Страница 32 из 48
Познанието чрез сърцето е познание на синтеза. Учителят говори за „прекрасното привличане на магнита на сърцето, което съединява всички явления“.
И още: „Да виждаш с очите на сърцето; ду чуваш звуците на света с ушите на сърцето; да прозираш бъдещето с разбирането на сърцето; да помниш миналите натрупвания със сърцето, така стремително трябва да вървиш по пътя на издигането.“
Подобни изрази — да виждаш, да чуваш, да помниш със сърцето — могат да ни се сторят странни, ала това ще означава само, че не сме проумели истинския смисъл на понятието — „сърце“ и го възприемаме в духа на физиологията, за която сърцето не е нищо повече от мускулна помпа.
Сърцето, най-сетне, това е центърът, който ни свързва с най-светлото — с Адепта: „Сребърната нишка на съединение на Учителя с ученика е великият магнит на сърцето.“ (М.)
В трудовете по йогизъм и окултизъм се определят различен брой центрове. Ние нямаме намерение да навлизаме в тази обширна материя и се ограничаваме да споменем само центровете, за които говори Учителят.
Йогизмът в течение на векове е разработил и съхранил сложна система от упражнения и похвати за „пробуждане“ на центровете. Без да оспорваме ефикасността на някои такива похвати, смятаме за уместно да напомним, че Елена Рьорих многократно обяснява в кореспонденцията си каква опасност представляват за западния човек всички опити да развиваме самодейно центровете си, въз основа на разни рецепти, случайно прочетени или дочути.
Тук следва да се спомене и за твърде резервираното отношение на Учителя към всевъзможните упражнения, целящи физическото развитие на тялото, включително и тия на Хатха-йога. Дори когато не се касае до самоцелно развиване на мускулатурата, а до грижи за здравето, този род упражнения не се препоръчва особено. Здравето и физическите сили могат да се поддържат по същия начин, по който постепенно може да се стигне и до развитие на центровете. А това е очистването на мисълта, разширяването на съзнанието, сърдечната връзка с Учителя, стремежът към далечните Светове. Към тия основни и чисто духовни средства вече могат да се прибавят и грижи от битов характер — чистота на тялото и на обстановката, чистота и умереност в храненето, използване на някои билки, смоли и минерални вещества за поддържане здравето и нервното равновесие.
И все пак, най-важното си остава мисълта. Необходимо е винаги да помним, че и собственото ни благополучие, ц това на околните, зависи до голяма степен от мисълта. Всяка мисъл, пратена в пространството, ще застигне някого и ще предизвика съответни последици. А нерядко се случва мисълта ни да се върне и към самите нас. Особено, ако това е лоша, нараняваща мисъл. Макар насочена към някой друг, тя често рекушира и поразява самите нас.
Що се отнася до чуждите мисли, които ни връхлитат, те също са в зависимост от нашите, сиреч от собствената ни нагласа. Именно затуй един ще привлича чистите и радостни мисли, а друг — мрачните и злотворните. Ако бихме могли само да видим как насищаме пространството с мислите си, вероятно бихме ги излъчвали с по-голяма предпазливост.
„Всеки миг човек или твори, или разрушава. Светът е изпълнен с противоречиви мисли. Множество болести са заложени от мисли на разрушение. Множество убийства стават на далечни разстояния от мисли или от кръстосване на мисли, но почти невъзможно е да се внуши на човека, че неговото преимущество е в постоянното мислене. Невъзможно е да се изрази, доколко е отговорен човек за качеството на мисленето си.“
„Безумците не знаят какво владеят! Обикновено към разточителството се отнасят с презрение, но нима мисълта не се разхищава? Нима великият дар, получен с труд, не се унищожава? Мисълта, като велик дар от Учителя, пропада в невежествени действия. Тъй хората са готови да предадат дори своята планета, само за да не помислят.“ (М.)
Този, който прояви необходимата добра воля и постоянство да пречисти душевния си живот, се превръща в източник на благотворно въздействие за околните, и заедно с туй става неуязвим за покушенията на тъмните сили. Развитите центрове излъчват силни и съзвучни помежду си вибрации, образуващи невидима, но и непроницаема защитна мрежа, в която се разбиват всички враждебни еманации.
