Страница 66 из 67
При тая мисъл поглеждам бегло Розмари и запитвам:
— А как е вашият Грабер? Навестихте ли го в болницата?
— Защо в болницата?
— А къде другаде? За в гробищата още е рано.
И за да я поставя в курса на нещата, подавам вестника.
— Ах, този мръсник! — произнася тя, още не дочела информацията.
— Кого от двамата имате предвид?
— Бентън, разбира се. Грабер може да не е цвете, но никога не би стрелял в жив човек.
— А кой би стрелял в мъртвец? Всъщност вие би трябвало да сте доволна. И да благодарите на Бентън.
— Вие сте циник, Пиер.
— Казвали сте ми го вече.
— Макар да не съм доволна, трябва да ви призная, че се чувствувам облекчена. Грабер никога не би ми простил…
— А сега накъде? — питам.
— Ако искате да знаете накъде, можете да ме придружите. Вие сте, общо взето, скучен човек, разбира се… Но кои са интересните? Само че вие няма да ме придружите. И аз няма да ви кажа „накъде“. Пък и какво значение?
— Никакво — признавам. — Исках просто да чуя откъде ще започне мечтаният рейс към щастието.
— Щастието? Вие знаете, че не съм претенциозна. Но нямам и никакво намерение да старея, завряна в оня таван, и да се грижа за ипотеките му.
Тя наистина не прилича на човек, потръпващ от щастие. Старата история: мечтата, веднъж постигната, губи блясъка си, дори и да е била диамантена. Идва всекидневието. Идват несполучливите опити да вкусиш желаното. Защото веднъж вкусено, то се оказва малко блудкаво на вкус. И идват рисковете един или друг мошеник, по-рано или по-късно, да те освободи от бремето на лесно придобития капитал.
Побъбряме още малко за току-що случилото се, а после настъпва моментът, когато Розмари поглежда часовника си и обявява, че трябва да тръгва. Ставаме да се сбогуваме и когато ми подава ръка, бившата квартирантка казва:
— Е, Пиер… Навярно вече няма да се видим…
— Навярно… — повтарям машинално.
— Че целунете ме де!
Неудобно ми е от Борислав, но още по-неудобно е да стоя като гипсиран, след като толкова време сме били заедно в оня зелен хол на оная глуха вила, сред оня загубен квартал.
Навеждам се и я целувам, и усещам ръката й, опряна на бузата ми, сякаш се опитва да ме задържи един миг повече.
Сетне Розмари тръгва, ала преди да поеме по стълбата, наново се обръща и ми маха леко с ръка.
— Каква жена!… — чувам гласа на Борислав.
Да, наистина. Но всъщност каква жена? Луташ се из тия привидности, без да знаеш докрай дали наистина си ги разбулил. Привидности на нещата, на събитията и най-вече на хората. Наблюдаваш я, додето решиш „това е“, но после идва нещо ненадейно и решаваш, че не е „това“, а не знам какво си, додето по-късно разбираш, че не е и не знам какво си, също като ония дървени матрьошки, дето развинтваш една, а в нея се оказва друга, а в другата — трета. Само че при матрьошките винаги има край и подир четвъртата или петата стигаш до последната. А при някои хора можеш да смъкваш обвивките, колкото си щеш, без да бъдеш сигурен, че си стигнал най-сетне до истинската легитимация.
Борислав е дотам очарован от вида на приятелката ми, а също и от импулсивния й нрав, че поръчва още по едно кафе, едно последно, както обещава, и ние вече го допиваме, това, последното, когато на терасата ненадейно израства ново действуващо лице, и по-точно нова дама, царствена и импозантна като алпийски масив.
— А, Пиер, момчето ми! Познах по колата ти, че си нейде наоколо — произнася Флора спокойно, сякаш сме се срещнали на асфалтовата алея до Остринг.
Ставам, за да извърша отново церемонията по представянето и да настаня пищната самка на съседния стол.
— Вие вече сте закусили… — установява тя. — Аз също бих хапнала нещо…
Русата австрийка приема поръчката, която по своята изчерпателност надхвърля закуската и граничи с обеда. Сетне Флора самодоволно се изпъчва, за да даде възможност на Борислав да оцени очертанията на могъщия бюст, и в знак на упрек замахва с показалец в моя посока:
— Трябва да благодариш, че имам слабост към тебе. Иначе заслужаваш не знам какво… задето ме затвори с оня там в бункера…
— Ако е точно за това, мисля, че ти трябва да ми благодариш, скъпа Флора. Това беше единственият начин да те предпазя от куршумите и в същото време да ти спестя задушаването.
