Страница 43 из 45
— Както вече казах, вие сте били завербуван преди три години и по-точно в края на месец май, и още по-точно в Женева, дето сте били изпратен като наш делегат на международната конференция. Завербуването е станало в резултат на две срещи с човек от съответното разузнаване и първата от тия срещи ви е била уредена от Стоян Станев, намиращ се също в Женева по служебна работа.
— Това не са факти — продължава да упорствува домакинът. — Това са легенди.
— Станев ще потвърди.
— Станев може да потвърди всичко, което вие му подшушнете, но за щастие да потвърдиш, още не значи да докажеш.
— Вие ме карате да прибягвам до нещо, към което нямам никакъв вкус: техниката… — произнасям с въздишка на отегчение.
При тия думи вадя от джоба си миниатюрен магнетофон и го показвам на Раев.
— Едно малко обяснение вместо предговор: — Станев, както ви е известно, е най-важният агент на вашите господари. Не знам защо го наричат Стария, но съм напълно съгласен, че наистина е стара лисица. Тъкмо затова и за разлика от вас той винаги е допускал възможността от неочакван провал. И си е казал: „В случай, че ме пипнат, какво бих могъл да им предложа като ценна информация, за да отърва кожата?“ И се е постарал да скъта за черни дни подобна ценна информация, включително и такава, засягаща лично вас. Не казвам, че тая зестра непременно ще спаси Станев от най-тежкото, но тя при всички случаи ще ликвидира вас.
Подхвърлям в ръка магнетофончето и запитвам.
— Искате ли да послушате?
— Защо не? Имам още доста време…
— До срещата? Вие все още вярвате, че ще се явите на тая среща? — промърморвам и пускам магнетофона.
И ето че в мансардата започва разговор на един добър и един не дотам добър западен език и ако първият глас е съвсем непознат, то вторият съвсем определено е гласът на Раев. Между многото интересни реплики на диалога биха могли напосоки да се цитират следните:
Непознатият: — Известно ни е, че вие сте стигнали до доста висок пост… И все пак този пост е твърде незначителен за способностите ви… А по-голям никога няма да получите… Вие сте се добрали някъде малко над средата на служебната йерархия и ще буксувате на същото това място чак до пенсията си…
Раев: — Прав сте. Но аз съм се примирил.
Непознатият: — Защото не сте имали възможност за избор. А сега ние ви предоставяме тази възможност.
Раев: — Изборът става най-малко между две неща. Засега знам само едното: положението си в България, където имам удобна къща, добър пост, висока заплата, служебна кола, спокойствие…
Непознатият: — Всичко това е съвсем дребно и получено срещу неимоверни усилия. Дните ви преминават само в работа, вие навярно съвсем сте забравили, че в живота има и наслади, развлечения… Вие четете вестници и знаете какъв е притокът на специалисти у нас. Някои ни обвиняват, че купуваме специалисти. Ние не ги купуваме, те сами идват, защото получават огромни заплати, луксозни жилища, уважение. А вие сте специалист от такъв ранг, че ще имате всичко туй на най-високо ниво…
Раев: — Вие не искате от мене само качества на специалист, а и нещо друго… нещо много рисковано…
Непознатият: — Ще се постараем то да не бъде рисковано… А междувременно в някоя тукашна банка ще бъде открита сметка на ваше име… И когато, вече изпълнили задачата си, дойдете при нас…
И тъй нататък, и тъй нататък. Дребен, отвратителен пазарлък, сякаш се продава стара кола, а не родината.
— Е, нима и това не са факти? — запитвам, като спирам апаратчето.
— Спорни — поклаща глава Раев. — Много спорни. Един запис никога не е нещо повече от един запис. И дали този глас е именно мой, или не, това е голям въпрос.
Но репликата тоя път е изречена без вътрешно убеждение и целият израз на домакина свидетелствува, че той е готов да капитулира.
— Вижте — подхвърлям, — аз достатъчно разбирам от тия неща и мога да ви кажа, че обвинението срещу вас е тъй непоклатимо мотивирано и документирано, та никой съд не би се поколебал да произнесе присъдата, която ви се полага… И ако в момента съм тук, то не е, за да ви изтръгвам признания, а за да видя какво ще правим с дъщеря ви. Смятате ли, че вашето задържане ще й се отрази много тежко?
— То ще я убие!… — възкликва домакинът, изоставил безучастната си маска.
— Излиза, че вие сам ще я убиете морално… След като насмалко не я убихте физически.
— Това е вече чудовищно! — извиква Раев.
