Предговор

Богомил Райнов

Предговор

Митовете са лъжливи разкази,

които ни разкриват истината.

Времето на приказките изглежда безвъзвратно отминало. Очарователните небивалици, засищали носталгията към красивото у толкова поколения, вехтеят и помръкват в климата на техническата ера. Златната ябълка губи фантастичния си ореол в един век, когато с баналното щракване на ключа можеш да запалиш в стаята колкото искаш златни ябълки, без да смаеш никого с това. Мечтата за бързоходните обувки се превръща в безсмислица при наличието на влакове и автомобили. Кристалните топки на магесниците, отразяващи далечни събития, слабо се различават от телевизора. И дори легендарният летящ дървен кон изглежда не приказен, а просто неудобен в сравнение с турбореактивните пътнически самолети.

Техническата ера е задминала приказките не само в примамливото, но и в страховитото. Някогашните фантазьори не са успели да измислят нищо по-ужасно от змея с 40 глави. Днес учените в лабораториите, без да прахосват въображение, създават водородни бомби с два пъти повече мегатона. Бедният приказен змей! Той изглежда безобиден като кученце дори пред най-дребната атомна бомба — оная, която разтвори огнената си гъба над Хирошима.

Наистина времето на приказките изглежда безвъзвратно отминало. Но понеже хората и днес по стар обичай раждат и възпитават деца и понеже дори у възрастния винаги остава нещо детско, приказки все пак са необходими. Само че това са вече други приказки. Те се именуват с модно сухия термин „научна фантастика“. Юнакът в тях е носител на докторска степен, маршрутът му е космичен, а необходимият за подвизите реквизит — ракетно-електронен. Всичко това е съвсем естествено. Човечеството, следвайки историческия си път, превръща бляновете си в реалности. Но една осъществена мечта не е вече никаква мечта, а мечтите са основната съставка на оная бляскава сплав, от която се отливат приказките. Нови мечти — нови приказки.

И все пак, когато в ръцете ти попадне една от ония книжки, с което някога майка ти те е приспивала, и когато — разтворил напосоки оръфаните страници — се запрепъваш с отвикнал поглед в „широките“ „ъ“-та и в „двойните“ „е“-та, случва се да забравиш, че си отдавна вече голям и много начетен, и да тръгнеш като малчуган по размотаващата се нишка на безхитростния разказ.

Откъде иде това обаяние на помръкналите образи, които дори в най-смелата си пищност са само белег за първобитността на отдавна минали времена? Може би туй обаяние е като обаянието на спомените от детинството: човек се любува на тия си спомени, вместо да се черви пред мисълта колко наивен и прост е бил като малък.

Сигурно е тъй. И най-върховното постижение на бегача шампион не те покъртва така, както те покъртва колебливото прохождане на детето. Защото в тоя външно неустойчив и плах, но всъщност изпълнен със страшен кураж порив, с който малкият човек прави първата си крачка към света, се крият в зародиш всички рекорди на дълго бягане.

И още нещо. Додето отмяташ самодоволно приказните чудеса, които отдавна са се превърнали в баналности на техниката, не може да не откриеш между тях някои най-ранни и най-пламенни блянове на човечеството, останали и до днес непостигнати. Докато пълната победа на правдата не обхване цялата земя, подвигът на юнака, който се бори за правда, ще ни вълнува. Докато красотата не се превърне в обичайна обстановка на делничния живот, красотата на сребърните гори и вълшебните замъци ще ни очарова. Докато щастието не стане законно притежание на всеки човек, приказките, които са кристализирал блян за щастие, ще ни увличат.

Така те ще продължават да живеят — и спомен, и копнеж едновременно.

Най-хубавите приказки са създадени от народа. Това, разбира се, не значи, че всеки човек от народа може да ти разкаже приказка. Добрият разказвач носи в себе си една рядка дарба: той притежава силата да вдъхва живот на приказните образи, съгрявайки ги с пламъка на чувството и въображението си. Той не е механичен говорител на колектива, а творец, който влага в повествованието, което му е завещано, цялото богатство на собствената си душевност.

