Страница 28 из 39
— Знаем ги позициите им, — промърморих. — Художниците да си рисуват картините, композиторите да си пишат песните, а културното строителство да предоставят на партията.
— Не беше точно така. Обвиниха ви, че много напирате да сте в ЦК или в парламента, но след като ви изберат, нито ходите редовно на заседания, нито участвате в разискванията. И трябва да ти кажа, че в това отношение бяха прави хората.
— Никого не съм молил да ме предлага за депутат.
— Това не е отговор.
— Само за неизвинени отсъствия ли ни порицаваха, — обади се Светлин. — Не казаха ли нещо и за врага с партиен билет?
— Е, не е ставало дума чак да ви арестуват, — успокои ни Мила.
Шегувахме се. Навън бе пролет, денят бе хубав, салонът в ресторанта бе уютен и тих, — защо да не погледнеш на живота малко по-весело. И кой би могъл да си помисли, че един ден шегичките ще се превърнат в горчива истина за част от шегаджиите. Понеже, както е казал Проповедникът, „има време за всичко. Време да садиш и време да скубеш насаденото, време да се смееш и време да тъгуваш… време да обичаш и време да мразиш“.
За момента вятърът все още духаше в благоприятна посока. Людмила бе съумяла да се пребори с противниците си в Политбюро, макар и не напълно. Излишно беше да я питам за подробностите. Много по-късно Костадин Чакъров споменава нещо по въпроса:
„В своите планове за бъдещето тя залагаше на Александър Лилов, Светлин Русев и Богомил Райнов. По време на Дванадесетия конгрес на партията имах възможност да чуя острия, преминаващ в кавга разговор между двамата (Живков и дъщеря му). Тя настояваше Светлин Русев да бъде избран за член на Политбюро, сърдеше се и викаше. Баща й обаче отвърна:
— Тези работи не стават така, както ти си мислиш! Много бързаш.“40
Истина е, че бързаше. Това си й бе в характера — да бърза. Само няколко дни подир конгреса тя отново бе погълната от обичайните си задачи, обикаляше из различни краища на страната, отиде за малко до Берлин, а на 12 юни трябваше да замине и за Виена. Научих го от самата нея, когато ми се обади седмица по-рано и пожела да се видим.
— Разбрах, че и ти ще пътуваш, та исках преди това да си поприказваме, — обясни, когато се отби привечер в къщи.
Според плана, по който работехме, наистина предстоеше да обиколим някои галерии в Париж и Женева, преди да са спуснали кепенците за лятната ваканция. Дата на заминаването обаче не беше определена и не ми беше ясно как Мила е узнала за намерението ни.
— Пак чай ли? — попитах за всеки случай, след като се настани в ожуленото кресло.
— Може и някоя бисквита, днес не ми е „гладен ден“.
В кухнята винаги се намираха бисквити, от онези, „кучешките“, понеже никой не се лакомеше за тях. Изпълних поръчката, седнах на обичайното си място зад бюрото и зачаках да чуя темата на предстоящия разговор. Оказа се, че темата е наистина пътуването. Интересуваше се кои градове смятаме да обиколим; разчитаме ли да закупим нещо по-ценно, при скромната сума, с която разполагаме; колко ще трае обиколката.
Въпросите бяха съвсем обикновени. Необикновеното беше, че се бе сетила да ги задава, след като твърде дълго време не беше го правила. Според височайшето разпореждане дейността на отдел „Културно наследство“ се наблюдаваше от тримата министри — на културата, на външните работи и на вътрешните работи. Последните двама бяха прехвърлили изцяло задачите по контрола върху Живкова, а тя проявяваше интерес главно към постъпващите нови придобивки, тъй като за финансово-счетоводния надзор си имаше съответни органи.
Наблюдавах я, как скъпернически отпива от чая и как предпазливо отхапва от кучешката бисквитка, сякаш се опасява да не преяде. Стори ми се по-унила от срещата на конгреса. Уморена или може би отегчена, не знам коя е точната дума, но не преливаше от бодрост. И додето следях силуета й, все по-смътен в дрезгавината, за миг ме се стори, че всичко е също както в онази далечна пролетна вечер преди близо седем години, и в креслото насреща ми пак както някога седи умислена същата тази млада жена с бледо лице и замислени очи, една крехка фигура, обгърната вече от настъпващия здрач.
