Страница 21 из 67
— Аз съм възпитан човек, Розмари.
— Не особено. И когато поведението е резултат на възпитание, това личи. Особено ако играта трае по-дълго време.
— А защо не приемете, че и аз като вас имам своя малка рецепта за живота?
— Каква именно?
— Обратната на вашата. Вие гоните вятъра. Естествен порив, не отричам. Човек винаги е склонен да гони това, което му се изплъзва.
— Добре де, а вие? — пита тя, като се обтяга на дивана и безцеремонно поставя на масичката краката си, пременени в тия обувки с грозни дебели токове, представляващи от известно време върха на модния финес.
— Аз ли? Не е изключено аз също за даден период и на известна възраст да съм бил пристрастен към ветрогонния спорт. Но защо не допуснете, че съм се отказал и съм възприел обратния стил. Вие тичате, аз кротувам. Не е ли това също една рецепта, като всяка друга, понеже желаното е непостижимо, отказваш се навреме от него. Понеже големите амбиции са свързани с рискове и водят до фалит, пращаш ги по дявола. Защо ми е собствена вила, когато мога да живея под наем? Защо ми са десет стаи, когато две ми стигат? Защо да ламтя за повече пари, когато изкарвам без особен труд необходимото?
Тя ме слуша с отсъствуващ поглед, сякаш мисли за друго. Но аз знам, че не мисли за друго и едничкото, което не знам, то е дали преценява разсъжденията ми като житейска програма, или се старае да надникне в истинската ми самоличност. Защото човекът, принуден да доказва своята легенда, е също като актьор. Ала един актьор, който крие, че е актьор, изпада в доста затруднено положение, когато зрителят е все един и същ.
— Може би сте прав — произнася най-сетне жената уморено. — Но това си е вашата истина. Досадна истина на един досаден свят. Така че аз все пак залагам на миражи.
Тя става бавно, подтиска с ръка прозявката си и се отправя към спалнята, без да забрави да ми пожелае лека нощ. Поемам на свой ред нагоре по стълбата, като си казвам, че и нейният тривиален мираж, и моята сиромашка рецепта са в последна сметка все от едно качество. Разбира се, че аз играя роля. Обаче достатъчно е да си помисля за миг, че тая сънна апатия без надежда за пробуждане е не роля, а реалност, за да усетя повдигане. Дано да е именно от ролята, а не от пържените яйца. Имам чувството, че не бяха съвсем пресни.
Малкият ми джобен далекоглед е прицелен в слабото набръчкано лице на мъжа, застанал на терасата. Сега, в светлината, процеждаща се през платнения навес, оцветен в зелени и бели ивици, това лице изглежда зеленикаво, също като лицето на вампира Дракула. Един отблъскващ наистина, но не твърде страшен Дракула, тъй като вместо с остри кучешки зъби е снабден с изкуствени челюсти. Това е, разбира се, Горанов или, ако щете, Ганев.
В тоя ранен съботен следобед Ганев е заменил обичайния тъмночервен халат с тъмносиния, малко демодиран костюм, който му служи за редките слизания до града. Възрастният мъж се разхожда по терасата в сянката на навеса, поглежда от време на време ръчния си часовник, а в обичайната му гримаса на човек, страдащ от зъбобол, се е примесила нотка на нетърпение, сякаш човекът напразно очаква зъболекаря, призван да го отърве от болката.
Ако се интересувате от поведението на един тип, който твърде рядко напуска дома си, и ако видите този тип готов за излизане и даже проявяващ нетърпение да излезе час по-скоро, съвсем естествено е да изпитате копнежа да го сподирите. Този копнеж бях го изпитал още първия път, когато една заран, няколко дни след настаняването ми тук, Горанов бе потеглил с шевролета си в неизвестна посока, за да се прибере чак вечерта. Потеглил бе, а аз бях останал.
Защото още тогава разбирах две неща. Първо, че всички постъпки на тоя подозрителен човек са вероятно добре съобразени с изискванията за сигурност и следователно няма да ми разкрият абсолютно нищо, заслужаващо внимание. И, второ, че именно съгласно изискванията за сигурност Горанов навярно разполага с необходимите средства, за да установи проследяването и да ме разконспирира. Затуй се овладях, подтиснах копнежа и останах в къщи.
Откъм асфалтовата алея долита шум на мотор и замира пред насрещната вила. Човекът в тъмносиния костюм слиза по стъпалата на терасата към градинската пътека. Сега, извън зелената сянка на навеса, лицето му изглежда съвсем бледо и болнаво. Ганев доближава вратата към улицата тъкмо когато оттам влиза Пенев. Разговорът между двамата е къс и вероятно не много приятен. Жестовете на стария са резки и сърдити. Младият му подава ключа и навярно нещо се оправдава, но онзи излиза, без да го изслуша.
Онзи излиза и малко по-късно моторът забучава на първа, обаче аз не усещам вече и помен от ловен копнеж. Усещам отегчение. Шест месеца време са били предостатъчни, за да разбера, че целият бит на Горанов-Ганев е педантично съобразен с изискванията за сигурност. И че аз мога да надзъртам още шест месеца или шест години през процепа на завесата, без да открия нищо интересно. И дори да се помъкна подир шевролета и да се подложа на глупав риск, пак няма да открия нищо интересно. Защото интересното, ако изобщо съществува, е грижливо прикрито тъкмо с оглед на любопитни типове като мене.
Едничкият изход е да се наруши равният ход на този педантично организиран бит. Да се изтръгне тоя човек с недоверчив поглед от обичайното делнично разписание. Да бъде изненадан, обезпокоен, изплашен, та ако щете и с цената на внезапен пожар.
Пожарът, естествено, не върши работа. Обаче има и най-различни други средства. И още преди два дни аз съм предложил едно от тия средства на вниманието на Центъра посредством късо послание, оставено в тайника-волво. И сега не ми остава нищо друго, освен да чакам резултата.
Но пожарът не върши работа. Той винаги привлича зрители. Струпва се навалица. Промъкват се и застават в първия ред любопитни същества, като Флора и Розмари. Изобщо конспирацията отстъпва място на цирка.
В тая минута долу се чува отчетлив тропот на дамски токове. Съквартирантката се е завърнала от обиколката на кварталните магазини. Токовете затракват по стълбата. Изтягам се върху леглото тъкмо навреме, за да изиграя малката сценка, която може да бъде представена под название „Мирен сън“.
— Пиер, спите ли?
— Мисля, че спях… преди вие да влезете — промърморвам недоволно.
— И се готвите да продължите, след като изляза?
— Вероятно.
— И фактът, че довечера имаме гости, ни най-малко не ви смущава…
— Пак ли? — простенвам мъченически.
— Нима близката среща с Флора не ви радва?
— Нямам нужда от три жени. Една ми стига.
— А, те са на път да станат три? Това е ново.
— Само защото Флора се равнява на две.
— Оставете вашите гимназистки шеги и елате да ми помогнете, моля ви.
— Какво? Още една зелена маса ли ще купуваме?
— Известно ви е, че сандвичите не могат да се приготвят за пет минути…
Въздъхвам страдалчески и ставам. Не знам кой е измислил тази тъпа формула — светските удоволствия да се предхождат от кухненски страдания.
Точно в уречения час на вратата се позвънява и това е, естествено, Ралф Бентън, акуратен и точен, както винаги. Той поднася на Розмари букет огненочервени лалета, а на мене — бледата си сънлива усмивка, и тръгва да се разхожда из хола, за да не мачка костюма си с преждевременно сядане в креслото. Костюмът е светлосив и заедно със снежнобялата риза чудесно подхожда на матовото лице и гъстите черни коси, една подробност, вероятно добре известна на юрисконсулта.
Че американецът обича да се конти, в това няма нищо странно. Ала човек се конти винаги за някого или за някоя, а Бентън, доколкото съм забелязал, няма особена склонност към самките. И това вече е странно. Освен ако допуснем, че има склонност към самците, което пък би било прекалено вулгарно като предположение.
Розмари е излязла, за да донесе още нещо от кухнята, така че Ралф е принуден по необходимост да започне чисто мъжки разговор. А за какво друго може да се отнася един мъжки разговор освен за пари и сделки.