Хилядите разказвачи на старите времена са си отишли, без да ни оставят имената си. Но литературата е запазила имената на някои от техните наследници: Шарл Перо, братята Грим, Андерсен, Вилхелм Хауф, Афанасиев. Нашата литература също има свои разказвачи на приказки. Такъв е Николай Райнов.

Писателското своеобразие на Николай Райнов се характеризира между другото с един траен интерес към проблемите на нравствеността; с едно буйно въображение, насочено често към далечни страни и отминали епохи; с една висока взискателност към богатството и чистотата на езиковия израз. Тъкмо поради тия свои наклонности писателят естествено се насочва към народната приказка, която винаги представлява решение на един морален проблем, синтез на фантастна образност, съкровищница на родното слово в цялата му обаятелност.

Подхранвал от малък още въображението си с народните приказки, разказвани от майка му, сладкодумна самоковка, Николай Райнов по-късно ще обиколи много краища на страната, за да записва и събира тия приказки и да учи родния си език от най-добрия учител — народа. „Ходих много из нашенско, по цяла България, за да уча езика. Срам ме беше, че не си знам езика, ами трябва да си служа с чужди думи.“

По-късно като главен библиотекар на Пловдивската народна библиотека писателят ще продължи да проучва народното творчество въз основа на събраните в библиотеката материали. В 1925 г. той публикува първия си том приказки — „Най-хубавите български приказки“, а в 1927 г. — други два тома: „Златното птиче“ и „Юнак над юнаци“. Тия издания бележат важна дата в развитието на жанра. Това са в нашата литература първите приказки, преразказани на съвременен, български книжовен език. През следващото десетилетие в резултат на системно изследване на фолклора на многобройни племена и народи Николай Райнов издава 30 сборника преразказани приказки от цял свят, а също и две оригинални свои творби, публикувани в отделни книги: „Княз и чума“ и „Самодивско царство“.

Тия 35 тома представляват една своеобразна пъстра и увлекателна енциклопедия на всемирния приказен фолклор. Не всички народи биха могли да се похвалят, че притежават в своята книжнина и на своя език подобна „енциклопедия“. Тук ще намерите и суровите, излъчващи особено обаяние приказки на северните народи, и пищните в магичната си украса персийски приказки, и външно наивните, но изпълнени с весело лукавство приказки на американските негри, и вдъхновените от източни философски концепции индийски и китайски приказки, и спокойните в трезвия си битовизъм немски приказки, и ярките в своята образност, но често скръбни по интонация руски вълшебни приказки, и романтичните френски средновековни сказания, и какво ли още не.

И все пак в цялата тази съкровищница най-скъпото и най-пленителното за нас си остава българската приказка. Може би защото тя ни е най-близка, може би защото самият разказвач ни я предава с едно скрито, но дълбоко вълнение, което неусетно ни покорява. Тъкмо тук, използвайки неизчерпаемото богатство на народните мотиви, писателят е вложил най-много и от своето неповторимо творческо виждане. Този индивидуален момент на места е тъй силен, че приказката прераства определено в лично произведение, и то не само в такива отчетливо авторски разкази като „Княз и чума“, „Самодивско царство“, „Вампирова булка“ и пр., но и в редица други, където своеобразните отлики на народната приказка съзнателно са запазени. Въпреки това Николай Райнов никога не е държал на авторството си. Напротив, томовете му с нашенски приказки носят винаги подзаглавието „Български приказки“. Затова, ако засягам този въпрос, то съвсем не е, за да претендирам с късна дата и от чуждо име за такова авторство, а за да отбележа онова вълнуващо съзвучие, постигнато в някои от тия приказки, между народната фантастика и визионерството на разказвача.