Страница 6 из 67
Защото сега съсед от другата ми страна е Горанов. Такова пряко съседство, естествено, крие известни неудобства. То привлича погледа върху тебе, а ако този поглед е прекалено недоверчив, предизвиква и съответни наблюдения или дискретни проверки. Затуй налага се за дълго време да се пазя от всякакви постъпки, които биха събудили и най-малкото подозрение. Налага се да живея тъй, че хората наоколо да свикнат с мене, като с един безинтересен и съвсем безобиден съсед.
За сметка на това неудобство близостта с Горанов ми дава такива предимства при наблюдението, каквито квартирата на рентиера въпреки високия наем не може да ми осигури. Между моята вила и тая на Горанов има не повече от дванайсет метра, а оградата, която ни разделя, е твърде ниска, за да играе роля на препятствие. При съответна апаратура бих могъл спокойно да следя всичко, което става насреща. Само че в моето положение наличието на подобна апаратура е равносилно на глупост. Би трябвало да съм прекален оптимист, за да не допускам, че при дадени обстоятелства и в дадено време частният ми замък ще бъде посещаван и грижливо оглеждан в мое отсъствие.
Далеч съм от намерението да твърдя, че действувам с голи ръце и не използувам никаква техника. При нашата професия и в нашия век на бурен прогрес това би било все едно като да тръгнеш на лов за слонове, въоръжен с ластик. Дали от наивност, или от лицемерие, но хиляди хора вдигнаха олелия до небето за някакъв си Уотъргейт, като че ли практиката на подслушването до тоя миг им е била неизвестна. Аз обаче нямам никакво право на наивност или на прекалена гнусливост. Не ми е разрешено също и да се обиждам, да протестирам, а още по-малко — да се провалям.
Прочее малката си техника аз я нося по джобовете, възможно по-безобидна на вид. Фотоапаратът ми има външността на запалка, радиопредавателната и приемателната уредба за близки разстояния е поместена в една самописка, а далекогледът ми е в капачката на втора самописка — незначителен на вид, ала по-силен от всеки бинокъл. Един микроскопичен прибор за прислушване на секретни брави, няколко дребни ампулки с различно предназначение — и толкова. Всичко това не тежи, не заема място и при необходимост може да се изхвърли с един замах, без никой да ви забележи.
Пресилено би било да се смята, че тук времето ми минава в дебнене зад пердето на спалнята и взиране в прозорците на Горанов, макар че и този вид занимания не ми е съвсем чужд. Още по-неуместно е да се предполага, че прекарвам дните в дрямка сред уютния хол или в почистване на градината от есенната шума. Легендата, в която съм облечен, е легенда на трудов човек и тя трябва всекидневно и наново да се доказва.
Заранта започва с прибиране на продуктите, оставени от доставчиците пред вратата на кухнята, с приготвяне на закуската и с грижите около тоалета. Не си давам труда да крия домакинските си занимания зад плътни пердета, защото играя ролята на порядъчен и скучен човек, който няма какво да крие.
Точно в девет часа изкарвам волвото на асфалтовата алея, затварям градинската врата подире си и поемам надолу към центъра. Движа се като всеки порядъчен и скучен човек по един и същи неизменен маршрут: Остринг, сетне дългата и полегата права линия на Тунщрасе, после Кирхенфелдбрюке, който ме прехвърля отвъд реката на Казиноплац, а оттам през Кохергасе — на Беренплац, дето е и кантората ми.
Кантората всъщност е на Джовани Бенато, но откакто моето предприятие, съществуващо само на книга, бе слято с неговото, агонизиращо под заплахите на фалита, ние дружески съжителствуваме в това чисто и тихо помещение, изолирано с двойни прозорци от суетния шум на външния свят и украсено за по-голяма представителност с една карта на планетата и с два илюстровани календара на Сабена и САС.
Не от суетно желание за самоизтъкване, а в интерес на истината дължа да отбележа, че ако фирмата на Бенато — внос и износ на хранителни стоки — все още съществува, това се дължи донейде на мене, доколкото успявам по различни пътища да му осигуря някоя и друга скромна сделка. Тия сделки обаче не са твърде многобройни, така че съдружникът ми смята за излишно да плаща пари на секретарка и сам поддържа кореспонденцията си. А понеже и кореспонденцията не е прекалено обемиста, работното време обикновено минава в разговори на свободни теми. По-конкретно, теми за катастрофи. Катастрофи от всички размери, видове и нюанси.
Това тематично своеобразие би могло да се види странно само на човек, който не познава отблизо Джовани Бенато. Защото той е от тези непохватни хора, които сякаш непрестанно живеят на ръба на злополуката: ако има наблизо ваза, непременно ще я събори, ако му поднесат супа, ще изтърве вътре очилата си, а ако пресича улицата, ще мине на червено, за да обърка цялото движение.
Но моят съдружник се отнася с високомерно пренебрежение към непосредствено застрашаващите го опасности и мисълта му е насочена към катастрофите от световен мащаб, минали и бъдещи.
— Ако си спомните как е била унищожена Атлантида — говори той, като потропва по бюрото с късите си пълни пръсти, — ще ви стане ясно как може да загине и нашата цивилизация.
Налага се да призная, че спомените ми не датират от епохата на Атлантида.
— Моите също — кима Бенато. — Но тоя въпрос е вече изяснен от науката. Представете си един огромен метеорит или, ако щете, една малка планета: размери около шест километра в диаметър и тежест към 200 милиарда тона. Колосално, нали?
Такава е една от особеностите на Джовани, че докато говори, постоянно се обръща към вас с подобни въпроси, за да чуе мнението ви. Мнението ви, разбира се, не го интересува особено, но това е един ловък ораторски похват, за да се чувствувате в непрестанно напрежение при разговора, който всъщност най-често има формата на монолог.
Прочее, за да дам по-нататъшна зелена улица на монолога, налага се да потвърдя, че двеста милиарда тона е наистина колосално.
— И ето че този метеор гигант връхлита с бясна скорост земята и цопва в залива на Флорида. Добре все пак, че цопва там, защото ако бе паднал тук, сега в Швейцария нямаше да има Алпи, а дупка. Какъв ужас, а?
— Мисля, че не е чак толкова ужасно — възразявам меко. — Швейцарците са тъй ловки, та биха могли да скубят туристите и с помощта на дупка.
— Без съмнение, без съмнение — кима Бенато. — Но аз имам предвид не самата дупка, а страхотното сътресение. Какво ти сътресение! Това е било по-зловещо от хиляда атомни взрива… дотам, че даже полюсите са се изместили и океанът е залял цял континент. Представяте ли си?
— Опитвам се.
За да подкрепи хилавото ми въображение, Бенато ми сервира още няколко подробности около катастрофата с Атлантида, примесени с неизбежните „нали“, „какво ще кажете?“ и „давате ли си сметка?“ Подир което минава на следващото.
Следващото може да бъде злокобната смяна на земния климат, която според известни учени била предстояща, с неизбежните си последици: отпърво нов потоп, а подир туй нов ледников период. Или демографският взрив, чиито поразии били още по-страшни: в началото ще се храним с корени, а след това със себеподобните си (представяте ли си?). Или демоничните сили, дремещи под земната кора: като си помислиш само, че додето ние с вас тук си седим на Беренплац, някъде долу под краката ни клокочи огнената лава (а вие знаете, че едно нещо почне ли да клокочи, току-виж, че кипнало). Или възраждането на страшните средновековни епидемии, от които милиони хора мрат като мухи (давате ли си сметка?).
Отделна графа в репертоара на Джовани Бенато съставят военно-политическите катаклизми: китайската инвазия, водородната бомба, биологическото оръжие, а също и химическото. Това са най-любимите му теми, вероятно защото за тях разполага и с най-обилна информация. Но колкото да са любими, те не могат да изместят проблемите от третата и последна графа, към които Бенато изпитва едно почти лирическо увлечение: сюжетите на фантастичната литература, които моят спътник възприема, разбира се, като жива реалност. Тук видно място заемат такива мотиви като нашествията от други планети, митичното чудовище, подвизаващо се в шотландското езеро Лох Нес, исполинската Бяла акула, ужасният снежен човек, летящите чинни и не помня още какво.