„Защитната мрежа се образува от най-тънки енергии. Всички центрове взимат участие във формирането на този мощен щит. За (образуването на) пълен кръг е необходимо всички духовни центрове да увеличат налягането на своите енергии. От центровете на духа трябва особено да се засили сърцето, защото то в своята мощ може да трансмутира мисленето. Правилното мислене ще даде устойчивост, която е първото условие. Устойчивостта ще изгони двойствеността, страха и съмнението. Защитната мрежа може да запази човека, правейки го неуязвим. Но неговият щит може да се утвърди само тогава, когато всички тънки енергии са хармонизирани… Хората, живеещи с низшите (си) центрове, не притежават защитна мрежа. Обсебените нямат този щит.“ (М.)
Но ако мислите могат да поразяват и да лекуват, ако могат да упражняват въздействие върху хората, без оглед на разстоянията, ако могат при съответна синхронизация на вибрациите да служат като способ на комуникация, ако могат най-сетне да създават около човека защитна мрежа, то всичко туй означава, че те са изключително важни не само в нравствен аспект, но и от материално-практична гледна точка. Тъкмо това се стреми да ни внуши Учителят.
По времето, когато започват да излизат книгите на Живата Етика, подобен възглед се е струвал на мнозина направо абсурден. В наши дни обаче той съвсем не изглежда абсурден даже на хора, лишени от всякакви допирни точки с Учението. От години насам в редица строго секретни научни лаборатории настойчиво се работи върху практичните аспекти на проблема — внушение на разстояние, мисловна комуникация на разстояние и пр. И работата, както можем да се досетим, се води съвсем не с цел да се облагороди човешкият род, а с цел да се прибави още едно оръжие към колосалния разрушителен арсенал.
Може би тъкмо това трябва да накара и нас да оценим оръжието на мисълта и да се постараем — всеки според силите си — да го използваме, не като добавъчно проклятие, а като благодат.
Християнският свят в продължение на двадесет века е понасял несгодите на физическия живот, уповавайки се на задгробния. Хората са вярвали или са се стараели да вярват в „отвъдното“, без дори да си дават сметка, че ако църковната догма е истинна, това „отвъдно“ едва ли ще им предложи спасение. Вярно е, че там нейде трябва да се намира Раят, но Раят е за праведните, а колко и кои са тези, праведните? Що се отнася до останалите, тях ги очаква Адът с неописуемите си мъчения или в най-добрия случай — Чистилището, представляващо също ад, само че по-поносим, нещо като ад с климатична инсталация.
Хората, отказващи да възприемат църковната версия за „отвъдното“, са се опитвали да открият някакъв смисъл в самото земно съществуване, но обикновено не са успявали. „Животът — бе казал героят на Шекспир — е история, разказвана от идиот, пълна с шум и ярост и лишена от всякакъв смисъл.“ Веруюто на екзистенциализма, оповестено четири века по-късно, не е много по-различно. Житейската мисия на човека — според тази концепция — е едно усилие за превъзмогване, едно усилие, което може да бъде благородно и героично, но винаги е безполезно. Нещо като изтощителния труд на митичния Сизиф, който тласкал нагоре по стръмнината огромната канара, но едва стигнал с нея до върха, тя отново се сгромолясвала в бездната и всичко трябвало да започне отначало.
Именно по повод на скептицизма и на суеверието Учителят казва:
„Учените са предложили едно остроумно по тяхно мнение утешение: «Човек започва да умира от момента на раждането». Утешение бедно и траурно. Но ние казваме — човек се ражда вечно и особено в момента на тъй наречената смърт.“
„Служителите на изопачените религии поощряват своите питомци да купуват места на гробищата, където, при своевременна грижа, те ще лежат по-изгодно и по-почтено от другите, по-бедни и незаслужаващи поради туй дълги молитви. Тамянът за тях, бедните, ще бъде долнокачествен и певците ще пеят твърде зле.“