Страница 44 из 67
— Та ставаше дума за първата вноска, Лоран. Само че тя си остана и последна. Бих му простил на тоя тип, че ликвидира Гораноф: туй си е работа между тях двамата. Бих му простил и че ми простреля ръката. Но това, че се измъкна под носа ми и се пресели на оня свят в мига, когато процесът на доенето бе вече в ход, това, казвам ви, никога няма да му простя!
— Вината не е само негова — опитвам се да оправдая покойника.
— Естествено. Обаче туй не променя нещата. Всичко бе обмислено до последна подробност, включително и наблюдението чрез Флора, за да не се опита тоя стар хитрец да ми изиграе някой номер или да изчезне в неизвестна посока. А той все пак взе, че изчезна. Не, това никога няма да му го простя!
Брунер вдига чашата и отпива дълга успокоителна глътка. Сетне изтрива голямата си хищна уста със салфетката и подхвърля:
— Брилянтите обаче още са тук. Въпросът е само: къде? И тъкмо по този въпрос аз чакам разясненията ви, Лоран. И макар да не обичам да се повтарям, но още веднаж ще ви предупредя, че ако ви скимне да ме подхлъзнете, неизбежно ще се натъкнете на един от тия два смъртоносни юмрука.
— Аз брилянти не съм ви обещавал — опитвам се да изясня отношенията ни.
— Не съм казал, че чакам брилянти от вас. Чакам сведения. Тия, с които разполагате в момента. И ония, до които ще се доберете за в бъдеще. Защото не се съмнявам, че тепърва ще има да душите наоколо с тоя ваш хитър нос. И като душите, не забравяйте, че сте сключили едно споразумение и че Брунер е безпощадно строг що се отнася до споразуменията.
— Не се безпокойте: казах ви, че не давам пет пари за вашите камъни.
— А сега: скривалището!
— Това е един сейф, в хола на Гораноф. А сейфът е скрит зад картината над скрина.
— Че какво скривалище е това? И последният глупак ще го набара.
— Само че след като го набара, трябва и да го отключи.
— Вероятно някой е свършил и тази работа.
— Не допускам. Устройството на ключалката е твърде солидно и сложно. И забележете, Брунер: хората, които биха имали достъп до скривалището — Пенев или Виолета, — не са разполагали с ключа и не са имали време или кураж да прибягнат до някой техник. А човекът, който притежава ключа, засега все още не е стигнал до скривалището.
— Кой човек?
— Името му е Кьониг. Яви се на търга, за да предложи фантастична цена за вилата. Тая подробност говори ли ви нещо?
— Чух вече за това — кима Брунер. — А как е попаднал ключът у Кьониг?
— По същия начин, по който би попаднал и у вас, ако сам бяхте убили Горанов и пребъркали джобовете му.
— Искате да кажете, че Кьониг е очистил Ганеф?
— За ваше щастие не той лично, а хората му. Предполагам, че ако Кьониг сам беше извършил убийството, той щеше да има и достатъчно ум, за да потърси съответна ключалка към намерения ключ. Но тия глупаци не са имали нито указания, нито акъл за подобни операции. Те са изпълнили възложената им задача и са се измъкнали.
— А убийството на Пенеф?
— Същата история. И същата задача: да се премахне Пенев. И дори тя да е била съпроводена с нареждане за обиск, този път не е стигнало и времето. Защото, както личи по полицейските данни, Пенев е бил ликвидиран само минути, преди Виолета да се върне. Допускам дори, че едва забил ножа си, убиецът вече е чул пред входа гласовете на Виолета и на вашата Флора. И е побързал да изчезне през задната врата.
— И вие смятате, че в този момент, додето ние двамата тук си приказваме, брилянтите почиват в онова там скривалище във вилата на Ганеф? — възклицава Брунер с доста забележима възбуда.
— Не смятам нищо. Казвам ви просто какво знам и какво предполагам — отвръщам сухо.
И за да не го обезкуражавам преждевременно, допълвам:
— Там или другаде, но брилянтите все още не са намерени. Иначе кварталът отдавна би утихнал.
— И вашата Розмари навярно също отдавна би изчезнала — подхвърля немецът, като ме фиксира с присвитите си очи. — Защото тя също не е дошла в тоя квартал заради чистия въздух, нали?
— Вероятно… — отвръщам нехайно.
