Само за мъже

— Щом човек има основание да негодува…

— Това не е негодувание — прекъсва ме гостът. — Това не е отпор на злото. Това е клюкарски бъбреж, самозадоволяващо се злословие. Сърби ни и се чешем, и ни е приятно, че ни сърби, защото това ни дава възможност да се чешем. Ровим се в боклука уж от възмущение, но гнилият му дъх леко ни опиянява… И насищаме пространството с добавъчна смрад.

— Още не си влязъл и почна с разсъжденията — забелязва свойски Лиза, като му поднася кафето.

— Не почвам, а продължавам — уточнява Петко. — Продължавам един разговор отпреди доста години.

Известно време пием кафе и пушим мълчаливо. Сетне се сещам, че тия двамата навярно чакат да ги освободя от присъствието си.

— Ще изляза за малко — казвам, като ставам.

— Няма къде да излизате — възразява Лиза с доста категоричен тон, какъвто не е използувала досега спрямо мене. — Обедът е готов, а навън е студено.

— Ако го правиш от тактичност, наистина съвсем излишно е — присъединява се и гостът. — Аз наистина имам да кажа няколко думи па Лизавета, но те не са тайна. Свои хора сме.

— Най-първо да обядваме — предлага дамата.

Тя тръгва да шета, а ние продължаваме да бъбрим, в смисъл че Петко продължава излиянията си, а аз слушам. После обядваме, после пак пием кафе, додето накрая приятелят ми се сеща за какво е дошъл.

— Исках да те попитам, Лизавета, дали не си променила решението си…

— Не съм.

— Понеже мина доста време оттогава, рекох си, че може да си го променила…

— Не съм.

— Това исках да знам. Донесох ти малко пари. Не за тебе, разбира се, за детето…

— Щом са за детето, ще ги взема. Не съм в такова положение, че да откажа — произнася безучастно жената.

— Значи все пак не съм идвал напразно — заключава философски Петко и става.

— Чакай де, къде тръгна? — спирам го.

— Ще вървя. Искам да хвана по-ранен влак.

Той прави две неловки крачки към Лиза, но тя му е обърнала гръб и стои до прозореца, загледана в смътните очертания на ореха, прозиращи през бялото перде. Гостът спира колебливо, после изважда нещо, увито в евтин син плик, и го поставя върху шкафчето с котлона. Тоя евтин плик, доста измачкан и очевидно дълго въргалял се по джобовете, и тази висока самотна фигура, и тая неловкост на израза…

— Вие сте невъзпитана — казвам. — Поне изпратете човека!

Тя се обръща сепнато, сякаш съм я зашлевил, а Петко също ме поглежда, но аз не мога да различа погледа през тъмните очила и само отгатвам: „остави, братче, излишно е“. Сетне гостът леко ми махва с ръка и отваря вратата, а Лиза го сподирва.

— Вие сте груб и нищо не разбирате — казва ми малко по-късно жената, когато отново влиза в стаята. — Когато ми изкрещяхте, аз се мъчех да го изтръгна от сърцето си.

Тя ме гледа с оскърбения поглед на несправедливо ударено куче и очите й са леко овлажнели.

— Не съм ви крещял — възразявам.

И все още ядосан, добавям:

— Все пак той е баща на детето ви.

— Но аз не искам да е баща на детето ми! — извиква тя.

— Ето че сега вие крещите. И въпреки че крещите, не се чувате какво говорите: той е баща, искате или не искате!

— Само физически — отвръща Лиза вече по-спокойно.

— Ваша работа — свивам рамене. — Но доколкото имам сведения за другите ви познанства, той стои доста над тях. Може да не е съвсем в ред, обаче не е мръсник.

— Разбира се, че не е мръсник — съгласява се тя. — И за ваше сведение съвсем си е в ред. Вие не сте в ред. Аз не съм в ред. А той си е добре.

