Страница 12 из 67
Роберът, както следва и да се очаква, завършва катастрофално за нас, при което Розмари наново пита дали не й се сърдя, а аз наново отхвърлям възмутено това с нищо неоправдано подозрение. Сменяме местата си и този път аз се озовавам срещу американеца, а когато двама мъже се опълчат срещу две жени, работата им, естествено, е спукана, така че подир втория робер моята загуба вече двойно нараства и Флора, срещу която се настанявам, промърморва майчински, макар да е доста по-млада от пишещия тия редове:
— Трябва да разчитате на мене, мойто момче. Иначе никога няма да се отървете от батака.
Отговарям й, че именно на нея разчитам, и тя приема тази декларация като нещо, разбиращо се само по себе си, защото се радва на невъзмутимо самочувствие. Пътем казано, немкинята съвсем не е притеснена от внушителния си калибър. Изобщо държи се тъй естествено, сякаш смята, че именно тя олицетворява истинската самка и че не носи никаква вина, задето наоколо й се мотаят разни женски пигмеи от кукленския тип на Розмари. Да, Флора съвсем не изтъква щедрите си форми, но не се опитва и да ги крие, още повече, че това е просто невъзможно, освен ако рече да се яви в шперплатова опаковка. Облечена с външна непретенциозност — пола, блуза и жилетка, небрежно наметната, за да не притеснява обемистия й бюст, — немкинята очевидно се снабдява с тия дреболии само от ателиетата на висшата мода и, естествено, по поръчка. При тия размери…
Разчитам на нея и се задоволявам коректно да анонсирам, като не пропускам да следя красноречивите й погледи. Тоя разговор с погледи не е от най-коректните при една джентълменска игра, но той вече ни е наложен като стил от жените, защото Розмари също не пропуска да блещи тъмните си очи към тъмните очи на американеца.
Флора използува разумно предимствата на краката си, а също и слабостите на авантюризма, с който моята наемателка все още не може да се прости, така че накрая наистина, макар и частично, съумява да ме поизмъкне от батака. А подир туй настъпва и часът на закуската.
Закуската е „студен бюфет“, както се изразява Розмари. Прочее всеки си взема в чиния от деликатесите, натрупани върху масата в ъгъла, подир което се настанява на някое от креслата, в съседство с подвижния бар. Само Бентън, застанал до бара, се храни на крак. Имам чувството, че го прави, за да не мачка излишно костюма си, освен ако не желае да притеснява немкинята, разположила се на дивана. Облечен е безупречно, дори малко по-безупречно, отколкото се полага на светски човек. Искам да кажа, че му липсва оная едва забележима небрежност, която отличава светския човек от мъжкия моден манекен. Но един юрисконсулт не е длъжен да бъде светски човек.
— Грешката е ваша, Ралф — говори Розмари. — Трябваше да ме подкрепите, а не да казвате „пас“.
— Тази подкрепа щеше да ви струва пет вътре с контра — обажда се Флора, като ми хвърля съучастнически поглед в смисъл „каква наивница“.
— Да, но нямаше да вземете робера. Вината е на Ралф, че ви пощади.
— Очарователна съседко — произнася американецът с апатия, от която е ясно, че пет пари не дава за очарованието на въпросната съседка. — Има моменти, когато за да пощадиш самия себе си, трябва да щадиш и противника.
— Вашата логика ми е непонятна — упорствува Розмари. — Не можеш в едно и също време да щадиш и себе си, и противника, щом интересите ви са различни.
— И все пак в известни моменти тъкмо такава е логиката — настоява невъзмутимо Бентън.
— А също и елементарната сметка — добавя немкинята, като отново ми хвърля съучастнически поглед. — Пет вътре с контра е равно на две хиляди.
