Тайфуни с нежни имена

— Да, пеят и свирят, и се наливат с шампанско, и се върдалят с любовниците си, и правят групов секс, и нагъват шатобриани, като ги заливат с бургундско, и спорят дали да прекарат ваканцията на Бахамските острови, или на Бермудските… — той изрежда бавно, сякаш се опитва да си спомни какво още могат да правят хората. — А мръсната работа я оставят за Бентън и за тия като Бентън, и това, че някой или друг Бентън ще бъде същата тая нощ очистен или ще се задуши в собствените си изпарения в някой зимник… това е без значение, това е предварително предвидено в процента неизбежна фира, това си е в реда на нещата и дори не си струва да се мисли за него…

Той млъква за малко, сякаш да си поеме дъх, и аз съзнавам в тоя миг, че също се опитвам да си поема дъх, че въздухът не ми стига, или си въобразявам, че не ми стига. И усещам, че в главата ми отново почва да кове тая отвратителна болка, с която се събудих следобед в „Терминюс“.

Следобедът в „Терминюс“ — това ми се струва в този момент нещо твърде далечно, нещо почти забравено, нещо от Стария завет… и Флора… и мьосю Арон…

Минава време. Може би час, може би повече. Не искам да гледам часовника. По-добре да не гледаш часовника, когато знаеш, че няма какво да чакаш, освен… И ние мълчим, всеки отпуснат на мястото си и всеки зает с мислите си или с усилието да ги прогони.

— Ето затуй бих си вдигнал парцалите и бих изчезнал, стига да можех — чувам най-сетне тихия глас на Ралф, съвсем тих, понеже Ралф говори всъщност на себе си, а не на мене. — Защото това би било най-логичното. Нали цял живот на това са ме учили, нали това е бил стимулът: да прогресираш, да вървиш нагоре, защо? — за да имаш по-голяма заплата, за да имаш повече пари. Тогава какво по-естествено, щом най-сетне си ги напипал тия пари, цели купища пари, да ги натъпчеш в торбата и да тръгнеш, накъдето си щеш…

— И все пак вие не бихте го направили — напомням съвсем машинално, защото вече нямам никакво желание за разговор, нямам никакво желание за нищо.

— Е, да, понеже има и другото: възпитанието, дресировката. На мене са ми казали, че нашето разузнаване е най-великата институция, както и на вас са ви казали нещо от тоя род. На мене са ми казали, че парите са голямо благо, и аз съм повярвал. На вас са ви казали, че брилянтите не са нищо повече от чист въглерод, и вие сте повярвал. С какво всъщност си въобразявате, че стоите над мене, когато сте същата маймуна като мене.

— Все пак не е без значение в какво си повярвал — възразявам апатично.

— Съвсем без значение е… Всичко е лъжа. Или, ако щете, удобна истина. В единия случай — за една група. В другия случай — за друга група. И какво от туй, че едната била по-малка, а другата — по-голяма? Аз не съм група. Нито вие. Всеки от нас си е нещо за себе си, Лоран… Всеки от нас е един жалък идиот, който е повярвал в обратното, понеже са му го внушили с користна цел…

Той замлъква или може би продължава, само че вече наум, което е за него без значение, понеже — макар да споменава името ми — всъщност говори на себе си. Ако беше прекарал като мене един пълен с главоболия ден и ако някоя Флора беше му тикнала една пилюла с течен газ в устата, сигурно нямаше да има желание да говори и на себе си, както аз нямам никакво желание да говоря на себе си, и едничкото, което се опитвам да постигна в момента, е да забравя, че въздухът вече не ми стига, защото, когато усетиш, че въздухът не ти стига, можеш да почнеш да драскаш стената с нокти или да драскаш гърдите си с нокти и изобщо да откачиш.

— Тия жени объркаха всичко… — чувам след много време гласа на Ралф. — … Жената е необуздана в стремежите си и непредсказуема в поведението.

— Също като мъжа — произнасям с глас, който аз самият едва долавям.

