Страница 47 из 67
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Нямам представа — отвръща Виолета. — Искам да кажа: с нищо специално. Ще ми се просто да поговоря с някого съвсем свободно, да се оправя в бъркотиите си, а нямам нито един човек, на когото бих могла да разчитам, и дори тази ваша Розмари, простете, може да е добро момиче, но проявява понякога едно такова любопитство, че… че… Изобщо вие единствен ми вдъхвате доверие, именно понеже не сте любопитен, и ми направихте добро впечатление още онзи ден, там, в гората… И колкото да не разбирам хората, струва ми се, че вие не сте като другите, които душат наоколо, сякаш в тая вила са скрити…
— … Брилянти — подсказвам.
— Да, брилянти или не знам какви си съкровища.
— Откровеност за откровеност — кимам. — Брилянтите наистина съществуват, госпожице Виолета.
Тя ми хвърля бърз, недоверчив поглед:
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
— Но тогава къде се намират?
— Вероятно нейде във вилата. В някое секретно скривалище.
— Единственото секретно скривалище е един сейф. Знам това от баща си.
— Значи в сейфа са.
— Сейфът е празен.
— Вие имате ключ от него?
— Да, разбира се, баща ми го беше оставил в Лозана.
— Тогава са някъде другаде. Например в зимника.
— Тази вила тук няма зимник. Зимник има моята вила в Лозана. Но ако смятате, че не съм в течение на туй, което се намира в собствената ми вила…
— Значи досега сте живели там?
— Не съвсем. Живеех повече при една приятелка. Къщата ми е на доста усамотено място и, искрено казано, ме е страх да оставам там сама, особено вечер. Затова живея в апартамента на една приятелка от пансиона. Там съм записана, там получавам кореспонденцията си, доколкото жена като мене има някаква кореспонденция…
— И все пак брилянтите съществуват — повтарям, за да я отклоня от тия битови подробности. — И тъкмо на туй се дължи оживлението около вас и около вашия дом. Без да говорим за убийствата…
— О, да, моля ви, нека не говорим за убийствата.
— Съгласен съм. Ще говорим за по-чисти и невинни неща. А има ли нещо по-чисто и невинно от един разкошен брилянт?
— Може би — не. Вие по-добре знаете. Но трябва да ви призная, че скъпоценните камъни съвсем не ме интересуват. И ако тия камъни не са легенда, а реалност и някой ден попаднат в ръцете ми, можете да бъдете сигурен, че тутакси ще ги продам на първия срещнат бижутер.
— А защо? Нима имате нужда от пари?
— Съвсем не, поне що се отнася до личните ми нужди. Баща ми ме е осигурил напълно с доживотна рента. Но ако имам една голяма сума, една наистина голяма сума, ще построя в Лозана на брега на езерото светъл и слънчев детски дом. Вече съм избрала дори мястото — голям парк с поляни и високи дървета. Вие правилно отгатнахте: в тия пансиони прекарах невесело детство, и то, забележете, в доста скъпи пансиони. А какво ли е детството на бедните деца? Моят дом, ако някога все пак го построя, ще бъде само за бедни деца.
— Мечтата ви е благородна — признавам. — Но за да стигнете до тая красива мечта, вие навярно сте имали известни надежди.
— Познахте — усмихва се тя едва-едва. — Но понеже говорим за мечти, какво бихте направили вие сам, ако получите шепа брилянти?
— Нямам никакъв интерес към камъните.
— А към паричната им равностойност?
— Също.
— И ако ви попаднат, бихте ги хвърлили просто на улицата?
— Не, разбира се. Но на драго сърце бих ги отстъпил на този, който има по-голямо право над тях от мене.
И понеже улавям погледа й, един детински недоверчив поглед, бързам да допълня:
— Знам, че това може да ви звучи невероятно, обаче то е самата истина. Което още не значи, че съм съвсем безкористен. И ако нашият сегашен разговор продължи със същата искреност, с която е започнал, мисля, че ще мога да ви доверя накъде точно е насочен интересът ми.
Тя отново ме поглежда, ала сега недоверието в погледа започва да се разсейва. И сякаш за да оправдае изцяло очакванията ми, произнася просто:
— Аз знам за тия брилянти, мьосю Лоран. И не от кварталните клюки, а от баща си. И тъкмо на това са се градили надеждите, за които сам споменахте. Защото още преди години, когато чух за камъните, реших, че ще направя с тях нещо, което да осмисли живота ми.
