Страница 53 из 67
— Е, да. Може да се подигравате, но изкушенията на красотата, изглежда, са ми били орисани за цял живот. Всички тия разкошни камъни в оная фирма… Тези късчета втвърдена светлина… най-чистите бои… и най-звучните… Но какво да ви говоря, вие нямате никакво отношение към красотата дори като парична стойност. А в тая къща аз научих не само как се правят камъни, но и как се правят пари. Бразилският бедняк лишава земните недра от хилядолетните кристали, а сам той бива ограбван от собственика на мините, който на свой ред бива ограбван от износителя, който пък е жертва на производителя, а производителят — на ангросиста, а ангросистът — на бижутера, като, разбира се, разходите по цялата верижна операция се заплащат от купувача, който е и главният потърпевш.
— Разпределение на вината…
— Да, и то до такава степен, че вината изчезва. Всеки е грабен според мястото си и всеки граби според силите си, и това са всъщност функциите на обществото, дишането на обществото, храносмилането на обществото и не знам защо ние с вас трябва да се обявим за единствено честните в това общество на всеобщия грабеж. Във всеки случай аз лично нямам подобни амбиции.
— Разбирам ви добре — казвам. — Но вие трябва да ме разберете: необходимо ми е на всяка цена да се изплъзна в Женева от ония зад нас и да отскоча да свърша една работа…
— Каква работа? — запитва подозрително жената.
— Една работа, свързана пряко с интереса ви към камъните. Мисля, че съм на път да открия къде се спотайват брилянтите.
— О, Пиер!…
Тя ми отправя погледа на тъмните си очи и изразът й представлява смес от две части надежда и една част недоверие.
— Виждате ли, че нищо не крия от вас — подхвърлям. — И ако мислех да крия, щях да прескоча сам до Женева.
— Вярвам ви… Бих искала да ви вярвам…
— В такъв случай ще спрете пред Грабер и ще ми посочите пътя към задния вход.
— Но това би означавало да се разконспирирам…
— Тази задача отдавна вече сте я изпълнили — успокоявам я.
— Мислите ли, че някой…
— Не мисля, а знам. И не „някой“, а Ралф Бентън.
— Ралф Бентън? Възможно ли е?
— Вие сама на времето бяхте казала, че е тиха вода.
— Казах го в съвсем друг смисъл.
— В какъв смисъл?
— Ами че той е съвсем покварен тип. И посещава проститутките край гарата… И вероятно не е способен да прояви интерес към порядъчните жени.
— Може би просто не успява да оцени тънката разлика между едните и другите.
— Циник — срязва ме тя.
Минаваме транзит Лозана, макар че напоследък Лозана започва да привлича любопитството ми, и към единайсет вече сме в Женева. Розмари кара порядъчно бавно, точно според инструкциите и дава пълна възможност на ситроена да ни следва. Когато свиваме в малката улица, дето е предприятието на Грабер, ситроенът спира още в началото, вероятно от неловкост — иначе би трябвало направо да се залепи за нас. Влизаме с Розмари в преддверието на сградата и додето жената поема нагоре по стълбата, аз дискретно излизам през задния вход в съседната пресечка.
За да наскоча на моята скъпа Флора.
— Предател — казва ми импозантната персона с леден глас.
— Любезностите после — избъбрям. — Имаш ли кола?
И в същия миг забелязвам, че колата, гарирана насреща, едва се подава зад могъщия корпус на дамата.
— Да бягаме — предлагам и забързвам към опела.
— Къде да бягаме? А Брунер? — пита жената, но покорно ме следва, може би от страх да не се изплъзна.
— Предполагам, че Брунер дебне откъм фасадата — подхвърлям, като се настанявам на мястото на шофьора.
— Да, там в кафенето е — обяснява Флора, която не знам по какво чудо успява да се вмести зад кормилото.
— В такъв случай тръгвай към Лозана.
— Но ти какво ме командуваш? — промърморва дамата, като запалва мотора. — Как така ще оставя Брунер?
— Брунер не е дете. Ако отидем да го търсим, всичко пропада. Отвъд са хората на Бентън.
Тя потегля стремително и без повече приказки излиза на крайбрежната, после свива по моста Мон Блан и едва тогава запитва:
— Хората на Бентън?
— Да, твоя мил Бентън, дето му се увърташе.
