичта не отвлечено, а като физиолог. Смятам, че ако необходимостта е двигател, то обичта е просветител.“ (М.)

Споменаваме за доверие и за обич като за две неща, но в отношението ни към Учителя те са едно и също чувство, онова пламенно чувство, което при достатъчно устремление, ще предизвика съответен отзвук от страна на Учителя и така между ученик и Ръководител ще се установи онази жива сърдечна връзка, наричана „Сребърна нишка“. Тази връзка не се установява лесно, ала веднъж установена, тя завинаги ни дарява сили и закрила, защото е нетленна. И тежко на онзи, който, получил Сребърната нишка, се окаже недостоен за нея и предизвиква прекъсването й. Той ще понесе възможно най-тежката съдба — съдбата на предателя. Именно затуй Сребърната нишка не се дава прибързано. Именно затуй самите ние следва да се уверим в качествата и възможностите си, преди да се устремим към нея.