— Намерението ви е достатъчно благородно, за да ви даде предимство сред останалите претенденти — признавам.
— Мисля, че предимството ми е осигурено и от закона за наследството — усмихва се наново тя.
— В известен смисъл — да, а в известен смисъл — не — смънквам. — Не знам какво ви е разказал баща ви, но историята с тия брилянти е всъщност доста заплетена…
— Баща ми не е навлизал в подробности. Казал ми е просто, че един ден ще наследя от него кутийка с камъни, която да възнагради напълно самотата, на която съм била обречена… Горкият… Той си въобразяваше, че за мене тя е страдание…
— Нима самотата не ви подтиска?
— Съвсем не. Ако нещо ме плаши, то не е самотата, а общуването. И ако съдите само по външната ми бъбривост, може да стигнете до съвсем погрешни изводи. Аз съм страшно необщителен човек, мьосю Лоран.
— Но всеки има нужда от общуване.
— Аз също. Обаче с децата. И ако държа да получа това, което ми се пада по закон, то не е за да трупам лихви в банката. Само че ако съдя по намеците ви, правото ми над камъните, изглежда, съвсем не е тъй безспорно, както твърдеше баща ми…
— Не съм казал това — бързам да възразя.
— Недейте да ме успокоявате. Искам да чуя самата истина. И ако действително тия брилянти не ми се полагат, можете да бъдете уверени, че няма да посегна на тях, дори ей сега да ги сложите пред мене тук, на тази маса.
— За жалост не съм в състояние да сторя това. Мога обаче да ви разкрия истината. Това са десет брилянта с изключителна стойност, от които баща ви не твърде отдавна е продал най-малкия, тъй че в момента камъните са девет. Някога те са принадлежали на един гръцки милионер, но нацистите са го ограбили, а сетне са продали плячката на баща ви, който може би дори не е знаел произхода на камъни те…
— И все пак те са крадени…
— Е, да. Но някогашният собственик отдавна е мъртъв, а наследници също липсват, следователно няма никакъв законен претендент, като оставим настрана, че и времето е покрило цялата тая история с давност…
— И все пак те са крадени… — повтаря сякаш на себе си младата жена.
— Обаче не са крадени от баща ви. И баща ви е платил за тях навярно доста солидна сума…
— Наистина… — произнася тя отново, сякаш на себе си. — Може и да сте прав… И все пак трябва да призная, че подир вашия разказ тия брилянти изведнаж помръкнаха в очите ми…
„Също като белия сапфир на Розмари“ — минава ми през ума.
— Щом сте решили да ги използувате за едно толкова благородно дело, няма никакви причини да помръкват — казвам решително. — Нима е по-добре да попаднат в ръцете на мошеници и алчни хора?
— Дано да сте прав — отвръща тя все още с нотка на колебание.
После се сеща да запита:
— А каква е целта на вашите интереси?
— Ще ви отговоря направо, понеже вече ви вярвам и понеже сте българка…
— О, българка! Силно казано — усмихва се тя с анемичната си усмивка. — Никога в живота си не съм виждала България.
— А не бихте ли искали да я видите?
— За какво да я виждам? Нищо не ме свързва с тая страна. Нито обичам да пътувам. Всяко пътуване е едно разочарование. Както и всяко познанство. Както и всяка промяна. Отдалече нещата винаги изглеждат по-хубави. И светът е по-хубав, когато го гледаш през прозореца на стаята или през прозореца на телевизора. Реалността е винаги по-грозна от изображението. В реалността има винаги неудобства — жега или студ, неприятни миризми или досадни мухи, напразна умора и излишно изпотяване.
Тя замълчава. Сетне отново се сеща:
— Бяхте почнали да разказвате нещо…
— Да: за собствените ми интереси. Един човек, ще ви кажа направо — един бивш полицай, е оставил някога на съхранение у баща ви някакви списъци. Баща ви ги е взел просто тъй — за да направи услуга на своя стар познат. Само че познатият отдавна вече е умрял, а списъците са още налице и ако попаднат в нечисти ръце, биха могли да създадат доста неприятности на хората, чиито имена фигурират в тия книжа.