Людмила — мечти и дела

В началото на 1978 подир многократни неофициални предложения и умувания по въпроса, Политбюро най-сетне взема решение за построяване на колосален комплекс, който да приюти огромна част от публичните изяви на културата ни. Изпълнена е без протакане и проектантската работа от архитектите Ал. Баров и К. Костов. Остава само проектът да се реализира.

На свиканото за целта съвещание Людмила уточнява и крайния срок за реализацията: 30 март 1981. Понеже не съм присъствал на събитието, ще цитирам като очевидец Димитър Мурджев:

„Избухна бомба от неодобрение и викове за некомпетентност.

— Ще осигурим всичко, — почти крещеше тя. — Пари, хора, техника и всичко останало!

— Такъв строеж по световните стандарти се осъществява най-малко за осем-девет години! — обажда се някой.

Живкова обаче остана непреклонна:

— Който не е съгласен с тригодишния срок, моля въобще да не взема думата!

Настъпи трудна, потискаща пауза. Обяви се денят и часът на следващото съвещание и всички си тръгнаха, почти обидени от повелителната твърдост на дъщерята.“

По-късно в колата нейният зам.-председател архитект М. Брайков на свой ред се опитва с факти и документи да я убеди, че изпълнението в подобен срок е невъзможно.

„Думите му — добавя Мурджев — все едно нито бяха произнесени, нито бяха чути.“29

Мурджев, естествено, не е специалист по гигантските строежи. Аз — още по-малко. НДК обаче е налице, отворил врати точно в обявения предварително ден. Понякога даже се чудя, как все пак е оцелял в разцвета на демокрацията, след като паметта на неговата вдъхновителка бе охулена по всички възможни начини. Как не се е намерило някое двуного да вклини в основите няколко дози тротил. Предполагам, че затруднението е дошло от размера на сградата. Няколко дози едва ли ще стигнат. А може би е повлияло и съображението, че ако комунистите не бяха построили НДК, самозваните нови демократи сега вероятно щяха да правят конгресите си на чист въздух сред Боянските ливади, понеже през всичките години на управлението си не построиха дори една обществена тоалетна.

Обясними са и свидетелствата или лъжесвидетелствата на отделни участници в строежа, изказващи се в наши дни из вестниците. Да оставим настрана преките или косвените самохвалства, — те са си в реда на нещата. Трудно обяснима е обаче амнезията, проявявана спрямо някои не съвсем дребни подробности. Бившият кмет на София Междуречки, известен по онова време като противник на строежа, днес се оказва, че бил един от активните му ръководители. За сметка на това името на Людмила дори не е споменато.30 Резерви — най-меко казано — будят и спомените на тогавашния шеф на „Софстрой“. Той пък споменава за Мила, но по твърде коварен начин: „Инициативата за Построяването на НДК излезе от името на Людмила Живкова, но според мен идеята беше на шефа на Градския комитет…“31

Познати работи. Нали живите имат поне това предимство пред мъртвите, че все още са живи. Или, както отдавна е казано: едни хора правят историята, други я пишат.

Скептиците вероятно ще кажат, че Дворецът на културата щеше да се издигне и без помощта на Людмила. Дълбока заблуда. Ако Мила не беше изразходвала сили и време да подканва, да настоява, да воюва за необходимите кадри и строителни материали до последния миг, НДК щеше да си остане само красива мечта или грозна, започната и изоставена постройка, каквито в родината ни дал Господ. Така, поради съпротивата на височайши бюрократи, красива мечта си остана проектът на Живкова за изграждане на комплекс от музейни сгради и художествени галерии, на мястото на някогашната зоологическа градина. Пак така, изготвеният и одобрен по настояване на Людмила проект за Галерия на чуждестранно изкуство се разтакаваше и влачеше години наред, докато бъде реализиран, и то само частично в осакатен вариант.

Причината? — Вдъхновителката на проекта бе вече в отвъдното.

Веднъж през 1984, Живков ме запита къде се съхраняват произведенията на чуждестранното изкуство.

— Мисля, че са складирани в оная голямата къща на „Оборище“, — казах.

— Мястото подходящо ли е? — продължи да пита Първия. По-късно разбрах, че интересът му бил свързан с мерака на Владко да обсеби „голямата къща“ за нуждите на фондация „Людмила Живкова“, чийто председател бе станал.

— Мястото е съвсем неподходящо, — отвърнах. — На Запад най-първо осигуряват сградата, а после я пълнят с картини. У нас картини колкото щеш. Само си нямаме сграда.