— Слушайте, Лоран! — озъбва се Брунер. — Не забравяйте споразумението ни: аз не искам от вас нищо освен сведения. Съвсем скромен съм, както виждате. Обаче това не значи, че ще допусна да премълчавате по свое усмотрение туй или онуй…
— Оставете я — казвам все тъй нехайно. — Това е една съвсем безопасна пионка. По-точно, пионка на Тео Грабер, бижутера, на когото Гораноф е продал един-единствен брилянт вероятно с цел да ви изплати скромното обезщетение. Така че Грабер е изпратил секретарката си по тия места, за да следи какво става с брилянтите, които той вероятно гори от желание да купи на възможно по-ниска цена.
— Почвате да ставате по-конкретен — промърморва Брунер. — Всъщност тия подробности ги знам и без вас. Зададох въпроса просто за да ви проверя.
Поглеждам го с укор. Сетне, осенен от внезапно хрумване, запитвам:
— А не допускате ли, че камъкът, който Гораноф е продал на Грабер, е бил не първият, а последният от серията? И че той в продължение на тия трийсет години е имал пълна възможност да продаде един по един и всички други камъни?
Брунер ме поглежда сепнато. После внезапно се засмива с къс дрезгав смях:
— Не говорете глупости, Лоран! Вие наистина нямате понятие за стойността на тези брилянти. Такъв въздържан човек като Ганеф не би могъл да пропилее брилянтите и за сто години. Не говорете глупости.
— Бих предложил да ви откарам с колата до центъра — промърморва Брунер, когато наново сме се озовали на отсрещния бряг. — Но Берн е малък град и по-добре ще е да не ни виждат заедно.
— Съвършено вярно — кимам. — Ще взема асансьора.
— Асансьора? Не е ли той пълен с неприятни спомени?
— Ако е пълен само със спомени, това не е опасно — отвръщам.
И ние се разделяме.
И тъй, ядката е вече извадена, макар и парче по парче — мисля си, додето старото подемно съоръжение ме възнася към горния град. — Историята е сглобена отзад напред и отпред назад, изобщо по тоя малко хаотичен начин, по който децата нареждат кубчетата, за да се получи цялото изображение на петела или кучето. Така образът на кучето е вече налице и цял-целеничък, въпреки че то междувременно е станало жертва на кучешка смърт.
Обаче всичко това е само история. История съвсем не без значение за разбиране отделни особености на сегашната ситуация и все пак история. Гибелта на Ганев слага точка на собствените му грижи, но не и на моите. Защото ако историята е сглобена, то досието все още е разкъсано на три части. И само едната от тях е в ръцете ми, или по-точно под един от краката.
Излизам от асансьора. Площадчето пред църквата е пусто. Поемам по първата пресечка, озовавам се на главната улица и десет минути по-късно вече съм до колата на Беренплац. Едва сега, когато тръбният глас на немеца е престанал да бучи в ушите ми и мислите ми са се уталожили, усещам, че черепната ми кутия е доста натъртена и доста ме наболява. Време е най-сетне да се прибера в тихия дом сред оня тих квартал и да потъна в тих отморяващ сън.
Поемам край парламента по посока на моста. Светещият циферблат на волвото ме осведомява, че е само десет и половина, ала улиците са отдавна пусти, сякаш е дълбока нощ. Влизам в Кирхенфелдбрюке и улавям зад себе си някакъв блясък на фар, ала това е вероятно фар на мотоциклет, завил встрани, защото зад гърба ми няма кола.
Когато разбирам, че съм сгрешил, вече съм на средата на дългия мост. Две циментови червено-бели пирамиди, от рода на тия, които се поставят при поправка на шосетата, препречват пътя ми. Платното обаче не е в поправка и пирамидите вероятно са току-що сложени и светването на оня фар е било именно сигнал, за да бъдат сложени, и изобщо наврял съм се в грижливо приготвения капан и точно според предвижданията на противника.
Предвижданията, разбира се, не са резултат на бог знае каква проницателност. Кирхенфелдбрюке е единственият мост, по който може да се влезе в Тунщрасе без далечни отклонения и аз, също като всички останали жители на Остринг, неизменно се прибирам по тоя мост, така че съвсем логично е било, вместо да ме гонят и дебнат насам-натам из града, да се притаят тук и просто да чакат. По-важното е защо съм им потрябвал. Само че моментът съвсем не е подходящ за размисли.