— Аз не се увъртам около никого, Пиер — възразява с достойнство Флора. — Мъжете тъй се лепят по мене, че не ми е необходимо да се увъртам.
— Само че Бентън не ти се залепи, а се лепна на мене.
— Човек на Кьониг, тъй ли?
— Обратното, ако нямаш нищо против.
— Докато ти изглежда си станал човек на Грабер и на Розмари.
— Аз отдавна съм човек на Розмари, но само в смисъл на хазяин. Не виждаш ли, че я използувам за фасада и я зарязвам при първия двоен вход.
— Следя ви още от Берн.
— Щом нямаш друга работа…
Тя излиза на насрещната крайбрежна и поема вдясно.
— А сега, мила, натисни по-здраво на гъбката с нежното си краче.
— Пиер, ще знаеш, че не обичам да ме командуват — измърморва тя, но изпълнява нареждането.
Колата полетява по булеварда, все още доста свободен в тоя час, после свива вляво и няколко минути по-късно вече сме на шосето за Лозана.
— Какво всъщност ще правим в Лозана?
— Тъкмо това, което съм обещал на тебе и на Брунер.
— Брилянтите са в Лозана?
— Брилянтите не са в Лозана, но пътят към тях минава през Лозана.
— Нали знаеш, че не обичам празни приказки. Говори по-ясно, момчето ми.
— По-ясно от това няма накъде. Имам среща с един човек, който трябва да ми даде известни сведения. Частични сведения, но които, съчетани с другите, ще разкрият цялата картина.
— Какви сведения? Какво ме баламосваш? — извиква дамата, чието обичайно спокойствие почва да се нарушава от смътните ми изрази.
Ужасна жена. И твърде неудобна за момента. Но как бих могъл да знам, че ще наскоча на нея, А наскочиш ли веднъж, спасение няма. И целия този ден ще трябва да я мъкна със себе си. Освен… Освен какво?…
— Подозирам, че в някой час на следващото денонощие най-сетне ще мога да изрека магическата фраза „Отвори се, Сезаме!“ — казвам успокоително. — Тогава ще видиш дали те баламосвам.
— Имай предвид, че каквото и да изричаш, ще го изричаш в мое присъствие — предупреждава ме Флора. — Оттук нататък ще бъдем неразделни.
— Повтори още веднъж тия думи, скъпа! Прозвучаха ми като райска музика.
— Не се лигави, Пиер! Можеш да ми вярваш, че говоря сериозно.
Нямам никакви основания да не й вярвам. Поглеждам унило към познатия вече пейзаж — бреговете на синия Леман, който напоследък нещо се е поразмътил, и зелените паркове, сред които се гушат бели вили, и чистото светло небе, но от това на душата ми не става по-светло.
— Ти гледаш много комерчески на живота, скъпа. Дотам дори, че когато аз казвам „любов“, ти мислиш „пари“.
Дамата обаче съвсем не изглежда засегната от бележката ми. Напротив.
— Най-важното на този свят, момчето ми: да се печелят пари. И най-простото на този свят, момчето ми: да се печелят пари. С една подробност все пак: за всяка работа са нужни инструменти. За тая — също.
— Вероятно ти и мене третираш като инструмент.
— Защо не? Стига да влизаш в работа.
— Ако не ме лъжат очите, природата те е надарила с доста пищен инструмент.
— С два — поправя ме тя. — Само че вторият не е между телесните атрибути. А той единствен е важен: умът, мойто момче. Колкото до другото, което имаш предвид, това са разговори за бардами.
— Защо? Наскоро четох, че някаква жена-феномен в Америка получава всекидневно десетки писма с изгодни предложения за брак. Наистина тя била с около двайсет сантиметра по-едра от тебе и с около сто килограма по-тежка, но ти също не си за пренебрегване. Вероятно има мъже, дето умират за тебе.
— Нали ти казах! Лепят се като мухи. Въпреки непристойните ти подмятания. Умират за мене. Само че умират в рамките на една вечеря или на едно стандартно бижу за две хиляди. Аз мога да изкарам две хиляди и като се събличам в някой вертеп на Санкт Паоли. Ти ме смесваш с някоя друга, Пиер.
— Добре — отстъпвам. — Нека прескочим тялото, без оглед на размерите, и да минем към интелекта. Нима ти липсва?