— Съвсем не. У мъжа има система. И понеже има система, можеш да я дешифрираш… Това ти дава чувство за сигурност: има система, има за какво да се заловиш. Жената е друго… Вие сам казахте одеве, че Флора ви е връхлетяла като тайфун. И дори не забелязахте какво сте казали. А това е самата истина: жената е стихия, ураган. И съвсем не е каприз, че тайфуните винаги носят женски имена — Клео, Фифи, Флора… Тая Флора!… Тайфуни с нежни имена… Нахлуват и обръщат всичко наопаки…

— Сигурен ли сте? Ние с Розмари живяхме доста спокойно… поне до известно време…

— Съвсем естествено… В центъра на урагана времето е винаги спокойно. Безоблачно и тихо. Затова пък, ако се изпречите на пътя му… Познавам ги ураганите. Нали ви казах: Гватемала.

— Може би познавате ураганите, но нямам впечатление да познавате жените — забелязвам подир още много време и навярно след като Ралф отдавна е забравил репликата си.

— Познавам и жените — промърморва американецът с неясното произношение на пияния или заспиващия. — И тъкмо затуй не се увъртам около тях, ако имате предвид тая подробност… Никога не се увъртам… Отивам просто и си плащам… и излизам достатъчно облекчен и отвратен, за да ги забравя поне до някое време…

Той млъква и замира на мястото си, на същото онова място, дето отдавна, преди часове или години се е свлякъл в тихия си истеричен смях. А после, подир нови часове или години, произнася с мъка:

— Жените са хубави само по списанията, Лоран… списанията за подрастващи онанисти… ония списания, дето ще видите маса проститутки, добре режисирани от някой порнограф… Иначе, в живота, с амбициите си и страстите… Не ми говорете… Тайфуни с нежни имена…

И пак подир нови часове или минути чувам гласа му, вече съвсем далечен:

— Всъщност имате пълно право… да ги браните… Тия жени. Ако не бяха те… отдавна щях да ви надуша и да ви… обезвредя.

— По кой начин? — запитвам с мъка.

— По най-радикалния… Аз ви уважавам, Лоран… по най-радикалния… полумерките са обидни за човек от вашия ранг…

И ние отново берем душа, всеки в подножието на своята стена, всеки на своето собствено лобно място.

— А сега… взаимно се обезвредихме… в тоя бункер… в тая гробница за двама… И сигурно се гнусите, че трябва да почивате до такъв, като мене…

— Защо?… — намирам сили да произнеса. — На бойното поле противниците често падат един до друг…

— Да… вярно… падат един до друг… Но не ги погребват заедно… А ние ще бъдем в една братска могила… братската могила на шпионите…

Всъщност тук ти е мястото — казвам, само че без да го произнеса, понеже нямам сили да го произнеса. — В този бункер от войната. В този бункер, останал, след като войната е отминала… Всъщност тук ни е мястото и на двамата, дето сме останали от войната и дето сме продължили да водим войната и за които войната никога не е свършвала… И няма какво да се чудиш, че сме заедно, Ралф… И няма какво да се правиш на глупак… защото ти знаеш, че тя е друга, тази наша война… не като онази с окопите и позициите… тя е друга и всеки е в тила на противника, и всеки има в своя тил противника… и додето тя трае, ще бъдем все заедно… ние или такива като нас… защото какъв е този противник, ако няма пред себе си друг противник… защото сме невъзможни един без друг… защото не можем един без друг… защото единият без другия губи смисъл… също както нощта и денят, също както мракът и светлината…

Светлината, да… Само че тя вече е намаляла… Тя си отива. Вероятно се мръква. И аз се чудя докога ще седим така в тоя здрач и няма ли да се сети някой да запали лампата.

Ние с Борислав сме се свили всеки в свойто зелено кресло под зеления фикус, дето върхът му вече опира в тавана на кабинета. На дивана е, разбира се, бившият ми шеф, когото винаги съм смятал за малко педант, може би защото и той винаги ме е смятал за малко авантюрист. Колкото до генерала, той предпочита да не се заседява. И с бавни стъпки измерва килима от край до край или спира замислен за нещо си ту тук, ту там.

— Не е за пръв път — произнася сухо бившият ми шеф, понеже в момента той има думата. — Боев ще изпълни задачата, и не лошо, ще преодолее трудните етапи и накрая, когато трябва да сложи точка, вместо да сложи точка, ще хлътне… Не е за пръв път…