Страница 13 из 45
— Ти още малко ще кажеш, че въобще с морфина нямаш нищо общо…
— Не казвам това — избъбря Апостол и отмества поглед встрани. — Но дали съм се тровил с морфин или с друго и изобщо дали се тровя или не, кого засяга това, боже мой! Ако някой ден си забия кухненския нож ей тука — той прави красноречив жест към корема си, — пак ли ще ми търсите сметка? Къде? На оня свят?
— Ние не ти търсим сметка, а търсим начин да те спасим.
— Не искам да ме спасявате — произнася навъсено мършавият. — Ако почна да викам за помощ, тогава ме спасявайте.
— А като обираш аптеки, ний какво?… Да седим и да те гледаме, а?
— Не съм обирал аптеки, казах ви.
— А откъде се снабдяваш с морфин?
— Отникъде… Откакто последния път ме заловихте с фалшивите рецепти, просто агонизирам от наркотичен глад… само че вие това не можете да разберете — произнася мъченически Апостол.
— Като те пратим в Курило, тогава ще видиш наркотичен глад…
— За мене цяла София е Курило… Целият свят е Курило… — извиква младежът с нотки на надигаща се истерия в гласа.
— Така ли? А кой го е създал това Курило, бе Апостоле? Ние ли, или такива като тебе? — запитва Драганов, без да повишава тон.
И преди посетителят да отговори, майорът подхвърля на появилия се в тоя миг милиционер:
— Изведете го! Следващият!
Следващият се оказа от женски род. Момичето е едро, макар и не колкото Апостол, и също тъй отпуснато, само че това е отпуснатост на преждевременна пълнота, пълнота от застоял живот, от леност или може би просто от неправилен обмен на веществата. Лицето е миловидно, бяло, с една малко болезнена белота, едва-едва навъсено и заедно с това апатично, неподвижно, изобщо съвсем неспособно да се мери с артистичната мимическа динамика на Апостол. Младата дама е облечена с минижуп, не твърде подходящ за едрите й бедра, частично закрити все пак от дълго до глезените леко манто, съобразено с дъждовните капризи на пролетния ден. Като се изключи бялата плът, всичко у тая дама е черно, или почти черно — облеклото, гъстите, небрежно разчорлени коси, очите.
— Лиляна Милева…
Тя не казва нито „да“, нито „не“ и стои неподвижно изправена пред бюрото, сякаш е оставила тук тялото си, а духом е някъде далеч, бог знае къде.
— Седни, Лили — поканва я майорът с обичайния си маниер да минава непринудено от служебния към интимния тон.
Лили сяда, все тъй апатична, като човек под хипноза, и кръстосва импозантните си бедра сред разтворилите се като завеса поли на мантото.
— Как живееш? — пита я дружески Драганов.
— Както обикновено…
Гласът е нисък, леко продран, глас на джазова певица от стария тип.
— Искам да кажа: с морфин или без морфин?
— Знаете, че вече го прекъснах.
— Да се надяваме — кима майорът. — А завчера вечерта, по-специално, какво си правила?
— Завчера? — тя вдига леко черните си вежди, но лицето й си остана все тъй апатично. — Мисля, че бях на кино.
— А, добре… Какъв филм гледа?
— „Багдадският крадец“ — уточнява без колебание момичето.
— Този филм не върви тая седмица в никое кино — уточнява на свой ред Драганов. — Можеш да кажеш това на Апостол или на Боян, или на тоя, дето те е подучил да излъжеш.
Тя мълчи, сякаш става дума за въпрос, който съвсем не я засяга.
— А после след киното, на което не си ходила, какво прави?
— Прибрах се.
— Сама?
— С Боян… ако това има някакво значение.
— Никакво значение… Щом е с Боян… Защото предварително сте си плюли в устата…
Майорът замлъква, сякаш съобразява да продължава ли тоя безполезен разпит или да го прекъсне. Сетне подхвърля:
— И все пак към колко часа се прибрахте?
— Към единайсет.
— Там, на тавана?
— А къде другаде?
— И повече не сте излизали?
Лили кимна утвърдително.
— Странно… — промърморва Драганов.
Бележката обаче не произвежда никакъв ефект върху момичето.