Не, разбира се, че не беше същата. Онази тогава едва се пробуждаше за живот, а тази сега вече беше преситена от горчилката му. Мълчахме известно време, всеки изолиран в мислите си, сякаш посетителката бе забравила за какво е дошла, а аз не се сещах как да отвърна на въпросите й. Накрая скалъпих някакво резюме, твърде безинтересно, за да влезе в аналите на историята, но достатъчно изчерпателно, в случай, че темата действително я занимаваше.
— Само това ли те интересува? — попитах, като запалих настолната лампа.
Абажурът на лампата бе зелен, тъй че и ние внезапно станахме зелени като в някакъв филм на ужасите.
— Интересува ме започнатото да не се изоставя, — отвърна тя сухо и нравоучително.
— Доколкото зависи от мене, не съществува такава опасност, — отвърнах също в служебен тон. — Ако има пари, ще има и постъпления, а сред тях — надявам се, ще преобладават и ценни неща. Въпреки, че както знаеш, колекционерството е като рибарлъка…
— Знам, знам. Теорията ти за рибарлъка ми е добре известна.
Подир което най-сетне мина и към същността на проблема. Раздразнена беше от обстоятелството, че някои хора в ЦК определяли дейността ни като пилеене на пари и че ако на всяка цена трябвало да се харчат пари на Запад, по-добре било да се купуват мерцедеси, отколкото картини със съмнителна стойност.
— Кажи им, че тези картини със съмнителна стойност ще струват подир десет години десет пъти повече, а мерцедесите им в този срок отдавна ще са се преобразили в купчина ръждиво желязо.
— Кажи им го ти. На мене вече ми омръзна да разяснявам азбучни истини. И точно затова ти предлагам да минем от казване към показване.
Подир което без излишна риторика ми изложи проекта си. Както вече не веднъж споменавах, тя не бе човек на празните приказки. Предлагаше при предстоящото пътуване да се постараем да запълним някои „дупки“ в колекцията, и през есента да уредим голяма изложба, включваща най-ценното от сбирката и съпроводена с внушителен илюстрован каталог. Проектът беше добър, особено ако има средства да го реализираме.
— Не е ли още рано? — позволих си да запитам.
— Никак не е рано. И чудесно се връзва с 1300-годишнината, за да видят хората, че тачим не само родното, но и световното художествено творчество.
Разговорът доста се проточи, понеже навлязохме в редица подробности на проекта.
— И постарайте се да намерите още нещо от Паскин, — рече тя, за да приключи беседата.
С което само я продължи.
Разказах й как при последното пътуване съм се запознал в Лозана с Жозефовиц, притежателят на най-голямата частна сбирка от произведения на Паскин, а колекционерът, след като бе разбрал, че съм българин и готвя книга за Паскин, беше ме поканил в дома си. Подир което се отплеснах да описвам обстановката в дома и сбирките, тъй като Паскин съвсем не беше единственият му любимец, а и живописта не бе единствената му страст — превърнал бе градината си в музей на редки скулптурни шедьоври… Не знам до кога щях да бърборя, ако по едно време Мила не бе ме прекъснала с деловия апостроф:
— Запита ли го, дали ще се съгласи да продаде нещо за нашата галерия?
— Обеща да помисли по въпроса. Щял да се радва ако нещо от колекцията му намери място в български музей.
Поръчаната по телефона кола бе вече пристигнала и Людмила си тръгна, като ми пожела приятно пътуване и успех в риболова.
Пожеланието обаче се оказа преждевременно. На следната заран разбрах, че пътуване изобщо няма да има. Министърът Младенов лично бил запретил да се отпуска определената за покупки сума. Позвъних на Мила и я уведомих за забраната. Каза ми да си седя в къщи и да чакам. Тя сама щяла да оправи нещата. Половин час по-късно ми съобщи, че са вече оправени.
Настойчивостта, с която Людмила напомняше предната вечер, започнатото дело да не се изоставя… И решителността, с която Младенов бе дръзнал да го прекрати… Същият героичен Младенов, дето не би се решил да отскочи даже до тоалетната, без разрешение „от горе“… Някакви неприятности се бяха завихрили около служба „Културно наследство“, но в момента не ми се разсъждава по това. Още в ранния следобед колата ни се бе устремила към Драгоман, а там, отвъд, на едно денонощие разстояние, господин Жозефовиц може би ни очакваше с приготвения шедьовър на Паскин в ръка.
40
К. Чакъров. „Втория етаж“. Стр. 159.