— Наистина, но от ваша страна — отвръщам спокойно. — През последната седмица вие сте усетили нещо… или някой ви е дал знак за нещо… тая подробност тепърва ще се установи. Във всеки случай сте решили, че трябва да натиснете алармения звънец. И те уведомили Томас посредством съответната сигнализация, и с пълно съзнание за мерките, които ще бъдат предприети за премахване на следите. Най-радикални мерки — за да не употребявам друга дума. Е резултат на тази ви намеса двама младежи са вече мъртви, но можеха да бъдат и повече. Включително и вашата дъщеря.
— Но това е чудовищно!…
— Наистина. Оцеляването на дъщеря ви се оказа въпрос на секунди. За което вие лично нямате абсолютно никаква заслуга.
Той мълчи като втрещен и очевидно е загубил способността да разсъждава ясно. И все пак аз си позволявам да запитам:
— Така че кажете, какво да правим с дъщеря ви?
— Каквото щете — маха той с ръка. — Излъжете я нещо… оставете да мине време… Всъщност не съм уверен, че ме обича чак дотам… че изобщо може да обича чак дотам…
Поглеждам през прозореца и установявам, че ония двамата са изчезнали нанякъде.
— Да тръгваме, Раев.
Домакинът става, сваля, очилата си, обърсва стъклата с носната си кърпа и отново ги поставя на носа си. Сетне с бавни уморени крачки се отправя към вратата.
Долу ни очаква служебната кола. Сядам с Раев на задната седалка и потегляме. Около километър по-нататък зървам Боян да се движи самичък край шосето.
— Спри да качим пешеходеца — нареждам на шофьора.
Боян хвърля бърз учуден поглед на Раев, но премълчава и сяда на предната седалка.
— Нещо не върви, а? — подхвърлям му по някое време.
— Няма и да върви — промърморва мрачно той.
— Ти всъщност не ми каза как свърши тая история с Раев… — забелязвам, додето вечеряме с Маргарита.
— Как да не съм? Казах ти съвсем ясно, че не ща!
— Но на него какво каза?
— Измъкнах се с уклончив отговор. Смятам, че е достатъчно умен, за да си прави илюзии.
— Умен или не, той вече не е в състояние да си прави илюзии.
— Какво подмяташ? — поглежда ме тя.
— Твоят шеф е арестуван. И работата е сериозна.
— Господи! На мене все такива ми се падат.
— С едно изключение — напомням.
— Като че ли ги привличам с някакъв магнит — мърмори тя, без да обръща внимание на възражението ми.
— Фатална жена… Така ги омотаваш, че рухват в бездните на престъплението.
— Не се занасяй — срязва ме Маргарита.
А после се сеща:
— Но за какво му е трябвал брак, след като се е бил забъркал в такива неща?
— За маскировка, естествено. Един брак, това вдъхва доверие. Значи човекът се устройва, значи няма намерение да се измъкне нанякъде. Изобщо нелош параван, за да подготвиш измъкването си. А междувременно защо да не поживее с такава приятна партньорка… Така че ти напразно си се бояла от взаимно омръзване. За омръзването е нужно време.
— Господи! На мене все такива ми се падат — повтаря Маргарита. — А какво ще стане с дъщерята?
— Уместен въпрос. Питам се само защо всеки страничен човек най-първо си задава тоя въпрос, а самите родители дори не се сещат за него.
— Кажи де: какво ще стане с дъщерята? Нали щеше да се омъжва?
— Не знам. Ако беше ме питала вчера, може би щях да ти отговоря „да“. Но днес наистина не знам.
Неизвестно защо, ала тази нощ в главата ми е истинска бъркотия. Маргарита вече отдавна е заспала и аз чувам в тишината равното й тихо дишане и мисля за тия човешки истории, за Лили и Боян, за Раев и капризната му празноглава дъщеря и даже за тая Марго, която все още чака своя Чарли, дето никога няма да се върне, и дори за това високо, сухо момче, чийто труп в тоя момент лежи в моргата. И постепенно мисълта ми отскача към други хора и към други места, към оная отдавна забравена Жанет, може би седнала тъкмо сега в някой парижки бар с чисто служебна задача; към Питър Гроот, вероятно вече напълно пиян в тоя напреднал нощен час, към Едит, която никога по-късно не видях, към Сеймур и Грейс, навярно продължаващи да съжителствуват при пълна взаимна ненавист; към приятелката на Моранди и към Дора Босх, и към Лида, и дори към Фурман младия, когото бях взел за Фурман стария. И когато се сещам за всеки от тия хора поотделно, работата е наред, но щом само си помисля, че те всички съществуват едновременно и всеки е потънал в привичните си занимания в този момент, тук в София, в Париж, Амстердам, Берлин, Копенхаген, Венеция, Ню Йорк, в главата ми настъпва истинска бъркотия… Това неизразимо чувство за едновременност… за тоя странен хаос… тая многогласна зверилница… тая лудница…