Само за мъже

— Отвратително! — признава по-късно жената, когато вече сме се качили на горния етаж.

— Кое? Че имате двама бащи?

— Че произходът ми зависи от това, дали майка ми е спала със законния си, когото едва е понасяла, или с любовника, за когото също не е давала пет пари.

— Но двама бащи, това е все пак рядък лукс — напомням. — Двама бащи и една любеща майка… Те така са се струпали върху вас, че ще ви задушат от обич. Истинско глезене от страна на съдбата. Обичат ви, оспорват си родителството, умират за вас…

— Как няма да умират, нали са на такава възраст, че все някой трябва да ги гледа. За прислужница трябва да се плаща, а може и да краде…

Тя млъква, сякаш е изтърсила нещо неуместно.

— Това последното не биваше да го казвам, защото и аз крада.

— А нима за пръв път виждате тоя, втория си баща?

— Съвсем не е за пръв път. Знам, че е приятел на майка ми. Помня го още от детинство. И първия път, когато избягах от къщи, беше именно зарад него. Не можех да го понасям. Тъй че майка ми се принуди да си прави рандевутата в неговия апартамент, а не в нашия.

— Това, разбира се, е без значение — забелязвам, — но изглежда, че все пак той ви е баща.

— Подозирам го и без да ми го казвате — отвръща жената. — Колкото повече опознавах Димов, толкова по-ясно ми ставаше, че другият ми е баща. И навярно затуй открай време го мразя — защото ми е баща, без всякакво право да ми бъде баща.

Тя се отпуска на обичайното си място и взима цигара, но преди да запали, запитва:

— И какво значение?

— Никакво, естествено.

— Точно така: никакво. Вие сам казвате, че това е лукс, да имаш двама бащи. Тогава ще се възползувам от лукса и ще си избера този, който по ми харесва. Ще избера Димов!

— Димов е малко сприхав старец — напомням.

— Сприхав е с вас, защото го дразните.

— А другият е мек, внимателен, дори се усмихва…

— Естествено. Бивш търговец. Все едно че ви продава поплин за блуза… И вие ще го сравнявате с Димов!

— В последна сметка мисля, че имате право — отстъпвам. — Не познавам човека, но тази шапка „Идън“ наистина е много задължаваща.

После се сещам за другото:

— Вие май не четете вестници.

— Не ви е срам. Чета следобед. Знаете, че заран съм заета.

— Тогава не пропускайте утрешния. Вашият материал най-после излиза.

Материалът наистина излиза. Следващите дни, както би казал главният, беритбата на ядове е в разгара си. Но понеже фактите са силно нещо, възраженията са насочени главно по формата па информацията и по вечния въпрос — трябва ли да създаваме сензации, когато нещата биха могли да се решат и без сензации.

Не липсват и къщните грижи. Несторов, както често се случва с подобни здравеняци, дето никога не боледуват, е съборен жестоко от невинния грип и е вдигнал температура, която на неговата възраст… но да не бъдем песимисти. Във всеки случай налага се понякога, когато Лиза отива на пазар, да дежуря до леглото на Допотопния, понеже Илиев е в завода, а Димов също хич го няма.

— Тони, трябва да изляза — казва ми и тая заран жената. — Наглеждайте, ако обичате, стареца. Може да има нужда от това-онова.

Така че допивам кафето, дочитам вестника и слизам долу. Слизам безшумно, защото такъв си ми е обичаят — не обичам нито да слушам шум, нито да го произвеждам. В къщата цари полумрак и тишина и тишината или полумракът, а може би и двете едновременно, издъхват обичайния си мирис на мухъл. Или ако щете — на рози. Вратата на Допотопния е леко открехната и аз съвсем ясно долавям оттам някакъв странен звук. Нещо като леко ръмжене. Протяжно ръмжене, сякаш стопанинът се е сдобил с куче. Вслушвам се и с изненада установявам, че не е куче. По-скоро Неси е. И не ръмжи, а пее. Полугласно, но достатъчно ясно, за да разпозная известната строфа:

