Страница 22 из 39
Невероятна страст. Особено, ако вземем под внимание, че сам той не ядеше дивечово месо.
Пряката ми задача в Рим бе изпълнена без затруднения. Служителят, който ме придружаваше, се оказа познат. Човекът бе по професия дипломат, а не счетоводител, но изпълни перфектно финансовата си мисия, за което бе възнаграден с един необичаен спектакъл: В течение на почти цяла нощ, сред призрачната обстановка на ателието с бронзови и гипсови изваяния, загърнати с чаршафи или напълно голи, течеше един безкраен, изпълнен с обрати пазарлък между мене и сина на покойния маестро. Той се опитваше да ме срази с информацията за солидните цени, получавани от Асен приживе, като вадеше за доказателство разни изрезки от вестници, докато аз се стремях да го разчувствам с факта колко добри приятели сме били през 30-те години с баща му и колко са ограничени финансовите възможности на страната ни днес. Не беше лесно да сразя опонента си, като се има предвид, че беше наполовина италианец, а италианците изпитват неописуемо влечение към пазарлъците. И все пак резултатът се оказа безусловно в моя полза:
Обещаната сума бе намалена наполовина, като срещу нея получихме освен въпросната статуя още шест други скулптури.
Два дни по-късно се озовахме в Женева.
— Виж дали ще намериш из галериите нещо хубаво и евтино, — бе заръчала Мила.
Известно е обаче, че не зависимо от това, дали си тръгнал да купуваш картини или обувки, евтиното обикновено е калпаво, а хубавото — скъпо. Но знае ли човек. В сезона на намаленията не рядко се предлагат луксозни стоки на ниски цени, само защото са вече демодирани. В пазара на изкуството положението е по-различно, ала и там често ръста на цените се диктува от модата. Освен туй краят на 70-те години бе все още период на стагнация.
При едно пътуване предната година в Париж и Мюнхен бях проучил как се движат цените в момента, а междувременно бях прегледал и годишниците за търговете в последно време. Оставаше да разчитам на пешеходната си издръжливост — понеже из галериите не може да се обикаля с кола, — а също и на късмета. Той проработи още при тази пробна експедиция за което вече съм разказвал, та ще спестя тук подробностите.26
Живкова, придружена от Светлин, оцени високо придобивките, макар да бе донейде разочарована, че сред тях не фигурираше нищо от Паскин.
— Какво да се прави, — промърморих за оправдание. — Колекционерството е като рибарлъка: хвърлиш серкмето, па я хванеш риба, я не хванеш.
— Не бива да сме прекалено алчни, — съгласи се Людмила, — особено при нашите скромни възможности. Важното е работата да продължи.
Отпърво амбицията й беше да се сдобием с една-две картини на „нашия“ Паскин. С течение на времето само живописните работи на Паскин станаха шест, без да се броят рисунките и многобройните графики. После задачата се поразшири — Защо да не създадем една хубава малка сбирка от майстори на Парижката школа. Сетне естествено възникна въпросът: Защо пък — само на Парижката школа. Така неусетно се стигна до проекта за самостоятелна Национална галерия за чуждестранно изкуство.
В началото на 1977 подобен проект би могъл да се разглежда само като продукт на развинтено въображение. В края на следващата година той вече бе получил благословията на височайшите инстанции. През декември 1978 придобивките от неколкократното хвърляне на серкмето бяха показани на голяма изложба в залите на резиденцията в Бояна. Изложбата не бе достъпна за широката публика — нейни единствени посетители бяха членовете на Политбюро. Политическата оценка на начинанието бе формулирана в кратко слово от Тодор Живков и се свеждаше до поощрението „Добре, добре, продължавайте в същия дух!“
Живописните сбирки на държавните музеи по цял свят са се оформяли в продължение на десетилетия и столетия. Нашата Галерия за чуждестранно изкуство бе създадена за около четири години. Случаят струва ми се е уникален и заради краткия срок, и заради скромните средства, с които се превърна от красива мечта в зримо дело. То си остава едно от големите дела на Людмила Живкова, замислено лично от нея и осъществено с нейната енергия, с нейното постоянство и под нейното пряко ръководство. Не случайно, вдъхновено и започнато от нея, то за жалост бе обречено да приключи развитието си с нейната смърт.