Лицето му, което и без туй не бе ведро, потъмня съвсем:

— Забранил съм вече на шофьорите, когато отивам на работа, да минават край оня недовършен строеж. Такъв резил! Софстрой!…

И прибави към фирмата на прочутото предприятие такъв епитет, който предпочитам да премълча. Ще добавя само, че въпросният, станал вече легендарен „строеж“, даже не представляваше издигане на нова сграда, а само реконструкция на някогашната Държавна печатница. Което отне около пет години време. Докато огромният Дворец на културата бе изграден за три…

Срокът за откриването на НДК (в първия му етап) бе съобразен с началото на XII партиен конгрес. Мила използваше това „съвпадение“ като аргумент за ускоряване на работата, но замисълът й бе свързан с нещо много по-важно от някакъв си конгрес, та дори това да е конгрес на партията ръководителка. Ставаше дума за честване 1300-годишнината от основаването на българската държава — един проект, който бе в основата на всички нейни начинания от последно време и за чиято реализация бе определена 1981.

Всъщност реализацията бе вече започнала и вероятно щеше да продължи дълго подир юбилея. Защото не се касаеше за казионно тържество, обречено с кухата си помпозност да мине и замине, без да остави следа. Касаеше се за цяла поредица от културни събития, призвани да ни изтръгнат от делничната инерция, за да си припомним кои сме били някога, да осъзнаем какви сме днес и да помислим какви трябва да бъдем от тук нататък в светлината на високите етични и естетически критерии на… (Мила имаше предвид „на Живата Етика“, но по понятни причини заместваше това понятие с по-благовидни за партийните слухари изрази.)

Времето напредваше. Юбилейните месеци наближаваха, а предстоеше още много работа. Вярно е, че бе учредена нарочна комисия „13 века България“, допускам, че хората там не седяха със скръстени ръце, ала Людмила не се предоверяваше на комисии, пък и доста задачи изискваха нейното пряко участие, особено в сферата на международните отношения.

На 15 януари 1981 Живкова заминава за Москва, където подписва заедно с Демичев план за културно сътрудничество през следващите пет години. Уредена е и среща със секретаря на ЦК на КПСС Михаил Замянин, когото Людмила информира между другото и за инициативите, свързани с 1300 годишнината на България. Костадин Чакъров, който е присъствал на срещата, разказва накъсо за нейния характер: В отговор на информацията, направена от Живкова, Замянин запитва „дали няма опасност това честване да открие в България широк фронт на национализъм, противоречащ на пролетарския интернационализъм.“ Другият му въпрос бил „дали това широко участие на западни учени, специалисти, културни дейци и творци няма да доведе до отстъпление от партийното ръководство на културата и изкуството“. Спрял се и „на проблемите на идеологическата диверсия и ерозията на социалистическите страни чрез културата“ и пр. „Общо взето, — пише Чакъров — тонът и изложението му бяха скучни, но формулировките бяха такива, че нямаше никакво съмнение за негативните оценки и отношения към българската култура. Те бяха направо обвинения към нейното ръководство на духовната сфера“.

Цитиран е пряко и острият отговор на Живкова: „Не съм съгласна с вашите оценки. Не зная кой ви информира, но явно това са примитивни хора… Ние се гордеем, че на нашата територия има ярки свидетелства за присъствието на тракийската, римската, византийската, ислямската и западноевропейската култура. Естествено е да търсим корените на нашата история и култура в многообразието от чужди влияния и присъствия. Не мога да приема оценката, че нашата култура и изкуство трябва да робуват на догми и канони. Елате да ви разведа из България, за да видите изложбените галерии, елате да видите площадите, улиците, хълмовете, историческите места, които са изпълнени със скулптури и паметници на хора с шмайзери и бомби, с вдигнати юмруци, с уродлива агресивност в тях и т.н. С това изкуство ние не можем да вървим напред и не можем да изграждаме хармония в човека и в обществото. Що се касае до присъствието на чужди буржоазни автори, философи, мислители, художници, кинодейци, театрали и т.н. в България, нашето виждане е, че те не са представители на буржоазната култура и цивилизация. Те не са идеологически диверсанти. Те се вдъхновяват от вечни човешки категории — доброто и злото, красивото и грозното. Много от тези «буржоазни» представители имат далеч по-ярки творби срещу войната, срещу агресията в човека и об-ществото, срещу упадъка на човешкия дух и т.н. Защо да се плашим от тях? Те възпитават много повече от творбите на нашите дейци в изкуството и културата, които сме обременили с тежък идеологически товар на раменете им, с който те трябва да се съобразяват.“ (личен архив на автора)32

29

Димитър Мурджев. УБО — така беше. С. 2001. стр. 43–94.

30

Петьр Междуречки. Правил съм компромис между чувства и разум. В. „Труд“, 2.IX.2002.

31

Построиха НДК за три години. В. „Труд“.

32

Костадин Чакърон. „От втория етаж към нашествието на демократите“. С. 2001. Стр. 109–110.