Само за мъже

Лиза изгрява от килера като истински разгул на елегантност. Тя си е купила две пролетни рокли и сега ги пробва една подир друга, за да реши коя тъкмо да сложи вечерта, когато Владо ще я води на ресторант.

— Добре ли съм? — пита дамата, като се завърта леко, за да ми предостави формите си от всички страни.

„Струва ми се, че тия големи божури твърде предизвикателно са разцъфтели върху задника ви“ — би следвало да отговоря. Но се задоволявам да кажа:

— Само махнете това невъзможно коланче.

— Но то подчертава талията — твърди Лиза, като се оглежда в сънните застинали води на олющеното огледало.

— Обаче прекалено изтъква другото, дето следва под талията.

— Каква мъка — да си нестандартна! — въздъхва леко жената, като маха коланчето.

— Така е по-добре — промърморвам.

— Но аз не съм чак толкова правоъгълна, Тони. Аз имам талия — напомня Лиза.

— Ами имайте си я.

— Да, но така не личи.

— Дайте да видим другата рокля — предлагам, за да прекъсна спора.

Тя влиза отново в килера, а след малко отново се показва, сега вече само по комбинезон.

— Другата въобще няма колан…

— Толкова по-добре. Облечете я. Макар че всъщност, ако питате мене, тъй както сте сега, е най-добре.

— Не ви е срам.

— Я чакайте — казвам. — Вдигнете ръце и ги сложете на тила.

— Защо тия фокуси?

— Сложете ги, ще ви обясня.

Тя заема позата с такова старание, че бюстът й едва не изхвръква над комбинезона.

— Да — кимам. — Така наистина сте най-добре. Напомняте ми за голите жени, които съм гледал в една книга, когато съм бил още дете. Нали знаете, че детските спомени са опасно нещо. Там е началото на сума сексуални мании.

— Но, Тони, какви ви прихващат? — вдига вежди жената, явно озадачена.

Вдига вежди и спуска ръце, като продължава да ме гледа, сякаш да провери дали не съм болен.

— Не съм болен — уверявам я. — Преценявам просто силните и слабите страни на физиката ви.

— Нямам слаби страни — промърморва Лиза. — Достатъчно съм пълна, за да имам слаби страни.

Подир което подхвърля:

— Слаби страни имат вашите любимки.

— Но вие сама казахте, че Беба приличала на вас — напомням.

— Беба ли се казва? Нямам предвид нея, а онази от снимката.

— Коя „онази“?

— Ами същата, дето снимката й се въргаля тук между старите ви вестници.

Горката Бистра. Да би знаяла, че съм оставил снимката и да се въргаля между куп стари вестници.

— Не ви ли харесва? — питам. — Е, не е като мацката от онова списание, но все пак…

— И двете са почти еднакво разголени. И почти еднакво безсрамни. Но може би такъв е вашият тип.

— Не е мой тип — пояснявам, — а е моя жена. Искам да кажа, бившата ми жена.

— В такъв случай прощавайте.

„Бившата! — не чуваш ли? — повтарям на ума си. — Какво има да прощавам“.

Лиза пак изчезва в килера, обаче това не е за дълго.

— Добре ли съм?

Тя отново е образец на елегантност, малко масивна може би, но нелишена от чар. Най-важното е, че леко деформираните от носене зимни обувки са заменени с нещо доста по-прилично, а фризурата се е разгърнала в едри тъмни къдри. Тъмни къдри, сред които звучно се обаждат зелените череши на обиците. Любовта разхубавява.

Жената повторно се позавърта леко, за да ми даде пълна представа за тоалета. Тоя път не са божури, а някакви сиви и бели орнаменти, които според мене по биха подхождали за перде.

— Не е зле — избъбрям. — Но какво значение има моето мнение? Питайте Владо.

— Защо ще питам Владо? — възразява Лиза. — Владо трябва да ме приеме такава, каквато съм.

— Ами да ви приеме. Пренасяйте се и толкова.

— Само че не преди да се разпишем.

„Това е похвално, че пазите девствеността си до брачната нощ“, окуражавам я на ума си. А гласно казвам:

— Но нали той вече ви е извадил разрешение за стаята на Несторов?

— Това никога няма да му го простя — навъсва се леко дамата. — Човекът едва се беше поминал, а той вече тръгна да му взима стаята.

