Страница 2 из 67
Уреждам сметката, като оставям обилно гарнираната порция почти недокосната.
— Не ви ли хареса стекът? — пита съчувствено келнерът. — Може би не го обичате толкова кървав?
— Напротив, обичам го съвсем кървав — отвръщам. — Но имам отвратителен зъбобол.
Съвсем кървав… Пресичам улицата и влизам в хола на гарата. Настанявам се в една кабина и почвам да ровя указателя. Трябва да е в Общинската болница. Набирам номера и формулирам въпроса.
— Да, вярно е… Тази вечер са го докарали — осведомява ме подир къса пауза гласът на дежурния.
— Не бих ли могъл да го видя?
— В този час? Напълно изключено — чува се отговорът, който съм и очаквал.
— Но кажете ми поне какво е състоянието му. Не мога да прекарам цяла нощ в неизвестност.
— Един момент…
Моментът се оказва толкова дълъг, та изпитвам съмнението, че връзката е прекъсната. Най-сетне служебният глас наново прозвучава:
— Излишно е да се тревожите: животът му е вън от опасност.
— Но кажете ми по-конкретно…
В този момент обаче, изглежда, насрещната слушалка бива поета от друга ръка, защото тембърът на гласа се променя и интонацията добива лек полицейски нюанс:
— Кой се обажда?
— Негов познат, мьосю Робер. Кажете му, че мьосю Робер и Дора искат да го видят.
И окачвам слушалката.
Един час по-късно съм в Женева. Настанявам се в хотел „Дьо ла Пе“ и се усамотявам в стаята си. Под прозореца ми се разтяга ярко осветената крайбрежна с дългата върволица голи дървета, така дълбоко подкастрени, че приличат на мъртви черни дънери, лишени от всяка надежда за пролетно пробуждане. А отвъд са черните води на езерото, води, които не виждаш, а само отгатваш, оградени там далеч от електрическите отражения на насрещния бряг. И додето гледам пустата асфалтова ивица на крайбрежната, по която от време на време с леко съскане прелитат коли, внезапно съзнавам, че този изглед ми е съвсем познат и съвсем привичен. И едва в този миг си спомням, че само преди няколко години съм живял на същото това място или почти на същото — в съседния хотел „Режина“. И ми се струва абсурдно, че чак сега се сещам за тая подробност и за първата ми среща с Едит на две крачки оттук, и за първия ми обед с нея в ресторанта на „Режина“, че ги виждам тия отминали неща едва сега, след като съм се регистрирал долу на ресепсията и след като съм се настанил в стаята си, и след като съм облякъл пижамата си, и след като доста време съм зяпал през прозореца. Абсурдно наистина, да забравиш незабравимото. Абсурдно, но може би здравословно, защото, ако преживяното не се изличава поне временно, главата ти трябва да се пръсне и отдавна вече да се е пръснала.
Едит. И лошото време. Едит отдавна я няма, затова пък лошото време все още е налице, имаме го в излишък и без изгледи за бързо оправяне. Сега е моментът да мислиш не за Едит, а за Дора, казвам си. Само че Дора на условния език между мене и Белев не е Дора, а Центърът. И посланието ми по телефона на същия този език означава: „Вдигай си чуковете при първа възможност и се прибирай“.
— Е, как смятате да оправим тая история? — запитва генералът, след като ние с Борислав се настаняваме в двете тъмнозелени кресла под тъмнозеления фикус.
— Ами да я оправя тоя, който я е забъркал — промърморва Борислав, като поглежда към пакета цигари, озовал се неизвестно как в ръката ми.
— Тъй ли? — вдига вежди генералът, но в сините му очи, неприлично сини за един генерал, се таи не раздразнение, а сдържан смях. — Аз пък смятах да пратя тебе да я оправиш. Тебе или Боев.
В тоя миг той забелязва пакета цигари в ръката ми, а също и гладния поглед на Борислав.
— Пушете, пушете. И докато пушите, кажете да чуя как бихте я оправили вие тая работа, ако ви поставим задачата.
Историята всъщност бе почнала като всички тия истории, дето на пръв поглед изглеждат нищо и половина и едва погледнати по-отблизо, си показват рогата чрез някой дребен детайл.
Гражданинът Караджов, инженер в едно промишлено предприятие, бива изпратен служебно в Мюнхен. Понеже това не е първото му пътуване и понеже като малък спомен от предишните пътувания са останали известни неприятни сигнали, предпазливостта изисква Караджов да бъде наблюдаван. Така, по време на престоя в Мюнхен, спътникът на инженера дочува в хотела разговора му по телефона с някой си Горанов и разбира за срещата, която си уреждат. От страх да не бъде забелязан, той е принуден съвсем отдалече да следи Караджов и когато стига до мястото на срещата — кафене не помня кое си, на площад не знам кой си, — там вече няма никой. Затуй пък на спътника не е никак трудно да установи, че подир въпросната среща Караджов си позволява редица покупки, далеч надхвърлящи глобалната сума и командировката.
Прочее подир завръщането си в страната Караджов бива извикан за справка. Обясненията му се свеждат в общи линии до следното: Кой е Горанов ли? Известният софийски търговец преди Девети. Какъв ми е Горанов ли? Приятел на семейството. Дали Горанов ми е дал пари? Ами че даде ми една дребна сума. Срещу какво? Ами така, от приятелство към баща ми.
Направената проверка обаче хвърля известни съмнения върху някои от горните свидетелства и най-вече върху едно от тях. Дори да оставим настрана модните парцали, накупени за подаръци, само златният часовник на Караджов, бижутата на съпругата му и лайката на сина, донесени от пътуването, правят по пазарни цени към десет хиляди марки. Сумата може да не е фантастична, но не е и дотам дребна, че Горанов да я хвърли на вятъра просто от любов към покойните родители на инженера.
Така че Караджов бива поставен отново в сновалката на забързаните въпроси и след като разбира, че мърдане няма, стига до втората фаза на признанията. Ето и някои от тях:
— Колко пъти сте се срещали с Горанов?
— Три пъти.
— Къде?
— Два пъти в Мюнхен и веднъж — в Кьолн.
— Какви сведения искаше Горанов от вас?
— Различни. Най-вече от стопански характер.
— По-точно?
— За капацитета на отделни промишлени предприятия… за връзката им с програмите на СИВ… за някои икономически затруднения.
— Възлагаше ли ви конкретни задачи?
— Възлагал ми е и конкретни задачи.
— Какви суми ви е изплащал?
— Общо съм получил 35 000 марки.
— Как установявахте връзка с Горанов?
— Пращах му писмо, щом пристигах в съответния град.
— На какъв адрес?
— За фирмата „Липс и Ко“, Лозана, до поискване.
— Как събирахте необходимите ви сведения?
— Чрез връзки с хора.
— Какви връзки?
— Е… какви връзки… Че у нас кой с кого не се познава?
И пр., и пр.
Разбира се, между многото други въпроси твърде важен бе въпросът, с колко и с какви точно други наши граждани е поддържал подобни контакти Горанов. Но това бе въпрос, на който Караджов, естествено, не бе в състояние да даде отговор. Отговора трябваше ние да си го потърсим. А за целта се налагаше да стигнем до самия Горанов.
На Караджов бе наредено да напише ново писмо до „Липс и Ко“, с което да препоръча своя колега Цанев като сигурен и заслужаващ внимание човек, а също да предложи място и време на срещата и знак за разпознаване. Цанев, който, разбира се, бе не колега на Караджов, а наш колега, трябваше да отиде в Мюнхен, да изпрати оттам писмото и да чака евентуална среща.
Срещата се бе състояла в кафене не помня кое си, на площад не знам кой си, ала в нея бяха възникнали два нови момента, които твърде много усложняваха ситуацията.
На първо място, мъжът, явил се от името на „Липс и Ко“, съвсем не съответствуваше на снимката, която ние имахме от Горанов и която бе показана за сведение на Цанев. Вярно е, че снимката датираше отпреди трийсет и няколко години и че за трийсет и няколко години човек доста се изменя. Доста, само че не в каква да е посока. Той може примерно да се смали, но на и да израсте добавъчно. Косите му могат да опадат, ала не и да избуят върху плешивото му теме. Най-сетне очите му могат да отслабнат, обаче не и да променят цвета си. А за разлика от ниския, пълен, черноок и порядъчно плешив Горанов на мястото на срещата бе се явил висок, слаб и светлоок мъж с доста обилна, макар и побеляла вече коса. И този мъж се бе представил за Андрей Горанов, известния някога на цяла София богаташ. А Цанев не разполагаше нито с подходящите мотиви, нито с необходимите инструкции, за да стане от мястото си и да заяви: „Вървете по дяволите, вие не сте Горанов“.