Страница 70 из 74
— Харесва ли ти?
Момиченцето преглъща от стеснение, сетне набира смелост и прошепва:
— Харесва ми.
Сеймур откачва украшението и му го подава:
— Тогава, вземи го… за да ти харесва по-дълго…
Детето в първия миг се поколебава, сякаш се бои, че това е уловка, сетне грабва конника и се затичва към родителите си.
— Вие май обичате децата.
— Кой не обича децата.
— Мислех, че…
— Да, знам: мислите, че понеже съм аномалия… А вие не обичате ли малки мечета? Фантастични са, като пухкави топки… Но само додето са малки, само додето не са станали хищници. Децата още не са хищници, Майкъл, все още не са. Даже като ги гледаш, струва ти се, че имат всички данни да се развият в нещо по-свястно от самите нас, но това никога не става. И как ще стане, когато именно ние ги възпитаваме, за да ги превърнем в нещо като самите нас.
Той допива кафето и за разнообразие си налива малко тоник. Мълчим известно време, като наблюдаваме входа и минаващите понякога коли. Мъжът и жената с детето си тръгват, без да пропуснат да ни кимнат любезно. Двамата шофьори отиват до тезгяха, за да оставят празните бутилки и да вземат нови.
— Заваля — оповестява Уйлям.
Виждам го и без да ми го казва. Тежките капки падат отпърво нарядко върху асфалта пред заведението, осветен от зелената светлина на неоновата фирма. Сетне стават по-чести и по-бързи, додето на края дъждът заплющява с пълна сила в дълги зелени струи.
Е, значи нещата се оправят — казвам си с неволно облекчение. Може да е глупаво, но отдавна имам предчувствието, че развали ли се времето, нещата ще тръгнат към оправяне.
— Не разбрах защо преди малко засегнахте темата за невежеството ми — подхвърлям. — Вероятно за да ми подскажете, че мълвата за тази програма Спрайт — е вятър.
— Разбира се, че не е вятър. Ако беше вятър, нямаше да ходите и да подпитвате. За ваше нещастие, Франк не знае нищо определено за нея, както впрочем и аз. Колкото до елементарните неща, тях ги има и в пресата, макар да не се споменава за никаква програма.
— Не съм чел. След като съм тъй погълнат от финансовата страница…
— Не ви е и нужно да четете освен за самообразование. Информацията, както винаги, е съответно филтрирана. Важното е, че ако не се изтребим взаимно с атомни бомби, ще стигнем наистина до скритите механизми на мисълта — като обект на въздействие и като оръжие за въздействие. Което, независимо от брътвежите на вашия Франк, не е никакъв качествен скок, а все същото: геният на разрушението като най-висша човешка проява. Скорпионът, който загива от собственото си ужилване.
Той поглежда бегло часовника си:
— Струва ми се, че можем да тръгваме.
Нощта навън е озвучена с глухия тропот на дъжда. Мерцедесът си седи там, дето сме го оставили.
— Да се надяваме, че още не са ни сложили бомбата — промърморвам, когато дотичваме до колата под плющящите струи.
— За бомбата не знам, но този тип е паркирал тъй, че не виждам ще можем ли да се измъкнем — забелязва Сеймур.
Плътно зад мерцедеса се е залостил камион с огромен фургон, който е изключено да поместим. А типът, споменат от Уйлям, е гарирал отпред, като почти е допрял фолксвагена си до бронята на нашата кола. Самият тип естествено го няма.
— Ударил е ръчната спирачка — установява американецът, като прави опит да тикне малко напред фолксвагена. — Не знам как ще можем да се измъкнем…
— Изобщо няма да можете, мистър — раздава се някакъв глас зад гърба ни. — Този път вече няма да можете.
Обръщам се, колкото да установя, че говорещият е онзи безцветен човек — Добс. До него е застанал някакъв непознат. В ръцете на двамата има пистолети, снабдени със заглушители.
— Приберете си ютиите — произнася спокойно Сеймур.
— И това ще стане, но след като най-първо приберем вас — отвръща Добс, който явно е надарен с онова малко плоско чувство за хумор, тъй любимо на полицаите и дребните гангстери.
Подир тия думи двамата забиват заглушителите в гърбовете ни, за да подскажат, че е време да се размърдаме.
