Страница 10 из 45
— Секретарката.
— И приятелката?
— Да, и приятелката — кима Борислав.
Той подхвърля високо цигарето и го улавя в ръка.
— Престани да нервничиш — избъбрям. — Вземи една цигара и мирясвай.
— Сатана! — отвръща приятелят ми. После се присяга към пакетчето и запушва.
— Томас има не само служебни, но и семейни неприятности — обяснява Борислав, като изхвърля от устата си заедно с думите и съответно количеството пушек. — Жена му очевидно не е мечтала за София, а за Париж, или Лондон. И едва пристигнала тук, в резултат на някакъв домашен скандал, отново издимява на Запад. Така че Томас е сега сламен вдовец и кавалер на частната си секретарка.
— Какви са нейните функции?
— Функции на секретарка… ако не надзъртаме в интимната част.
— Интимната част не ме интересува. Друго?
— Друго — нищо. Пълно затишие, както вече казах. От къщи — в посолството, и от посолството — в къщи, без да броим обичайните приеми и запиванията по квартири на колеги.
— Надявам се, че нашите от проследяването пипат внимателно…
— Внимателно и съвсем отдалеч.
— Трябва да му оставим поле за действие. Затишието може да означава подготовка. Значи трябва да му дадем възможност да се прояви. Човекът се бори за реабилитация.
— Ще му помогнем, доколкото можем — кима Борислав.
На вратата се почуква и в стаята влиза един лейтенант от групата.
— Провървя ни с апартамента — докладва той. — Точно в насрещната кооперация на същия етаж живеят наши хора. Младо семейство. Геолози. Съгласиха се да заминат веднага в командировка и да ни оставят жилището.
— Кога ще можете да монтирате апаратурата?
— Надявам се до утре вечер всичко да е готово.
— А какво става с „Ягода“?
— Там е по-сложно. Обстановката е неподходяща. Освен ако се ограничим със записи.
— Записите са достатъчни — казвам. — Не си правете труд за другото.
Лейтенантът машинално прави стойка по военному, макар да е облечен в цивилен костюм, и излиза. Подир което ние двамата с Борислав отново почваме да разсъждаваме гласно по въпроса как да помогнем на Томас.
— Имам среща с Рангел — осведомява ме приятелят, когато излизаме на улицата. — Ще идем на мач, а после ще вечеряме в „Рила“. Ела с нас.
— Не ми се ходи на мач.
— Ела тогава направо в „Рила“.
— Не ща, защото и там ще говорите само за мача. По-добре ще се прибера да почета.
— Ти още четеш? На тая възраст! — запитва недоверчиво Борислав.
— По-малко. Съвсем по-малко, за да не ме заболи глава.
И като вдигам вяло ръка за сбогом, добавям:
— Много здраве на Рангел!
Уличните лампи вече светят в синкавата здрачевина на вечерта и когато излизам на „Раковски“, изведнъж потъвам в гъстия поток на пешеходците, защото пролетта отдавна вече е настъпила и въздухът е топъл и свеж, ако не смятаме мириса на бензин, и хората са излезли да се поразтъпчат, да купят туй-онуй, да се видят с приятели в това кафене или в оня ресторант. Движа се без посока в навалицата, като разсеяно съобразявам, че нито има къде да отида, нито изпитвам желание да отида някъде, и че приказките за четенето са само приказки, защото не ми се чете и не ми се прибира, макар че и навън няма какво да правя.
Мисля разсеяно по тия неща, додето наблюдавам наоколо си цялото това множество от хора, които имат какво да правят. Мисля без съжаление, просто така, за да отбележа една подробност. Пълна запуснатост в личния бит… или преждевременно износване — казвам си. Какво значение… Колкото повече свикваш да живееш без нещо, толкова по-малко изпитваш нужда от това нещо. Всичко е въпрос на тренинг и на привичка и моят случай не е единствен. Случаят с Любо не беше по-добър. Напротив.