— И да е избързал малко, то нищо не променя — забелязвам. — Никой покойник не може да остане в стаята си.

— Това няма да му го простя — повтаря Лиза. — И не мога даже да си представя как ще се нанеса в стаята на другаря Несторов.

— Тя вече не е негова — напомням.

А понеже жената продължава да прави пробни стъпки и да сменя позите, добавям:

— Не допусках, че сте суетна.

— Нима това е суетност — да желаеш да се харесващ?

— Мисля, че да.

— А вашето не е ли суетност, като искате на всяка цена да не се харесвате, изобщо да правите лошо впечатление?

— Не съм разсъждавал по въпроса, но допускам, че също е суетност. Мъжката суетност е по-неприятна от женската. Прикрита е.

— Владо не е суетен — забелязва Лиза, като сяда на обичайното си място.

Предполагам, че тия нови обувки доста я стягат.

— И Петко не е суетен — забелязвам на свой ред.

Подир което бързо сменям темата:

— Владо вече не се ли дразни, че все още сте при мене?

— Представете си: не! Вероятно не е ревнив.

Това, че не е ревнив, почва малко да ме ядосва. Подяжда ми самочувствието. Ако не беше Лиза, а някоя Бистра, бих му сложил такива рога, та да ме запомни.

— Наистина странно, че не се дразни — промърморвам почти на себе си.

— Дразните се вие — подхвърля дамата. — Изглежда, че този килер страшно ви е нужен.

— Напротив, съвсем излишен ми е. Смятам в най-близко време да ви го отстъпя заедно със стаята.

— Със стаята?

— Ами да. Заминавам.

— Заминавате?

Тя почва да става отегчителна с това повтаряне на собствените ми фрази. И понеже ме гледа, полуотворила пълните си устни, сякаш не вярва на ушите си, обяснявам:

— Сменям местожителството. Един покоен приятел бе казал навремето, че трябва да излезеш от консервената си кутия. Бях го забравил този мъдър съвет, но сега си го спомних и реших да го използвам.

Жената изглежда съвсем попарена. Сякаш не аз си отивам, а Владо.

— Значи няма да бъдете тук за сватбата?

— Защо? Да не сте ме готвели за кум?

— Не, но просто така…

— Ще бъда с вас мислено — уверявам я. — Смятам, че доста време прекарахме заедно, за да се съмнявате в това.

Тя не казва нищо. Става бавно и бавно се запътва към своя килер, докато аз продължавам да се изтягам на леглото, като се питам защо всичко се получи толкова тъпо с това заминаване.

В тия последни дни имам възможност все по-често да оставам сам вечер, защото Лиза и Владо все по-често излизат, за да използуват докрай ергенския си живот. А за да няма излишен разгул в тоя ергенски живот, живеят го заедно.

В тия последни дни тя сякаш се е поотчуждила от мене и дори когато сме насаме, не подхваща предишните разговори, а мълчи или се задоволява с прозаични фрази, като да спра ли радиатора и искате ли кафе. Хладината май се промъкна помежду ни в онази вечер, когато съобщих за скорошното си заминаване. Странна жена. Може би скърби, че загубва един кум. Или може би си въобразява, че ще се оженим тримата — тя, аз и Владо, — като ние с нея постарому ще си живеем горе, а Владо ще го оставяме долу да си пише домашните.

Всъщност радвам се за нея. Сега, след като Допотопния си е отишъл, а аз заминавам, този мрачен приют за корабокрушенци най-сетне ще добие приветливия вид на семейно гнездо. Ще има достатъчно място за новобрачните и за възрастния баща, и за Петьо и всички ще бъдат свои.

Да, радвам се за нея. Сега най-сетне изцяло ще осъществи своя план за малко уют и бояджиите ще влязат, за да облеят опушените стени със светлина и може би даже миризмата на свежа боя ще успее да се пребори с тоя упорит дъх на влажен мухъл.

Да, истински се радвам за нея и си казвам, че има право на малко уют и семейна топлота и чисти отнощения след всичките тези години на несрета и несполука и кал.

И ако изпитвам леко пренебрежение към бъдещия жених, поне съзнавам, че то е от чиста завист, защото той има тъкмо онуй, което липсва на самия мене — вътрешно равновесие, увереност в себе си, творческа работа, ясна цел в живота, а сега вече ще има и Лиза.