— Значи — другото — промърморвам. — Не очаквах това от вас. Вярно е, че трудно може да издържа семейство…

— Нищо не разбирате — прекъсва ме тя с досада. — Ако той не може, аз все някак си ще мога. Обаче той ще бъде толкова баща на детето, колкото и мой съпруг. Сиреч никак. Щом сте приятели, как не сте усетили, че той си е един свят сам за себе си, който няма нужда от вас, който може да живее до вас, но не с вас, и който от дъжд на вятър ще се сети за вас едва когато го затресе треската да приказва, а след като се наприказва, отново ще ви забрави не защото е безчувствен, а защото си има свой свят и вашият свят не е неговият, и изобщо за какво ми е да живея с такъв човек, с когото няма начин да живееш, а можеш само да делиш покрива, и то в случай че внезапно не го прихванат и не смени местожителството, както вече веднаж го направи.

Тя се запътва към прозореца, сетне се обръща и сяда на обичайното си място.

— Вие в стремежа си да докажете, че е в ред, го изкарахте съвсем луд — забелязвам. — Откачен и безотговорен, колкото си иска…

Лиза поклаща глава и зелените череши на обиците й се разтърсват в знак па несъгласие:

— Но, Тони, той се държи така не от безотговорност, а понеже се смята отговорен за човечеството. Нали знаете, че си е внушил да спасява човечеството. Може това да е мираж, но когато човек непрестанно мисли как да спаси милиони жени и милиони деца, получава се тъй, че не му остава време за жената, с която живее, и за детето, което е създал.

— Но все пак той се е насочил към вас — казвам. — И едва ли от чист женкарлък. Понеже, доколкото знам, Петко и женкарлъкът — това са две различни неща.

— Май че аз се насочих към него — произнася Лиза, като взема една цигара. — Стори ми се съвсем различен от ония там простаци, стори ми се, че откривам нещо съвсем ново… тия негови мисли… особено когато ги чуваш за пръв път…

— Съвсем откачени.

— За вас — положително. Обаче когато го слушах там, сред боровете, в онази гора, която прилича на храм…

— Запознали сте се с него на хижата…

— Да. Бях отишла на екскурзия със семейството на братовчедка ми и те продължиха към върха, понеже се бяха зарекли да стигнат до върха, но аз не съм амбициозна и бях капнала, затова останах при хижата.

Тя по обичая си запалва, колкото да има нещо да й дими между пръстите, и продължава да разправя как се запознала с Петко и какво запитал той, а тя какво му отговорила и какви идеи взел да й развива, идеи, които са ми твърде познати, за да поддържат вниманието ми. Обаче тя продължава да разправя, тя винаги охотно разправя, особено ако не я питаш и особено ако историята не те интересува.

— Почти през целия ден бяхме заедно, но денят свърши и трябваше да слизам с нашите, а той рече: няма ли да останете, сега небето почва да се пълни със звезди, долу в равнината никога не можете да видите такива звезди, тъй едри и толкова много, а аз викам: съжалявам за звездите, но е време да тръгваме, и си тръгнах…

Тя замълчава, като че очаква да произнеса обичайното „а после“? И понеже не произнасям нищо, сама заключава:

— След четвърт час се върнах обратно… Не знам защо го направих. Сигурно защото, както сам веднаж казахте, действията ми заместват мислите. Първо извършвам глупостта, а после я осъзнавам. Във всеки случай върнах се, така че натрапването беше от моя страна.

— Разбирам ви — кимам. — Звездите имат голяма притегателна сила. И Петко — също, предполагам, доколкото мога да давам оценка за мъже. Дори като външност да го вземете, важи повече от някои други.

— Знам за какво намеквате — поглежда ме с укор Лиза. — И съвсем ясно ми е, че правите тая реклама на Петко, за да ми внушите, че Владо е мухльо.

— Никога не съм го смятал за мухльо. И нямам намерение да се меся в сърдечните ви работи.

— Тази ваша слабост към Петко ме слисва — признава тя, като заобикаля сърдечната тема. — Вие — и дружба!

— Беше делова дружба. Той даваше идеите, аз записвах.

— Не е била само делова. Това е първият човек, за когото ви чувам да говорите добри неща, макар и с уговорката, че не бил в ред.

— За добри хора се говорят добри неща.

— Но вие не вярвате в добрите хора. И Петко е точно обратното на това, което сте вие, ако оставим настрана, че и вие ставате доста дръпнат, когато ви прихванат дяволите. Той се интересува от всичко и мисли за всичко, докато вас човек трябва с мъка да ви тътри към живота…