Изпитвам неловко чувство, като че подслушвам чужд разговор, и понеже не знам дали да вляза в стаята, или да се върна, сядам на дивана в полутъмния хол в очакване да свърши музикалната програма. Допотопния пее… Просто да не повярваш. И не ръмжи някакъв боен марш, а „Темная ночь“. Наистина да не повярваш. Готов съм да реша, че фантазията ми нещо пак се е развинтила, ако оттатък не долитат, макар и съвсем приглушено, познатите думи:

И макар само преди минута да съм изпитал не-ловкост, сега изведнъж ме засърбява да надникна и да подхвърля шеговито:

„Пеем, а? И то такива, военно-сантиментални…“

Тоя нелеп сърбеж — да поставиш другия в неловко положение, просто така, за да видиш какво ще се случи. Или както казваше оня, трябва да доведеш героя до крайност, за да се разкрие. Такива лафове ми правеха известно впечатление някога. По-късно станах по-скептичен. Ще му сервираш един шок и ще се разпука по шевовете. Но кое ще се разпука? Балтонът. А под балтона е сакото. А под сакото — кой знае още колко ката долно бельо. Изобщо някои хора са като кромида: белиш люспа подир люспа и когато най-сетне обелиш всичките люспи, оказва се, че не с останало нищо. Тогава какъв смисъл да ги белиш.

И все пак интересно — кое го е накарало да изрови тази песен от главата си: военната тема или сантименталната? Смъртта, която чака, или любимата, която също чака! Сигурно първото. Макар че след оная история с баща ми не можеш да бъдеш вече сигурен в нищо. Някои хора по това се различават от кромида, че когато балтонът се разпука по шевовете, а това не е чак толкова трудно, особено ако става дума за един стар и износен балтон, неугледен като болничен халат, та когато балтонът се разпука, отдолу се показва най-невероятното: едно обикновено човешко сърце.

Песента оттатък е секнала. Ставам и влизам в стаята. Тук е малко по-светло от хола, но само малко. Върху двата прозореца са спуснати плътните износени завеси с кафявокеремиден цвят. Един лъч от зимния ден минава през пролуката на по-далечната завеса и пада точно над леглото на болния. Неси лежи притворил очи, но усеща присъствието ми, макар и да го възприема по своему.

— Лиза, ти ли си?

— Не, Антон е.

Вероятно би предпочел да е Лиза, по не го казва. Приближавам до леглото.

— Да ви донеса ли нещо?

— Не, сега не. Благодаря.

Сядам за малко на близкия стол. Температурата вероятно е поспаднала, макар че песента би следвало да означава обратното. Болният се е отпуснал на високата възглавница, завит до брадата с две войнишки одеяла, над които е заметнат я шинелът.

— По-добре ли сте? — питам, за да кажа нещо.

— Ще се оправя — отвръща уклончиво Допотопния. — Какви неща са ми минали през главата, та един грип ли…

— Животът ви май не е бил лек.

— Животът, млади момко, никога не е лек, ако си решил да го живееш по мъжки. Аз моя съм го карал по мъжки… Нелегалния живот, партизанската борба, фронта, а после и другото, дето вашият Димов не може да ми го прости…

— Смятам, че отдавна ви е простил — забелязвам. — Макар че правите каквото можете, за да го ядосвате.

Несторов отваря леко очи, после пак уморено ги затваря.

— Ядосвам го с присъствието си — уточнява Допотопния.

— И с някои измислици… Това, че уж сте водили следствието му, вие го измислихте.

Старецът мълчи, притворил клепачи, сякаш се прави, че спи. Сетне леко извръща глава насам и ме поглежда.

— Не съм го измислил — казва той и вперва при-свитите си очи в потона, много висок, като във всичките тия стари къщи, и губещ се в полумрака.

— Но как, по това време вие изобщо не сте били в страната!