Тя вероятно без зла умисъл е кръстосала пред мене импозантните си бедра и аз установявам, че щедрата й плът се намира в известно противоречие с лицето, доколкото сме свикнали да придаваме на едрите форми някакъв характер на добродушие. Може би защото смесваме тия едри форми с ранния спомен за майката, която за малкото дете е винаги една голяма жена, и само малка част от нас имат възможност да се убедят впоследствие, че не всяка голяма жена прелива от майчинска доброта. Така или иначе, лицето на Флора би подхождало по-скоро за някоя грациозно източена дама, за някоя кобра или както се казваше на времето — жена вамп. Високите дъги на веждите, бадемовите очи с променлив цвят, изпъкналите скули и малко голямата уста, всичко това, обрамчено от разкошните тъмнокестеняви коси, представлява добър коз за навлизане във филмовата кариера, и по-специално в рекламните късометражи на козметичните фирми. Само че както ми се струва, Флора едва ли е от жените, склонни да се задоволят с мизерния приход от подобни антракции.
Най-странни са очите на немкинята, неуловими по тон, ту сини, ту синьозелени, ту сиви. Всичко идва от тия настолни лампи, а също и от рефлекса на зелените тапети, мисля си. Интересно под какъв именно цвят са записани тия очи в паспорта й.
А междувременно разговорът на комарджийска тема продължава, макар и без мое участие, и присъствуващите отдавна вече се наричат по име и това ме навежда на баналната мисъл, че нищо не сближава така хората, както дребните недостатъци, и че една игра на карти или едно съвместно напиване понякога вършат повече работа, отколкото две години познанство.
— На вас като че ли не ви достига жаждата за печалба, Ралф — коментира в тоя момент Розмари.
— Тая жажда у всички ни съществува в излишък — отвръща спокойно американецът.
— Не, не у всички — възразява Флора. — Имам впечатлението, че нашият домакин присъствува просто за да попълни карето.
— Това е вероятно само защото мечтае за по-голяма печалба — подхвърля Бентън.
— Разбира се — кимам. — Което не значи, че бих презрял и по-скромния приход.
Подир известен брой подобни фрази без значение, играещи ролята на гарнитура към студения бюфет, ние отново се настаняваме около зелената маса и пристъпваме към втория тур, който завършва доста зле за Розмари и катастрофално за самия мене въпреки новите самоотвержени опити на Флора да ме избави от батака.
— Съжалявам, че ви нанесох такива удари — промърморва немкинята, когато накрая уреждаме сметките си. — Нещастието ми е, че не винаги успявам да измеря ударите си.
— Не се извинявайте. Доволен съм, че ви доставих една макар и съвсем малка наслада — отвръщам галантно.
— Предлагам реваншът, който ви дължим, да се състои в най-близки дни у дома — заявява Бентън на прощаване.
— Няма да пропуснем да се възползуваме от поканата — подхвърля заканително Розмари.
Подир което се налага да докосна кадифената длан на американеца и да изтърпя енергичното ръкостискане на немкинята.
— Вие сте невъзможен, Пиер! — заявява наемателката ми, след като оставаме сами.
— Лошо ли играх?
— Не. Аз играх лошо. Но вие сте съвършено безчувствен. Създавате ми просто комплекс за малоценност с моите страсти.
— Толкова ли сте пламенна като натура?
— Имам предвид играта.
— Е, щом е само играта…
Тя може би чака нещо. Или може би аз чакам. Или и двамата чакаме. Но, както винаги, когато и двамата чакат нещо, не става нищо. Така че малко по-късно се чувам да казвам:
— Ралф също не изглежда прекалено експанзивен.
— Ралф е тиха вода — отвръща Розмари.
И се запътва към спалнята си.
Неделният ден минава без разговори, тъй като всеки го прекарва в стаята си, ако не броим съвместния обед с обилните останки от студения бюфет. Привечер слизам в хола, за да заваря наемателката си полуизлегната на дивана над някаква книга с репродукции. Ако съдя по едрите цветни парцали, заместващи изображенията, това трябва да са репродукции на импресионистите.
— Вече няма „Черно досие“ — предупреждава Розмари. — Финалният епизод мина снощи тъкмо когато Флора ви измъкваше последните франкове.
— Значи заменил съм едно напрежение с друго напрежение — забелязвам философски.
Сетне, като се обтягам по привичка в креслото пред загасения телевизор, добавям: