Тайното учение

„Главното е да се научиш да мислиш насаме. Да помниш отговорността на мисленето. Наистина, мисълта разрушава най-здравите прегради. Съмнението, раздразнение, и самосъжалението могат да бъдат съзнателно отстранени.“ (М.)

Ние и без туй — искаме или не искаме — винаги мислим. Това обстоятелство е достатъчно да ни убеди, че става дума не да мислим по привичка и по старому, нито откъслечно и инертно, нито във формата на тия смътни паразитни мисли, следващи ни като досадни мухи. Ако вече сме разбрали, че мисълта е енергия, следва да разберем и това, че на нея като на всяка енергия е необходим простор за изява и широта на приложението. А туй означава, че трябва да се стремим към онова разширение на съзнанието, с което уви рядко могат да се похвалят и хора, мислители по професия:

„Най-ужасният бич за човечеството е неговият тесен мироглед. Най-добрите хора смятат, че техният кръгозор е главен ключ към спасение на света, но границите на тия светогледи не отиват по-далече от физическия свят. Представителите на Църквата предлагат на народа духовно спасение, но не отиват по-далече от физическия свят. Народните вождове насочват мисленето на своите народи към преустройство, но не водят по-далече от низшите сфери. Тъй могат да се изброят всички степени на човешко водителство и става страшно за тази безизходица, в която е навлязло човечеството. Наистина, само преустройството на Света и прераждането на съзнанието могат да разбудят енергиите, нужни за поддържане на планетата.“ (М.)

И още:

„Кой може да измени съдбата? И къде е опората? Само върху мисълта. Хората не вярват достатъчно на мисълта. Волята на хората е застегната със седем възела. Човек казва — събрах цялата си воля. А при туй, в това време той се е и боял, и съмнявал, и е ненавиждал, и се е колебаел. Така волята не действа… Ако се събере цялата воля, то все пак не може да се привлече огъня на пространството. Тези явления на стихията не са подчинени на заповед, но израстват от разширение на съзнанието. Наричаме съзнанието наша градина, където растат плодовете на труда.“ (М.)

Ако се опитаме да направим инвентар на всекидневните ни мисли, ще установим, че те са отражение на себичността и са свързани най-вече с тясно личния ни свят. Световните събития — доколкото засягат личното ни бъдеще, икономическата ситуация — доколкото засяга личното ни материално състояние, положението на близките ни — доколкото върху тях са фокусирани всички вътрешни резерви на нашата обич, служебните въпроси, паричните грижи, някое хоби, някоя вестникарска рубрика, някоя телевизионна програма — до това в общи линии се свежда теренът на нашите размисли.

Разширяването на съзнанието означава на първо място да се изтръгнем от теснотията и душната атмосфера на тоя обичаен терен. Да се огледаме и да видим, че от него е изключено най-важното: нашата мисъл за бъдещето, но не това, приключващо на гробищата, а истинското, продължаващото в Безпределността; нашата мисъл за хората, но не тия от семейния кръг или учреждението, а цялото човечество; нашата мисъл за Йерархията, но не служебната, а безсмъртната Йерархия на Светлината; нашата мисъл за света, но не тясно личния свят, а Вселената.

„Трябва да се стремим към най-абсолютното. А най-абсолютното притегляне ще бъде към далечните светове. Земната красота се губи в сиянието на надзвездните лъчи. Земната наука, помнеща с труд вчерашния ден и незнаеща утрешния, е нищожна в течението на зараждащите се светила.“

„Как можем да се приближим към посочения Абсолют? С техника не може, с наука земна не може, с изобразително изкуство не може. Може само с разширение на съзнанието, когато земното същество поглъща еманациите на далечните сфери. Затуй, приближилите се до нас или по-вярно до границите на земната орбита, губят специалността. Само в съзнанието за всеобемност може да се пренесе блясъкът на светилата. Но за да се вмести този блясък, трябва да запалим своите вътрешни огньове.“ (М.)