— Лъжец! — замахва отново тя с пръст. — Ти не си могъл да знаеш, че ще има куршуми.
— Затуй пък знаех отлично, че хората на Бентън са нейде в съседство. Бентън не би потеглил в неизвестността с мене, без да даде инструкции на хората си да го следват.
— Глупости. Хората на Бентън ги е докарала оная глупачка Розмари. Лепнали са се за нея и ги е докарала.
— А къде са се лепнали?
— О, това е цяла история. И не ме карай да ти я разправям преди закуска. Просто умирам от глад.
Келнерката донася най-сетне подноса, който този път е по-претоварен от всякога, тъй като освен маслото, конфитюра и кифлите, изобщо неизбежните съставки на една хотелска закуска, съдържа още варени яйца, пушен бут и огромен резен шоколадена торта.
Изпиваме прочее още по едно кафе, вече не знам кое поред, додето Флора опустошава блюдата. И едва когато стига до тортата, немкинята добива желание за словесно общуване:
— И туй, дето ни оставихте с ония изродчета Тим и Том, бе също един кален номер, Пиер!…
— Само че аз не съм автор на номера: Бентън ме беше притиснал.
— Така си и помислихме. Но от страна на Бентън това беше наистина един кален номер. И той си е получил заслуженото. Не четохте ли? Задържан е…
— Научих го вече. Обаче вас не са могли да ви задържат…
— Кой да ни задържи — поглежда ме тя недоволно.
— Имам предвид ония двамата: Тим и Том.
— А, ония двамата! Това е друга работа. Отпърво ние с Розмари изобщо не разбрахме какво точно е станало. Помислихме, че вашият съдружник наистина ви е извикал и че Бентън с присъщата си мнителност е решил да ви придружи. Но после нещата много се проточиха. Нещо ми подсказва, че са се наговорили, викам на Розмари. Отишли са за брилянтите. Пиер знае скривалището, а Бентън вероятно стиска това, което Пиер желае да получи, така че решили са да се разменят, а нас са ни оставили да стоим и да ги чакаме тук като последни глупачки. По какво съдите, че Пиер знае за скривалището? — пита Розмари. Само днешните наблюдения ми са достатъчни, викам, защото, ако мислите, че ние с Пиер сме прекарали деня да правим любов, дължа да ви заявя, че се лъжете. В такъв случай не е трудно да ги проверим — предлага Розмари, — защото вероятно са в къщата на оная, Виолета, в Лозана. Само че трябва да знаем и къде се намира къщата, викам аз. Ако вие не я знаете, други я знаят — казва Розмари, — но каква е гаранцията, че няма да ме преметнете? Сега време за премятане ли е, викам, ние сме две бедни жени и трябва не да се премятаме, а да си помагаме. Звучи хубаво на думи — вика Розмари, — но каква е гаранцията. Най-после успях да я убедя, тази опърничава жена, че додето ние с нея тук си търсим гаранции, вие двамата там ще отмъкнете брилянтите, така че накрая решихме да рискуваме и да тръгнем веднага, само че едва се опитахме да тръгнем и трябваше да разберем, че сме пленници на ония две дегенератчета — Тим и Том. Аз, разбира се, както знаете, не съм от страхливите, още повече когато става дума за такива пигмеи, и се опитах да им покажа, че в нашия век на равенство и жените могат нещо, но макар да си послужих за целта с един стол, нападението мина, понеже тези две кретенчета бяха изпечени в разните там карате или джудо и изобщо накрая се озовахме добре завързани за креслата, без да говорим за добавъчните синини, някои от които бих ви показала, ако приличието го позволяваше…
— Не допускам, че подобни дреболии могат да ви правят впечатление — промърморвам.
— Не, разбира се. Вие знаете, че не съм чак тъй впечатлителна като вашата Розмари, понеже не съм и кльощава като нея, но все пак оставаше основният факт — че бяхме приковани и осъдени на пълно бездействие, докато вие там в Лозана…