В продължение на няколко години нейното всекидневие беше до такава степен претоварено с всевъзможни ангажименти — винаги важни и всякога неотложни, — та недоумявах как издържа. Конгреси, пленуми, колоквиуми, заседания, служебни или протоколни срещи, пътувания по окръзите или зад граница, кореспонденции с видни чужденци или с анонимни нашенци, молещи за помощ, изнасяне на доклади, подготвяне на решения, обсъждане на проекторезолюции, — то нямаше край.
За ранга, който заемаше, и мисията, с която се бе нагърбила, всичко туй би било нормално, в случай, че полага необходимите грижи за своето работно добиче — тялото. Твърдеше, че тъкмо това и прави. Само че действията й бяха от доста особено естество, доколкото мога да съдя по собствените й обяснения.
Практикуваше някакви упражнения от репертоара на хатха-йога и се грижеше педантично за чистотата на тялото си, външна, и вътрешна. Освен, че бе станала пълна вегетарианка, но избягваше консумацията на масло, сирене, яйца. Хранеше се с плодове и зеленчуци, а веднъж седмично си определяше и „гладен ден“, по време на който си позволяваше само няколко чашки чай (за употребата на захар е излишно да говорим — тя също бе под възбрана).
Не помня кой точно бе нейния „гладен ден“. Струваше ми се, че всички дни, когато се отбиваше у дома, бяха „гладни“ — задоволяваше се с две-три чаши зелен чай, примесен с лъжичка мляко, за да не дразни стомаха. В редки случаи скланяше да вземе някоя от онези твърди и постни бисквитки, дето ги наричахме „кучешки“, въпреки, че даже кучетата не ги ядяха.
Един автор (няма да спомена името му, за да не го резиля), ме упреква, че когато съм я запознал с Бялото братство, не съм й разказал и за другата страна на „хиндуистката религия“ и за това, „че боговете не са били само аскети като нея, а дори Шива, шефът на Агни, е един от големите любовници“, както личало от изваянията в Каджурахо.27 Ако цитирам пътем въпросната нелепост, то е защото тя е вариант на една доста популярна в миналото мълва, според която никой от близките на Людмила не се е опитвал да я отклони от нейния самоубийствен режим на хранене.
Опитвали сме се, и аз, и други нейни приятели, но без успех. Не се задоволявах с това, да й напомня, че прекален светец и Богу не е драг. Тя не изпитваше особен респект към поговорките. Напомнях й думите на онзи, когото смяташе за свой Учител. Махатма Мориа се отнасяше твърде резервирано към практиката на хатха-йога, целяща главно, ако не и единствено, физическото развитие на тялото. Той отхвърляше и крайностите на аскетизма, препоръчваше само чистота и умереност в храненето, като допускаше в изключителни случаи дори нарушаване на вегетарианството, ако от това зависи здравето и живота на индивида.
Относно психофизическите упражнения, към които — както подозирах — Мила проявяваше голям интерес, Елена Рьорих не веднъж е обяснявала в кореспонденцията си, каква опасност представляват за западния човек всички опити да развива самодейно енергийните си центрове въз основа на разни рецепти, прочетени или случайно дочути. Също тъй отрицателно се отнася тя и към крайностите на аскетизма: „Ако духовното постижение се заключаваше само в отказ от месна храна, слонът и кравата отдавна биха го достигнали… Във всички учения винаги и във всичко се сочи златната среда. Всичко насилствено и прекалено се осъжда“. И на друго място: „Можеш да служиш и без да бъдеш аскет. Мнозина смятат, че за духовния ръст са необходими условията на монашеството… Това е заблуда. Под чист живот се разбира най-вече чистотата на помислите, на намеренията, безстрашие, последователност, твърдост и самостоятелност. Всички останали потребности и функции на тялото, бидейки естествени, не могат да се разглеждат като нечисти и само излишествата в тях стават вредни, разрушителни“.
26
„Магичен фенер“ 1982. С. Стр. 326-331.
27
За сведение на въпросния автор ние с Мила никога не сме беседвали за „хиндуистката религия“, нито сме се занимавали с Шива или с Агни, който няма нищо общо с Учението Агни-Йога. Що се отнася до еротичната скулптура в Каджурахо, тя беше достатъчно позната на Живкова, за да й се показва и обяснява тепърва. Целият този опус, от който цитирам само няколко реда е самонадеян брътвеж на субект, който няма представа за материята, станала злощастен обект на вниманието му.