Мракът на нощта, тропотът на дъжда, безлюдният в момента паркинг и на всичко отгоре — тия заглушители… Няма никакъв смисъл да се инатим. Заобикаляме огромния камион и следвайки късите заповеди, се озоваваме в търбуха на фургона. В кабината, доколкото си спомням, не се виждаше шофьор, но едва металната вратичка на фургона се е затворила, и ревът на могъщия мотор, а после и люшкането на пода под нозете подсказват, че сме вече на път.
Вътрешността е почти празна, ако не се смятат двете скамейки, поставени една срещу друга на дължина, и два-три сандъка в насрещния ъгъл. На потона е монтирана електрическа ампула, изпълваща помещението с мъждива жълта светлина.
— Седнете спокойно. Там, насреща — нарежда Добс, като сочи скамейката с пистолета. — Изобщо — без излишни движения. Аз съм от хората, дето първо стрелят, а после съобразяват дали е трябвало да го правят.
Той се настанява срещу нас и подхвърля на спътника си:
— Опипай ги, дето трябва, Били!
Сеймур е запазил невъзмутимия си вид. Бих казал дори, че в момента изглежда по-невъзмутим отвсякога. Само когато споменатият Били бръква във вътрешния му джоб и изважда портфейла, Уйлям забелязва:
— Ако е възможно, не ми дъхайте в лицето. Не обичам клозетните миризми.
Били поглежда зверски, но в тоя момент отново се чува гласът на Добс:
— Остави, Били! Тук аз се разправям. Дай ми го тоя портфейл.
— Щом вече сте го взели, съветвам ви да го прегледате по-основно. Там вътре има една служебна карта… — обажда се Уйлям.
— Не е нужно да проучвам служебните ви карти, мистър Сеймур — отвръща Добс. — Знам отлично кой сте и къде работите.
— В такъв случай вероятно знаете и какво ви очаква.
— Хич и не мисля по това. Засега вие сте на линия. И не разчитайте на моята интелигентност. Не съм интелигентен. Аз съм полицай от стария тип: стрелям, без да разсъждавам.
Добс преглежда с очевидна сръчност книжата, а Сеймур безучастно го следи, без да си дава труд да отвръща.
Извършил проверката, безличният субект оставя портфейла на скамейката до себе си и отново поглежда към нас:
— И тъй, мистър, аз зная кой сте. Не ми е известно обаче дали вие знаете кой съм аз.
— Мисля, че съм в течение — кима Уйлям. — Вие сте едно дребно лайно от военното разузнаване.
— Изрази, съвсем подходящи за професор — установява човекът насреща.
— Нима вие сте професор? — вдига вежди Сеймур.
— Нали ви казах: аз съм от стария модел — брояч без образование. Изобщо нямам връзки с вашите издигнати среди. Ако питате мене, такива като вас бих ги разстрелвал само заради дипломите им. Е, всички едва ли ще успея да разстрелям, но мога да почна от вас.
Уйлям не възразява. Във фургона настъпва мълчание. Били се е заел с моите джобове.
— А, значи сега е ред на мосю Каре, белгиеца — бъбре Добс, като поема моя портфейл и почва да рови в него. — Само че какво виждам! Белгиецът се е превърнал в австриец. Няма го мосю Каре, но затова пък има хер Шулце. Здравейте, Шулце!
Той е явно твърде доволен от находката си. На негово място и аз щях да бъда доволен.
— И тъй — започва Добс, приключил с документите, — нека не се повтаряме. Ще ви застрелям и двамата като кучета и ще ви захвърля нейде наоколо, а нека местната полиция се занимава да издирва кои сте и кои са убийците ви.
Той ни поглежда с тежък поглед, за да прецени ефекта, обаче ефект няма.
— Естествено, съществува и втора възможност — произнася безличният тип, сякаш без желание. — Отговорете ми на няколко въпроса и си вървете. Нека по-нататък началството решава съдбата ви. Разбира се, става дума за вас, мистър Сеймур. Колкото до оня другия, той няма да си отиде, а ще го придружим.
Отново — никакъв ефект.
— Откровено казано — подхваща след късо изчакване Добс, — аз лично бих предпочел първия вариант. Бих ви надупчил черепите ей така, просто за свое удоволствие, а сетне бих загубил даже един-два часа, за да скрия по-добре труповете ви. Не казвам, че никога няма да ги намерят, обаче това няма да стане скоро. Само че аз съм служебно лице и изпълнявам служебна задача. Затуй съм длъжен да ви уведомя, че има и втори вариант.