Любо не бе от хората, дето ще седнат да изповядват личната си драма. Но от известни недомлъвки и от някои мои лични впечатления аз достатъчно добре отгатвах тая драма, за да се осмеля да му поставям въпроси. Той бе направил обичайната за толкова хора грешка, като в един миг на слабост бе взел гласа на нагона за глас на любовта и бе се оженил за своята Мария. Мария не бе нито лоша, нито добра. Ако не говорим за цъфтящата й физика, тя бе направо никаква — едно безличие, отгледано в безлично еснафско семейство и възпитано в старинния спарен култ на личното благоденствие. Претенциите й към живота се свеждаха до уютно жилище, чуруликащи деца, грижовен съпруг и солидна заплата, внасяна в семейната среда от същия съпруг.
Всъщност Любо бе осигурил на Мария всичко това освен самия себе си. Той не можеше да бъде грижовен съпруг, в смисъл да седи до скута на Мария, да разговаря с гостите й по съдбоносния въпрос за цената на олиото, да обикаля с пазарска мрежа из кварталните магазини и да води на опера жена си всеки път, когато тя си ушие нова рокля. Той се изприщваше само при мисълта, че животът му оттук нататък би могъл да протече по такъв път, и аз бях забелязал, че когато си е в къщи, просто не знае за какво да говори с Мария. Неговите теми й бяха чужди, нейните теми го дразнеха и краткият семеен отпуск се превръщаше във взаимно мъчение. А Мария на всичко отгоре настояваше той да се прехвърли на служба в София, да се прибере завинаги в къщи, изобщо искаше наместо епизодичните мъчения на отпуските да му осигури една пълна и безпределна тягост за цял живот.
На Любо му бе трудно да й каже, че обича професията си, защото Мария не би го разбрала. Още по-трудно му беше да признае, че не обича нея самата, защото такива неща не се казват. Затуй предпочиташе да се измъква с мъгляви обяснения в смисъл, че всичко щяло да се нареди, но трябвало да мине време. Така че Мария започна да действува сама, без дори да осведомява съпруга си, и с помощта на някакъв влиятелен сродник на два пъти успя да му издействува „добри места“, които Любо тутакси отхвърляше сред бурята на семейните скандали.
Той обичаше тежката си и опасна работа в граничния район така, както добрият дърводелец обича ухаещата си на пресни стърготини работилница. Обичаше в ранната заран, захапал цигарата и свил рамене от утринния хлад, да потропва с ботуши в мократа от роса трева и да дава нареждания на хората си за предстоящата акция; обичаше да кръстосва обраслите в храсталак склонове и големите каменисти баири, да дебне, залегнал в засада, да следи невъзмутимо появилите се на двеста метра бандити и в даден миг да дава късо нареждане за атака; обичаше късно през нощта, отпуснат в изтърбушеното кресло на околийското, да диктува на радиста рапорта за изпълнената задача и да изпитва приятната отмала на майстора, добре приключил работния ден. Имам чувството дори, че обичаше смъртта, по-точно разминаването със смъртта, риска на умирането, следван тутакси от триумфа на възкресението, трудната и опасна радост да продължаваш живота, като непрестанно избягваш смъртта.
Когато се роди Боян, предложиха на Любо да го прехвърлят в София, но без твърде да настояват, защото той бе най-нужен там, където се намираше. Любо разбра и отказа. И едва по-късно мина на друга работа, съвсем различна от тази в граничния район, и успя да се привърже към нея не по-малко, отколкото към предишната. И продължи да живее единадесет месеца в годината далеч от уютния софийски апартамент. Защото, макар да имаше жена и дете, той беше също такъв самотник, какъвто бях и аз.
Завивам по „Граф Игнатиев“, без да съобразявам къде отивам, понеже никъде не отивам, и продължавам още известно време да мисля за Любо и за себе си, продължавам да мисля точно докато стигна кино Благоев, защото тук разсеяният ми поглед ненадейно открива сред навалицата Маргарита.
Маргарита е спряла до самия вход на киното, увлечена в разговор с елегантен млад мъж, искам да кажа по-млад от самата нея. Това не е, разбира се, Маргарита от преди десет години, но не и тая развлечена домакиня с пазарските мрежи, която бях зърнал преди злополучното си пътуване за Дания. Така, както се е пременила в светлия пролетен костюм, с грижливо направена фризура и с обувките с висок ток, тя изглежда все още стройна и хубава, изобщо апетитна жена, както се изразяват хората, поставящи знак на равенство между една дама и една порция свинско печено.