— Странно… — повтаря майорът. — Защото към полунощ са ви видели да излизате от „Ягода“…
— Е, и какво е странното? — промърморва все тъй невъзмутимо Лили. — Това, че нямам часовник? — тя вдига дясната ръка и заголва китката си. — Ето, вижте: нямам. Продадох го. И изобщо живея, без да гледам часовник. Макар че ако знаех, че ще ме извикате, щях да го погледна, за да бъда точна в отговорите.
— А ампулите?
Лили дори не запитва „какви ампули“, а продължава да седи безучастно, облегната на стола, кръстосала бедра и свела поглед, сякаш готова да се поддаде на настъпващата дрямка.
— Ампулите, които Фантомас е задигнал от аптеката същата тая нощ! — извиква Драганов, за да я събуди.
— Това от вас го чувам.
— Слушай, Лили…
Тя вдига лениво тъмните си очи и сякаш за да му спести напразните усилия, произнася:
— Нищо не знам.
Произнася фразата спокойно, но така, че тя отчетливо прозвучава като „Нищо няма да кажа“.
Драганов натиска звънеца под бюрото и нарежда на появилия се милиционер:
— Изведи я! Следващият!
Този път следващият е Боян.
— Мислех, че вече няма да се виждаме с тебе, поне тук, в тая канцелария — подхвърля Драганов подир няколко незначителни въпроса.
— И аз така мислех — мърмори момъкът. — И наистина не разбирам…
— А!… Не разбираш…
— Съвсем искрено ви казвам, че вече съм го прекъснал. Ако щете, направете ми анализ…
— Кажи по-добре, прекъснал ли си връзката с тия, дето чакат навън?
— Почти… Освен с Лили.
— Да… Лили… Така и не разбрах на кое кино е ходила тя онази вечер…
— На никакво кино не е ходила.
— Но тя каза, че е ходила.
— Нали ги знаете жените: щом се уплаши, и почва да лъже.
— Не ми се видя много уплашена.
— Такава си е, не й личи.
— А от какво има да се плаши?
— Колкото тя знае, толкова и аз… Но щом ни викате…
— Не се и сещаш значи защо ви викам?
— Нямам понятие.
— А кога видя за последен път Фантомас?
— Отдавна не съм го виждал.
— Но оная вечер си бил в „Ягода“…
— Бяхме само двамата с Лили.
— А какво знаеш за обира на аптеката?
— Коя аптека?…
— …„И какъв обир?“… — допълва Драганов.
— Но аз искрено ви казвам…
Боян постепенно набляга на това свое „искрено“ и реакциите му са далеч по-естествени от тия на Апостол, но аз не мога да се освободя от впечатлението, че моят човек лъже също тъй, както и Апостол.
— Добре, върви си — махва отегчено с ръка майорът.
Момъкът обаче не си тръгва, а поглежда колебливо към Драганов:
— Бих искал само да ви помоля…
Той млъква и Драганов на свой ред го поглежда:
— За какво става дума?
— Бих искал да ви помоля да не съобщавате на другаря Боев… още повече аз наистина не знам нищо за тая аптека… и почти съм скъсал с цялата компания… и изобщо…
— А защо се страхуваш от другаря Боев?
— Не се страхувам… Неловко ми е…
— Добре, върви си — повтаря още веднъж майорът. — Я виж ти. Неловко му било.
На мястото на Боян се явява Пепо, едно такова нервно хлапе, което, кой знае защо, ми прилича на испанец, може би зарад матовото мургаво лице или зарад къдравата черна коса и острите бакенбарди. Пепо има лош език и се държи арогантно, поне до момента, в който Драганов спокойно му обяснява, че може да го прати да прави компания на Фантомас в ареста. Подир което хлапакът показва, че при нужда е способен да се държи и по-прилично.
После на подиума се явява Роза, привлечена сякаш в компанията, за да служи като антипод на Лили. Роза е поетично безплътна и изобщо кльощава като манекените от модните журнали. Мършава не само във фигурата, а и в останалите си изяви, включително и в изразните средства. Нейният речник, поне доколкото мога да съдя от разпита, се изчерпва главно с „да“, „не“ и половин дузина възклицания, значително по-смътни по значение. Една съвсем безцветна персона — сиви, сякаш избелели от слънцето очи, пепелява, някак повехнала коса, бледи устни и костюм с широк панталон в неопределен сивобозов цвят.