Страница 26 из 67
И тъй, целият долен етаж на вилата, обитаван от Горанов, е на разположение на властите. Що се отнася до горния етаж, там, както и преди, живее Пенев. Непосредствено подир откриването на престъплението Пенев наистина бива намерен в града и повикан за справка, но алибито му, както твърди и Флора, се оказва желязно. Точно по време на покушението той се е намирал в едно кафене, където е бил чест посетител и където целият персонал го познава.
Вярно е, че с желязно алиби обикновено разполага тъкмо този, който има най-голяма нужда от него. Обаче в полза на Пенев говори и едно друго обстоятелство: от всички възможни убийци на Горанов най-малко Пенев е човекът, който се нуждае от убийство, за да постигне една или друга користна цел. Доверено лице на покойника, той многократно е оставал сам във вилата и всяка нощ е бил в съседство с потъналия в сън неин собственик, следователно разполагал е с многобройни възможности, за да осъществи евентуалния грабеж и без да си цапа ръцете с кръв.
Разбира се, в очите на полицията грабежът не е единственият възможен мотив. И всъщност хипотезата за някакъв друг мотив бива сервирана на властите тъкмо от Пенев. Запитан за възможните причини на покушението, той не пропуска благоприятната възможност да окаля страната си, като подхвърли, че вероятно убийството е дело на българи и има политически характер. Което пък е добра възможност за местното консервативно вестниче да публикува по тоя повод поредната бележка срещу политиката на размразяването.
Прочее — Пенев. След като Ганев окончателно е залязъл, съвсем естествено е да изгрее Пенев. И нищо чудно именно Пенев да е наследникът, ако не на имуществото, то на шпионската дейност на покровителя си. Всъщност, както гласят кварталните клюки, Пенев няма нищо против да стане наследник и на имуществото и дори се опитва да използува пред властите свидетелството на един нотариус, при който Горанов се готвел да направи завещание в полза на квартиранта си. Обаче властите очевидно не вярват на голи думи, а само на документи, подписани и подпечатани, тъй че — пак според кварталните клюки — имуществото на мъртвеца подлежи на скорошна разпродажба в полза на държавното съкровище.
Прочее — Пенев. Досието на този човек с дълго бледо лице и остри подвижни очи ми е добре познато. Заминава на времето за краткотрайно гостуване при вуйчо си, живеещ в Хановер. Обявява се за невъзвръщенец. Поредната микроскопична сензацийка с поредното микроскопично съобщение в местния печат под обичайното заглавие „Избрал свободата“. Поради сравнителната си образованост свободата му се представя като възможност да оплюва свободно родината си от микрофона на Радио Свободна Европа. Това е тъкмо времето, когато и Белев се намира в Мюнхен, зает с дейността на някои хора около тоя институт. Съвсем нищожното участие на Пенев в емисиите дава основание да се допуска, че за да заслужи заплатата си, той е активен по други линии. Впрочем тия други линии също не са тайна: срещи с временно пребиваващи на Запад българи, разговори, мизерни опити за изтръгване на някаква информация, а в отделни случаи и за вербовка. Сетне Пенев изчезва от хоризонта. За да се появи няколко години по-късно в тоя мирен град и в тоя сънен квартал като адютант на Горанов.
Една жалка биография, характеризираща напълно тоя жалък човек. Но съвсем недостатъчна, за да осветли положението му в най-ново време. Адютант на Горанов? В какъв смисъл? В смисъл, че му служи като партньор за вечерния белот? Старецът би могъл и без помощта на Пенев да си вари чай и да се оправя с данъчната служба. Евентуалната роля на Пенев като телохранител също е съмнителна. Той е еднакво далече както от външността, така и от функциите на домашно куче. Остава другото. Натрапен на Горанов от господарите или приет на драго сърце, Пенев е бил негов помощник в шпионската дейност. Той притежава необходимата квалификация за целта. И е достатъчно млад и подвижен, за да представлява щастливо допълнение към тоя грохнал старец.
Именно допълнение. Обаче сега, след като титулярът е изчезнал, допълнението се е превърнало на свой ред в титуляр. И ако Горанов и Пенев действително са ръководели някаква секция в шпионажа, логично е да се предполага, че сега тя ще бъде изцяло в ръцете на Пенев.
Оскъдните ми лични наблюдения през цепката на завесата, допълнени с някои откъслечни сведения, получени от Боян, ми представят тоя тип, у когото всичко е остро — от острия нос, подобен на птича човка, до острия поглед на малките очи — като една доста тъпа човешка разновидност. Облича се с евтина елегантност и сменя по два пъти на ден костюмите, макар че едничките достъпни за него светски места са кината и — веднаж седмично — кабарето Мокамбо, символизиращо в тоя заспал град разгула на плътските страсти. Вън от това вечерите му — поне до неотдавна — са изпълнени с партиите белот, а нощите навярно с еротични видения от програмата на споменатото Мокамбо или от прелестите на загадъчната Флора. Една-единствена черта на самобитност: незапалената цигара, която дъвче, преди да я смачка и замени с нова — също тъй незапалена. Макар че и туй не е бог знае каква самобитност. Доколкото си спомням, Борислав по време на мъчителния си въздържателен период използуваше същите похвати на залъгване. Само че за да пести материала, смучеше едно празно цигаре.
Розмари нахълтва в хола, изправя се пред мене в целия си ръст, поставя ръка на хълбока като моден манекен в бойна поза и ми отправя настойчив поглед.
— Тази рокля с големи лилави цветя наистина чудесно ви отива — произнасям, като предполагам, че бойната поза е подкана за комплимент.
Обаче жената оставя без внимание комплимента и запитва:
— Научихте ли новината? Вилата на Горанов ще се продава на търг.
— Чудесно. Не разбирам само защо трябва да се вълнувам от подобно събитие.
— Но това е великолепна вила. Като оставим настрана, че е и великолепно капиталовложение: цените на имотите непрекъснато растат.
— Нямам нужда от имот.
— Аз обаче имам нужда.
— В такъв случай остава само единствената подробност да имате и пари.
— Говорих вече с баща ми. Готов е да ми отпусне известна сума.
— Тогава какво очаквате от мен? Да ви честитя?
— Да ми помогнете.
Стигнала до същината на въпроса, Розмари вдига полата си — тия летни рокли страшно се мачкат, — тръшва се на дивана, кръстосва крака. Предлагам й цигара, преди да я е поискала, и зачаквам допълнителни пояснения.
— Вие неотдавна ми подадохте ръка в труден момент… — започва жената с малко книжна интонация, като ми отправя заедно с погледа на признателност и гъста струя дим. — И знаете колко съм ви благодарна… и вероятно ще разберете, че ми е страшно неловко да моля наново за помощ… Но какво да правя, Пиер. Една жена, дори и независима жена като мене, понякога има ужасна нужда да се облегне на някого…
— Поласкан съм, че изборът ви е спрял на мене. Макар и не в качеството на жених, надявам се.
— По тоя пункт можете да бъдете напълно спокоен. И може би сбърках с това сантиментално встъпление, защото се касае за нещо съвсем прозаично. Както ви споменах, имам известна сума от баща си. Допускам дори, че тя напълно ще покрие покупката. Но представете се, че за проклетия не стигне.
— Не е трудно да си го представя. В тия времена на инфлация…
— Искам да ви помоля да ми услужите с необходимото, в случай че собственият ми капитал се окаже недостатъчен.
— А кога и как ще ми се изплатите? — запитвам непринудено, тъй като опитът ме е научил, че при сделките кавалерската куртоазия не е задължителна.
— Веднага и по най-простия начин: ипотекирам вилата и ви връщам дълга.
— В такъв случай мисля, че мога да направя нещо за вас.
— О, Пиер! Вие с всеки изминат ден все повече ме трогвате!
При тия думи и с риск наистина да измачка роклята си жената се хвърля на врата ми. Сетне, когато покъртителната сцена отминава и всичко се връща на мястото си, Розмари — на дивана, а аз — в обичайното си кресло пред тъмния телевизор, правя опит да насоча квартирантката си към реалността: