Тайфуни с нежни имена

Разбира се, мене вече ми е дошло до гуша от чакане. Вече четири месеца съм в тази страна и по тази писта при нулев резултат. Обаче тъкмо когато ти е дошло до гуша, трябва да бъдеш особено предпазлив, за да не допуснеш нетърпението и отегчението да те повлекат в оная посока, дето ще си разбиеш главата.

Когато излизам на площада пред катедралата, спешният военен съвет е вече приключен и рискът е окончателно поет. Вмъквам се в малкото кафене на края на главната улица, изчаквам появата на бореца иззад завоя и тръгвам подире му, като му давам достатъчно преднина. В края на краищата, какво чудно, ако съм се озовал на трийсет метра от някакъв гражданин, чието съществуване изобщо не подозирам, и то в тоя тесен град, дето всичко е на две крачки от главната улица.

Непознатият се движи с равния забързан ход на човек, който знае накъде отива и няма излишно време за губене. Целта му се оказва гарата, и по-точно влакът Берн-Базел-Мюнхен. До тръгването на влака остават още осем минути, време напълно достатъчно, за да отскоча до гишето и да се снабдя с билет. Билет за Базел. Макар че може да се наложи да продължа и до Мюнхен.

Движа се бавно по перона, додето забелязвам, че борецът се е настанил в едно второкласно купе. Качвам се в същия вагон и сядам достатъчно далече, за да не се набивам в очите на непознатия, и достатъчно близо, за да мога да го наблюдавам. Изваждам от джоба си вестника и по примера на останалите неколцина пътници потъвам в проучване на борсовата ситуация.

Пътуването до Базел трае към един час. Един час, през който съм погледнал само четири-пет пъти бореца, възползуван от обстоятелството, че и той е потънал в изследване на борсовите курсове. Човекът очевидно не изпитва никакви опасения, че е следен, и аз нямам никакво намерение да го убеждавам в обратното, още повече няколко бегли погледа са напълно достатъчни за набиране на визуална информация, в случай че си добил привичката да гледаш, а не да зяпаш.

Непознатият е някъде между 50 и 60 години, но без признаци на физически упадък. Сега, след като е свалил сивата си шапка с тясна периферия, едрата масивна глава се оказва увенчана от кубето на голо бръснато теме. Бръсне го, изглежда, също тъй редовно, както бръсне и пълните си бузи. Има такива индивиди, които от страх да не оплешивеят съвсем се обричат за цял живот да ходят с голи глави.

Когато понякога вдига очи от вестника, виждам, че те са леко присвити, сякаш се взират в нещо много светло или много неприятно. Затуй пък чувствените ноздри на широкия нос са добре отворени, сякаш човекът възприема света по-скоро с обонянието си, отколкото със зрението. Това не е толкова странно, ако се вземе под внимание, че в челюстите му със склопените, увиснали надолу устни и в масивната муцуна има нещо кучешко.

Половин минута преди влакът да спре в Базел, непознатият захвърля вестника на седалката, става, поема пардесюто и шапката си и се запътва към изхода на вагона. Последвам примера му с интервал от една минута и го сподирям по перона.

Часът минава седем, когато най-сетне, след продължително киснене в едно кафене, човекът ме завежда до дома си — апартамент на първия етаж в нова жилищна сграда от средна категория. Прочитам на табелката:

След като съм установил най-сетне името на бореца и след като в кафенето съм направил известен брой снимки на същия с джебната си запалка, би трябвало да смятам мисията за приключена. Но каква е гаранцията, че непознатият ме е завел именно у дома си и че тъкмо той е Макс Брунер, а не някой друг? В нашия занаят, както и всякъде другаде, прибързаните заключения понякога водят до неописуеми бъркотии.

Излизам отново на улицата и спирам до най-близкия ъгъл, като се колебая дали да се връщам вече, или да чакам. Перспективата да идвам втори път в Базел не ме привлича особено, а до Берн, както съм установил на гарата, има още три влака. Така че решавам да чакам, та ако ще и да е пред празни ясли, както казва генералът.

Трудолюбието ми бива възнаградено един час по-късно, когато борецът отново се появява на улицата. Този път той ме отвежда в кварталния ресторант и това се оказва напълно достатъчно за установяване на самоличността, защото келнерът, додето взема поръчката му, непрестанно бъбре „естествено, хер Брунер“ и „веднага, хер Брунер“, сякаш е разбрал колебанията ми и на всяка цена държи да ме убеди, че тъкмо борецът и никой друг е въпросният Макс Брунер, търговски посредник.

Вечерята в тоя квартален ресторант е, професионално погледнато, вече съвсем излишна. Но една вечеря, погледната от по-друга страна, никога не е излишна, тъй че изпивам две бири, взимам две наденици с кисело зеле, а също и няколко добавъчни снимки на бореца и потеглям към гарата.

И тъй, двойката вече се откроява: Флора Зайлер и Макс Брунер. Различни по ръст същества, но с еднакво масивна физика, която ви навява асоциацията за едрокалибрени танкове. Неприятна асоциация. На такива е опасно да излизаш на пътя. Но въпросът засега е: накъде са се запътили и защо. И не са ли те съвсем встрани от твоя собствен път. И не си ли тръгнал подире им от чиста професионална мнителност, или от нямане какво да правиш.

Може и да е така. Но за да съм сигурен дали е така, аз още при първа възможност изпращам молба за справка. Изпращам я по човека, с когото се срещам веднаж седмично на две крачки от главната улица.

— Защо всъщност напуснахте Италия? — питам, издебнал едно от редките мълчания на събеседника си.

— А мафията? — запитва ме той на свой ред.

— Вярно: мафията.

— А инфлацията? — продължава да пита Бенато, защото това е Бенато.

— Да, наистина: инфлацията.

— За да си плюеш на петите, е необходима една-единствена сериозна причина. А аз, както виждате, разполагам с две.

Ние вече сме към края на обеда и Феличе, дежурещ близо до нас, е също на края на мъките, след като е сменил на няколко пъти съборените прибори и е прибрал стъклата на две счупени чаши. Сега сме на кафето, така че най-много Бенато да излее кафето или напръстника френски коняк, който той по традиция гаврътва като финален акорд за подпомагане на храносмилането.

За щастие или нещастие съдружникът ми не излива кафето, а го изпива, което както винаги усилва бъбривостта му, тъй че известно време съм принуден да слушам обстойните му информации относно характера и методите на италианския гангстеризъм. Бенато познава всички похвати, чрез които можете да бъдете обрани у дома си, в колата или додето се движите пеша по улицата, но заедно с това владее и всички способности за осуетяване на подобни покушения.

— На такива като мене тия типове не могат нищо да направят. Но защо е необходимо да бъдеш вечно нащрек и да си отваряш очите на четири? С течение на времето това почва да уморява, нали?

И той ме поглежда въпросително с двете си кръгли очи, отворени на четири за опасностите, които ни заобикалят, и въоръжени за същата цел с многодиоптрови очила в дебели рамки. Сетне, не получил очаквания отговор, навежда към масата бебешкото си лице и малката му уста се разтваря в едно изненадано „о“:

— Тази цигара… Не знам просто къде да я слагам. Отново прогорих покривката…

Бенато загася цигарата, за да запали минута по-късно нова, с която, разбира се, също ще прогори покривката или собствения си панталон. Сетне се насочва към темата на инфлацията.

— Някога дядо ми фалира — чувам по едно време гласа му, добиващ вече известна сънна интонация, защото ефектът на кафето е почнал да се разсейва. — По-късно баща ми се замогна, за да фалира на свой ред тъкмо когато очаквах да го наследя. Така че наследих главно дългове. Двамата ми вуйчовци също фалираха по различно време. Изобщо фалитът е наша семейна болест. Но кажете ми, не е ли това и болест на века? И не са ли тия фалити само първите предвестници на оня генерален фалит, заплашващ цялото човечество?