Тия думи съвсем не са отрицание на задълбочените познания, нито оправдание на дилетанството. Те просто сочат, че трябва да отидем отвъд границите на тясната си специалност, каквато и да е тя, и да се насочим към необятните простори на Вселената. Човек, както вече се посочи, не може да знае всичко, но той е длъжен да знае най-важното за света и битието, защото само така ще усети живота в цялата му пълнота:

„Чувството за отсъствие на специалност е наше чувство, защото ние живеем за целия комплекс на живота. Всеки специалист, приближаващ се до нас, неминуемо губи едноцветните си очила. Затова старайте се още от сега специалността да бъде едно от блюдата на вашата трапеза. Като птиците над земята, като пчелите над всички цветя, ние можем да усвояваме целостта на мирозданието.“ (М.)

Една от основните придобивки на разширеното съзнание е чувството за съизмеримост. Едва когато мисълта ни привикне да обгръща живота в цялото му многообразие — от дребните явления на всекидневието, до далечните светове — едва тогава ще си изработим и реална градацията стойностите, едва тогава ще добием точна мярка за важното и маловажното.

„Строителят трябва да знае каква тежест да положи върху стълбовете на дома. От несъизмеримостта произтичат — разрушенията, кощунството, лъжата, предателството и всички безобразни явления.“

„Нима може да се строи здание там, където на бълхата приписват свойството на гигант; където ценят ръжена повече от Господ; където вихърът се сравнява с полета на комара?“

„Условието на Братството е пълната съизмеримост на мисли и на изрази — това е опора за правдата на красотата. Да се упражнява в живота, леко, без премълчаване и преувеличение.“

Чувството за съизмеримост ще ни предпази както от обидното подценяване на великите сили и закони, така и от безразсъдното преувеличение на преходни и несъществени явления. Съизмеримостта ще ни даде възможност да намерим точното място и на житейските проблеми, и на космическите процеси. Защото Учението желае да насочи погледа ни към далечните Светове, но съвсем не ни съветва да пренебрегваме земните задачи.

„Нека мислите постигат полезни полети. Трябва да се възпитават тъй, че далечните разстояния да не смущават мислителите. Преди да се почувстваш гост на всички планети, следва да приучиш съзнанието си към малките размери на Земята. Особени престъпления са се зараждали от несъизмеримостта на представите за Земята и нейното място във Вселената…“

„Затова мисълта трябва да обхване не само Земята, но да обича и полетите към далечните светове.“

„Смятайте се не земни жители, а вселенски.“ (М.)

Заедно с това обаче Учителят напомня:

„Не оставяйте Земята безпризорна. Осъзнаването на далечните светове трябва да разшири съзнанието, но не трябва да ни отвърне от земното страдание. Иначе всеки ще отлети далече и ще изостави своето огнище.“

„Трябва да се съизмерва тъй, че небесното и земното да живеят в мир.“

Именно затуй, когато Адептът говори за размисъл насаме или за съзерцание на далечните светове, това съвсем не е внушение за отшелнически начин на съществуване. Безспорно следва да намираме място и време, за да се изолираме и помислим спокойно, ала туй ще бъдат само паузи в нашето всекидневие. Въпросът не е да се откъснем от живота и от житейските си задължения, а да ги преосмислим, да се отърсим от излишното и да се насочим към същественото, да се освободим от рутината, да организираме бита си по новому. Усъвършенстването се реализира именно в живота, а не в някаква специална школа за усъвършенстване.

„Всяко движение на съзнанието трябва да се устремява към потока на еволюцията. Всяка крачка в живота — да се смята неотделима от усъвършенстването. Застиналата форма е пригодна за повторение, но потокът не повтаря нито една вълна. Сънят или будността, работата или отдихът, движението или покоят — всичко еднакво ни носи към завършване плана на живота. Като откъснати листа — ще кажат несигурните. Като засяти зърна — ще кажат разумните. Като стрели на светлината — ще кажат смелите. Който се плаши от шума на потока, той още не се е родил духовно.“